СРАМНАТА БОЛЕСТ

Факти, митове, парадокси

       Откакто свят светува алкохолизмът носи на своите жертви неизразими страдания и все пак тази болест продължава да бъде загадка. Славещото се с най-висока ефективност заведение за алкохолици Хейзълден (Hazelden)в Минесота се гордее с това, че на десет пациенти шестима имат шанса да изкарат след лечението една година във въздържание. Това е страшно много, особено ако сравним тази статистика с данните от лечебните заведения за лечение алкохолици в Полша. Всъщност никой не знае добре как да лекува алкохолиците, защото, честно казано, още не е разрешен спорът какво всъщност представлява алкохолизмът. Дали е обикновена болест – медицински факт, дефект на характера, средство за отчуждаване на отделния човек от обществото, потъпкващо неговата индивидуалност, и нонконформизъм, или пък е ефект от свръхпротекцията на обществото, подчиняващо се на нечие своеволие?

     Алкохолът въздейства на всички вътрешни органи, но никъде другаде не прави по-големи поражения отколкото в сложните структури на черния дроб и мозъка. Благодарение на съвременните изследователски технологии, позволяващи да се разгадаят най-фините биохимични показатели на тези органи, разбираме, че поне у половината алкохолици се открива ярко изразено генетично предразположение към възникването на алкохолна зависимост.

     В Центъра за алкохолни изследвания Mt.Sinaiпри VeteransAdministrationHospitalв Ню Йорк известният хепатолог д-р Чарлз Либер, който от няколко десетки години провежда експериментални изследвания с групи алкохолици, е открил ензим – нова форма на цитрохрома (клетъчен оцветител) Р-450, изработван от черния дроб на алкохолика в количества, надвишаващи нормата. Под влиянието на ензима Р-450 алкохолът приема формата на силно токсичния ацеталдехид; при което черният дроб на алкохолика произвежда не само повече от тази отрова, но същевременно произвежда и по-малки количества от друг ензим, който неутрализира ацеталдехида в организма на пиещия алкохол не алкохолик. Изследователите се опасяват, че натрупващият се в големи количества ацеталдехид може бързо да предизвика у хората с тази аномалия биохимична морфиноподобна зависимост към алкохола.

     Този специфичен цитохром Р-450 активизира също и ракообразуващи субстанции и е причина нормалните безвредни лекарства да започнат да действат на черния дроб като силни отрови. Изследванията на д-р Либер разкриват също, че естествената антитоксична функция на черния дроб, чиято цел е да елиминира отровите, у алкохолика е разрегулирана до такава степен, че се нуждае от все повече и повече алкохол, за да достигне този интоксикационен ефект, докато в същото време толеранса на черния му дроб към алкохола рязко спада. Освен това поради причината, че алкохолизмът увеличава толерантността към всякакви лекарства, границата на безопасност, определяща възможността да се прилага фармакологична терапия при алкохолиците драстично намалява.

     За алкохолната болест научаваме много също и от най-новите компютърни измервания на мозъчните вълни. Доктор Хенри Беглайтер от Медицинския център Даунстейт в Бруклин например е открил, че при осемдесет процента от изследваните от него алкохолици мозъчните вълни се отклоняват от нормата дори много месеци след като са престанали да пият. С помощта на теста, наречен EBP(EvokedBrainPotential), той разкрива, един от видовете вълни, наречена Р3, възникващи под влиянието на електрически ток в хипокампа (част от мозъка, отговаряща за емоциите и паметта), при алкохолиците не се среща въобще или в значително по-малка степен отколкото при хората, които не са зависими от алкохола. Резултат от тази вълнова аномалия са често срещащите се при пиещите алкохолици смущения на паметта и личностови промени, наречени анхедония, изразяващи се в апатични тенденции и неспособност на адекватно реагиране на дразнителите.

     Подозирайки, че тази особеност на мозъка може да бъде една от причините за алкохолизма, доктор Беглайтер изследвал двадесет и пет синове на алкохолици на възраст от седем до тринадесет години, които никога не са се сблъсквали непосредствено с алкохола, дори и inutero*(*inutero(лат.) – вътрешноутробно (бел. на прев.)), и сравнил резултатите от теста с резултатите от изследванията на контролна група, състояща се от толкова момчета от неалкохолни семейства. В контролната група не са забелязани никакви вълнови аномалии, докато при 35% от децата на алкохолиците е регистриран дефицит на Р3 вълните и изразено спадане на кривите на паметта и емоционалната реакция на дразнители. Тези изследвания потвърждават предишните наблюдения, показващи, че при потомството на алкохолиците вероятността за развиване на тази болест е от три до пет пъти по-голяма отколкото сред децата на не алкохолиците.

     Въпреки че научните изследвания показват силен генетичен фактор, от тях все пак произтича, че значителен процент от децата на алкохолиците определено запазват някои биологични или фактори на средата, защото предразположеността им към зависимостта от алкохола не е еднаква при всички.

     Докато науката се е съсредоточила върху търсенето на отговора на въпроса “защо?”, Анонимните алкохолици го пренебрегват напълно, като предлагат комплект от житейски принципи, обхванати в Дванадесетте стъпки и Дванадесетте традиции, благодарение на които повече от петдесет и три години милиони непоправими пияници са постигнали трайна трезвеност без оглед на дефицита на ензими в черните им дробове, вълновите аномалии в мозъците им или наличието на тайнствения фактор Х, предаден им генетично от родителите.

     В Библията на Анонимните алкохолици, издадена в Америка през 1939 г., четем, че алкохолизмът е болест на разума, свързана с алергия към алкохола. Малко по-късно възниква  и първият научен Център за изследване на алкохолизма към университета Йейл в САЩ, където през 1941 г. е издадено пионерският труд на Е. М. Йелинка (Jellinka) със заглавието “Концепция за алкохолизма като болест” (TheDiseaseofAlcoholism), от което започва процеса на промяна на отношението към алкохолизма от страна на медицината, обществото и самите алкохолици, най-напред само в САЩ, а когато там стават трезвеници първият милион алкохолици, този процес започва да обхваща и други страни.

     Етикетът е много важен. Той не казва какво трябва да чувстваме и да мислим, какво да очакваме и как да постъпваме. Вписването на алкохолизма към категорията на болестите предизвиква истинска революция: предишното пренебрежение и отвращение спрямо “грешниците” бяха заместени от грижата и интереса, полагащи се на тези невинно страдащи жертви. Защото ако някой е  болен, по принцип изпитваме съчувствие към него.

     Алкохолизмът обаче е срамна болест. Колкото повече някой се притеснява, че той самият или някой негов близък може да стане алкохолик, толкова по-силно той отрича това. Главният парадокс е в това, че този, който се бори с този проблем, категорично отрича неговото съществуване; колкото по-дълго се самозаблуждава, толкова по-сериозен става проблемът и толкова по-трудно е да се преодолеят майсторски изградените механизми на отричането и самозаблуждаването.