Лекарят няма да разбере това
- Казвам се Доналд, аз съм алкохолик.
Седемдесет човека отговарят: “Хей, Доналд”, което звучи като гръмотевица. Когато залата стихва, Доналд слага лакти на катедрата и се накланя към микрофона. Облечен е в елегантен бял пуловер със синя копринена ивица, бели панталони, бели кожени маратонки, на ръката си има златен часовник. Не носи халка. Тенът на лицето му е златисто кафяв, контрастира със среброто на сресаната му назад коса.
- Аз съм на петдесет и осем години и шестнадесет години трезвеност в АА – започва да говори той. – Живея недалеч оттук в осемнадесет стаен дом с трима прислужници. Моите статии се печатат в двеста тридесет и шест вестника и ходя на триста шестдесет и пет сбирки годишно. И вече шестнадесет години не съм прекарал нито час в лудницата.
Много хора в залата се смеят, реагирайки и на най-малката искрица хумор в разказа на Доналд. Този смях е също така и реакция на същността на трагедията на Доналд: разказвачът я лишава от алкохолната мистификация.
- Родителите ми толкова дълго чакали жадувания наследник, че когато най-накрая съм се появил на белия свят, майка ми след една седмица ме оставила на дойката, а тя самата заминала за половин година в Европа, за да си почине от това голямо преживяване. До дванадесетия си рожден ден видях баща си само четири пъти, но в интернатите, в които пребивавах от третата си година, възпитателите ми винаги казваха, че трябва да се държа и да се уча добре, за да не се срамува от мен баща ми. (Смях) За първи път се напих на тринадесет години. Когато станах на тринадесет и половина, за пръв път ме спасиха от опит за самоубийство; исках да се отровя с изгорели газове в училищния гараж. След това ме спасяваха поне още осем пъти; наистина помня само седем, но трябва да са били осем, защото ако не, това би означавало, че последният опит е завършил успешно…(Смях) Изпратиха ме на психиатър още след първия опит. Оттогава многократно редувах пребиваването си – в бърза помощ, в интензивното отделение, в психиатрическите болници, в различни лудници. До четиридесет и втората си година бях двадесет и шест пъти на принудително лечение за психично болни, където общо съм прекарал шестдесет и пет месеца. Аха, и все повече пиех. Преди тестове или изпити в училище, преди среща и след срещата. Имах си няколко приятели, с които ходех по баровете да сваляме мацки, от време на време отивахме да караме каяк или в планините. И пиехме. Все по-често ми се губеха спомени, имах апокалиптичен махмурлук, халюцинации, раздвояване на съзнанието, тремор, пристъпи на лудост, бездънни депресии и, разбира се, мания за самоубийство.
Междувременно поредните психиатри поставяха диагнозите си и, трябва да бъда справедлив, въпреки различните школи и специализирани течения почти всички лекари започваха като един от представката шизо.
Започнах да пиша още в училище. Бях на двадесет и три, когато издадох първата си книга. Статиите ми се печатаха в престижни вестници и списания. Получих работа в известно издателство и често пътувах в чужбина. Веднъж, помня, ме изпратиха с фотограф за три месеца в Италия, за да напиша италианската част на международна готварска книга. Още в самолета се напих така, че на летището в Рим извикаха бърза помощ. През цялото си пребиваване в Италия бях трезвен само по два часа на ден. Събирах материалите със страшен махмурлук и страшно бързо, за да мога да се напия. Фотографът, който пристигна с мен ми беше майка, а също и шофьор, хамалин, медицинска сестра, секретар; без него сигурно щях да се побъркам.
Скоро след като се завърнах, един психиатър ме убеди отново да постъпя в болница. Това вече беше май за десети път. В болницата винаги най-напред ми правеха детоксикация и ме подхранваха на системи. Ако се случваше да имам халюцинации, ме усмиряваха с лекарства; тремора ми премахваха с успокоителни, срещу безсънието ми даваха сънотворни, всеки път малко по-силни от предишните, защото те не действаха, а срещу апатията ми изписваха все по-нови стимулиращи средства. По болници и поликлиники най-много се влачих през петдесетте и шестдесетте години. Това бяха добри години за лудите, казвам ви. Почти всеки месец тогава съобщаваха за откриването на някакво ново лекарство. Лекарите се радваха, защото почти за всичко имаше лекарство. Не съм сигурен, но ми се струва, че бяха открити лекарства срещу заекване и срещу петък, тринадесети. (Смях) Отначало отивах в обикновени психиатрични болници, но с времето започнаха да ме настаняват в отделенията и санаториумите за наркомани и алкохолици. Там ме тъпчеха с прахчета и казваха, че не трябва да пия. Забранено е да се смесват лекарствата с алкохол, повтаряха. Някои искаха да ми дават антабус, но това не беше добър метод за впечатлителния писател. Други, в рамките на шоковата терапия, ми показваха филми, в които някой най-напред седи в бара и пие уиски и веднага след това го показваха как бие жена си или лежи в калта в канавката, а някакъв негодник му измъква портфейла. В други версии същия тип се качваше пиян в колата, а след това се разбиваше с челен удар в някой камион.
Никога не можех да разбера защо ми показваха някакъв кошмарен пияница и какво общо може да има той с мен. Със съжаление гледах този тип от филма, защото наистина изглеждаше ужасно. Истински алкохолик – дрипав, ужасно слаб, без зъби, с мръсни нокти. Моят проблем беше напълно различен. Впрочем винаги съм бил различен от другите. (Смях)
Срещал съм се с психиатри от ранна възраст до ден днешен поне сто пъти. Обяснявахме си по различен начин моята свръхчувствителност, склонността ми към депресия, непрекъснато съществуваща, макар и с нищо не обоснована, дълбокото ми чувство за вина и чувството ми за самота, произтичащо от факта, че никой никога не ме разбира. Разговаряхме за студената ми майка, не любящия ми баща и за безсърдечните опекуни в интерната; за коварните и безчувствени жени, които ме избираха за съпруг, а също и за страховете ми от творческото безсилие, което измъчва всеки истински човек на изкуството.
Винаги посещавах отлични лекари. Можех да си ги позволя, така че те ми посвещаваха маса време. Психиатърът, особено добрият, винаги се старае да опознае колкото се може по-добре своя пациент. Следователно разказвах за чувството си отхвърленост, което като че ли се беше зародило в мен още от бебешка възраст. Открихме, че в източника на моята убийствена работоспособност и ефектните ми професионални успехи непрекъснато тлее надеждата, че това най-накрая ще направи впечатление на баща ми. Няколко години психоанализа изразходвахме за обсъждане на отношенията ми с жените – те се характеризираха с панически страх от интимност и емоционална ангажираност. И така нататък.
Много внимание посветихме и на причините, поради които пиех. И аз самият много мислех за това, защото винаги успявах да убедя психиатрите, че изобщо не пия прекалено много. С всичките поводи, които имах, направо е чудо, че пия толкова малко, им казвах. Впрочем, само да поискам и ще престана. А те ми приемаха аргументите. Повтаряха един след друг, че с мен се работи прекрасно, и неведнъж се учудваха на моя проницателен автоанализ и умение за обективна самооценка.
За да пия по-малко, лекарите ми предписваха хапчета, които трябваше да пропъдят обхващащите ме демони, страхове, мании. Случваше се с месеци да живея замаян от хапчетата също така, както по-рано от вечния махмурлук.
