Писмо до Й.
Съставях това писмо в мислите си от месеци. Доста отдавна бях помолила твоята шестнадесетгодишна дъщеря Малгоша да ти даде моя телефон; дълбоко в себе си обаче знаех, че няма да ми се обадиш. Така че не се учудих, когато Малгоша ме спомена, че е намерила в кошчето за смет тоя, което ти беше донесла да прочетеш.
Със сигурност си мислиш, че дори дъщеря ти е против теб. Заедно с целия сват тя също не те разбира. Мислиш си, че никой не те разбира. Знам защо не искаше да се запознаеш с мен – защото ме ненавиждаш заради това, в което те подозирам.
Няма как да те убедя, че не съм ти враг; че не те презирам, въпреки че всъщност знам твоята тайна. Така че реших да ти пиша, защото само по този начин мога да ти кажа, че не намирам в теб нищо, което да буди в мен ненавист или презрение. Ще намериш това писмо в книгата, която случайно ще вземеш в ръка и може би ще започнеш да четеш. Умолявам те, не спирай да я четеш. В този момент сме само двете, а пък и не те познавам лично. А ти и така си знаеш, че аз знам. Знам, че отдавна скришом се притесняваш от своето пиене.
Горе – долу сме на една и съща възраст. Твоята Малгоша е точно на годините на моята дъщеря Магда. И двете говорят по един и същи начин – с вдигане на веждите и живо жестикулиране; по-рано щяха да ги нарекат “пубертетки” и като че ли много сполучливо. Запознах се с Малгоша преди половин година. Дойде в клиниката, ч която работя, и каза: “Майка ми пие. Не знам какво да направя”. След това много седмици редовно идваше всеки четвъртък. Много разговарях с нея и страшно я обикнах. Веднъж донесе снимка, която запомних добре: седиш в ракитово кресло и държиш на коленете си може би едногодишната Малгоша. Преди петнадесет години си била красива жена; особено красиви ти бяха очите – светли, прозрачни, пълни с блясък.
Сигурно помниш, че малката Малгоша обичаше да си играе на пода в кухнята. Още не можеше да ходи добре, когато откри, че при крака на масата, до самата стена държиш винаги бутилка от оранжада, в която наливаш своята “оранжада”. Помисли си, още тогава…
Ако някой те нарече алкохоличка, щеше да се тресеш от възмущение. Щеше горещо да отричаш и веднага щеше да приведеш десетки аргументи в доказателство, че това са глупости; скрито в духа си не би била толкова сигурна в това. Следователно ще ти кажа направо: защото отдавна не можеш да контролираш пиенето си, защото пиеш повече отколкото си готова да си признаеш, ти си алкохоличка. Като използвам тази дума, говоря за болестта. Тази болест се развива с години, като постепенно стеснява света на болния до такава степен, че с времето вече нищо друго няма значение освен бутилката.
Защото си жена, се криеш с пиенето си самотно в собствения си дом. Криеш се дори от Малгоша, пред която по някога не се показваш по цяла седмица. Случва се по няколко дни да не ставаш от леглото – като се правиш на болна, се опитваш да скриеш проблема си дори от самата себе си. И го правиш доста успешно, защото действително почти никой нищо не знае. В компания избягваш да се напиваш, впрочем от години не се събираш в компании. Вашият дом е пуст, не поддържаш близки контакти с никого от работата си и отдавна си прекъснала контактите си с роднините. Малгоша също не кани съученичките си вкъщи; никога не е сигурна в какво състояние ще бъдеш.
Трябва да си преживяла развода си много болезнено. Малгоша е била още в пелени, когато си останала сама. Синчето ти тъкмо е трябвало да тръгне на училище; уплашила си се, че ще ти бъде прекалено тежко с две деца и си решила да го дадеш в детски дом. Годините минавали, все по-рядко си го посещавала, никога не си можела да влезеш в контакт с него. Докато накрая сте си станали напълно чужди. Преди няколко години си искала да го посетиш в затвора, но той ти отказал. Синът ти никога не ти е простил, че си го изоставила. Впрочем ти самата никога няма да си го простиш. Винаги, когато са те нападали твоите демони, когато си имала угризения, била си самотна или те е обхващал страх от бъдещето – си посягала към алкохола и той ти е помагал да забравиш за всичко. Помисли си колко години си удавила в алкохол.
Но искам да ти кажа, че независимо от това колко дълго си пила и колко много – за теб има надежда. Че трябва да престанеш да се обвиняваш и да се срамуваш. Че не заслужаваш обвинения и презрителни епитети, каквито са подхвърляли към теб някога баща ти, после мъжът ти, тъстата и другите хора. Помниш повтаряните непрекъснато обвинения: “Не мислиш за никого освен за себе си”; “С теб не се издържа, как не те е срам”! А ти нали не си самовлюбено, анормално чудовище без сърце. Честно казано точно обратното. Скъпа моя, проблемът ти е в това, че си тежко болна.
Послушай ме, ти наистина си болна. Така че престани да се измъчваш, стига самобичуване. Ти си болна. От момента, когато признаеш, че си алкохоличка, вече няма да трябва да се укоряваш, обвиняваш и непрекъснато да се самонаказваш. Трябва само да признаеш, че си болна. Твоята болест е много страшна. Унищожава всичко, което е в обсега й. Ако не спреш развитието на болестта, тя ще унищожи твоя разум, твоето тяло и дори най-близките ти. Малгоша също е болна поради твоя алкохолизъм. И дори синът ти, който не знае, че си болна и затова не иска да ти прости. Твоята “вина” съвсем не е по-голяма от вината на болния от диабет или тази на астматика, алергичен към цветния прашец. Ако си алкохоличка, алкохолът за теб е отровата, която никога няма да се научиш да контролираш. Не знаеше за това, нали?
Не си сама в своето нещастие. По целия свят, също и в Полша има хиляди жени като теб, които са в по-ранен или по-напреднал стадий на болестта, а може би вече са и пълни развалини. В клиниката, в която работя, идват да се лекуват от алкохолизъм близо двеста човека годишно; тридесет от тях са жени. Трудно е обаче да се каже дали наистина само петнадесет процента от всички болни от алкохолизъм са жени. Мисля, че те са много повече. Няма начин точно да се установи, защото на жените, а особено на жените домакини по-лесно им се отдава да скрият пиенето си отколкото на мъжете. Наистина им се отдава, поне за известно време. Жената алкохоличка обаче страда повече от мъжа, защото има по-сложна психика и по-чувствителна физиология. Тя носи в себе си по-голям срам и чувство за вина и по-дълбоко усеща петното, с което обществото несъзнателно заклеймява алкохолиците. Знам, че не трябва да те убеждавам в това. Иска ми се това да ти звучи като абстрактна теория, но знам че за съжаление това не е така и че неведнъж си усещала тежестта на това петно.
Мъжете алкохолици по-дълго се запазват от тоталното психично разпадане и пълната загуба на вяра в себе си поради своята дързост и мъжество. С жените е по-зле. Много алкохолички казват: “Вътрешно бях напълно мъртва като изгорено дърво. Нищо не достигаше до мен”.
Повечето жени много трудно признават, дори пред себе си, че са алкохолички. От това обаче зависи тяхното здраве, а също и качеството на остатъка от живота им. Това е първата крачка по пътя към трезвеността. Ако досега не си я направила, позволи ми да ти помогна да я направиш. Когато съумееш да признаеш, че безкрая на твоите безпокойства и вътрешни травми са симптоми на алкохолизма, това означава, че имаш шанс да използваш помощта.
Веднъж в Америка попаднах на “Писмо до жената алкохоличка”, публикувано под формата на брошура. Не помня кой беше автора на писмото, но знам, че той беше помогнал на много американски жени да преодолеят срама и страха, които ги възпираха да признаят своя алкохолизъм. Така че реших и аз да ти напиша писмо, след като не мога да стигна до теб по друг начин.
