Дванадесет стъпки към Хейзълден

     В Хейзълден няма порта нито ограда. Както навсякъде в Америка първото нещо, което бие на очи, е паркингът. В седем и петнадесет сутринта не е трудно да се намери място за паркиране, така че оставям колата си и отивам в посоката с надпис “CorkCenter”.

     На входа една администраторка взима от мен потвърждението за внесената сума и ми връчва ключ за стаята, купони за храна и програма на занятията. И, както почти всички в Америка, веднага се усмихва и се обръща към мен по име. Цялото ми безпокойство изчезва мигновено. Остава само възбудата и любопитството.

     Имам на разположение още почти един час, така че оставям раницата си в стаята и слизам в кафето, вече почти пълно с хора. Мисля си за това, което ще срещна тук. След две години живот в Калифорния, след няколко пътешествия с кола през цяла Америка, Хейзълден беше мястото в което от известно време насам жадувах да се намеря.

I

     Преди половин век един жител на Минесота имал много нервна жена на име Хазел, която се пропила. Тя дълги години се борела с порока си, докато един ден някой я взел на сбирка на Анонимните алкохолици. Хазел била сигурна, че не е алкохоличка, но честно казано нямала сили да стане и да излезе от залата. Така че останала. Когато думата взела една от трите присъстващи жени и казала: “Казвам се Пег, аз съм алкохоличка”, Хазел започнала да плаче. Това било невероятно, но в историята на Пег Хазел видяла себе си. Най-невероятното обаче било това, че Пег от година и половина била трезва. Всичко в техния живот било идентично с едно единствено изключение: Хазел не можела да престане да пие, а Пег могла. Как го постигнала? КАК?

     Малко след това Хазел признала, че била безсилна спрямо алкохола и че е престанала да управлява собствения си живот. И тогава за пръв път от седемнадесет години издържала един месец без да пие. Ходела всекидневно на сбирки, по няколко пъти на ден звъняла на Пег, за която казвала “това е моят спонсор”, а в свободните си моменти непрекъснато пишела или четяла книги и брошури за програмата на Дванадесетте стъпки на Анонимните алкохолици. И продължавала да не пие.

     След известно време признала, че повярвала, че сила, по-висша от нея самата може да й върне здравето.“Сила, по-висша от нея самата” – чудел се мъжът й, но нищо не казвал, защото бил щастлив, че вече толкова време Хазел не стъпвала в болницата за детоксикация. Още повече се учудил, когато една вечер видял как Хазел стояла в градината опряна на едно дърво и като че ли се молела. Тъй, тъй – само поклатил глава той.

     Хазел му обяснила, че е решила да повери своята воля и своя живот на опеката на Бог, когото всеки в АА разбира по своему; например Пег е атеистка и е поверила живота си на Общността на анонимните алкохолици. “Аз откривам Бог в дърветата, в звездите, в камъните. Неотдавна почувствах, че фактът, че изобщо съм жива, се дължи именно на нея – на цялата природа. Когато стоя опряна на дънера на старото дърво, чувствам, че аз нищо не контролирам – себе си също – моята молитва е отдаване в ръцете на това, което наистина е Велико и Могъщо”.

     После преминал един труден месец. Хазел още повече писала, плакала и се срещала с Пег малко по-рядко отколкото преди. “Знаеш ли, сега работя над основна и смела морална  равносметка и видях колко ефикасно съм се самозаблуждавала през целия си живот” – казала тя.

     Най-накрая една неделя тя си взела кутия лигнинови кърпички и отишла у Пег. Върнала се със зачервени очи, но излъчваща някакво вътрешно спокойствие. “Признах пред Бог, пред себе си и пред друг човек своите грешки” – казала тя – почувствах се така, сякаш изведнъж съм подложила живота си на магическо пречистване. Знаеш, че не вярвам в чудеса, но все пак настъпи чудо – станах напълно готова да ме освободи Бог от всички недостатъци на характера. Сега съм длъжна да се обърна към Него, за да попълни и липсите. Страшно тежко ми е да придобия такова смирение, защото толкова години упорствах, че мога сама да се справя със своите слабости. Сам знаеш с какъв успех…” След този разговор Хазел прекарала дълго време в градината, където най-лесно влизала в контакт със своя Бог (както и да го разбирала).

     Някъде след едни месец Хазел помолила мъжа си за разговор. Той силно се обезпокоил, защото нали разговаряли всеки ден; за какво става въпрос, замислил се той. Добре де, могат да не канят никого тази събота, могат да прекарат вечерта вкъщи. Дошъл уикендът, а Хазел от ранно утро работела в градината, дори не се съгласила да бъде убедена да обядват в някой ресторант; изяла едни сандвич и продължила да подстригва живия плет.

     Вечерта споделила, че никога дотогава не била влагала толкова работа в подстригването на храстите, а днес го направила главно поради това да  може колкото се повече да отложи разговора.

     Започнала от пояснението, че е направила списък на хората, които е оскърбила и вече е готова да удовлетвори всички. “Моите родители вече не са живи, а впрочем в техния дом съм живяла двадесет и две години, докато нашето семейство е на двадесет и шест. Следователно и така ти се пада първото място в моя списък” – започнала тя, а после преминала към основния разговор. В началото мъжът й се опитва да се намесва, по стар обичай да смекчава фактите, “за да не започне Хазел пак да се ядосва”. Но Хазел решително го помолила търпеливо да изслуша всичко, което тя има да казва. Монологът й изглеждал по-различно от обикновеното извинение; Хазел не се обяснявала, не търсела извинения, но също и не нанасяла нови удари. Говорела за своя страх, за своята дребнавост, за ленивството и лъжите, за тайното си пиене дълго преди някой да забележи алкохолизма й. Накрая казала: “Обичам те. Благодаря ти, че ме изслуша. Готова съм да понеса последствията за миналото си”. Навела глава и зачакала мълчаливо.

     През цялото време докато Хазел говорела с мъжа й ставали странни неща. Накрая едно чувство взело връх над другите: вълнението, което след малко преминало в срам, смесен с удивление. Успял само да прошепне: “Скъпа… Скъпа моя”.

     Следващите седмици Хазел писала писма, телефонирала и се уговаряла с хора, много от които не била виждала с години. Удовлетворих лично всички, които ми беше възможно, с изключение на случаите, когато това би наранило тях или други хора – обяснила тя на мъжа си.

     По това време настъпила най-голямата промяна в поведението на Хазел. По-рано винаги скрита, често изпадаща в дълги мълчаливи депресии, и такава, че нищо не можело да се измъкне от нея, дори когато видимо нещо я притеснявало – Хазел въвела ежедневния обичай да прави равносметка на деня – на своя ден, не на деня на мъжа си. случвало се да посяда на подлакътника на фотьойла, в който той седял, и да казва: “Знаеш ли, това беше едни добър ден, съжалявам само, че не дойдох с теб до банката. Трябваше да го направя, защото уреждаше мои проблеми. Явно продължава да си седи в мен старото ленивство и конформизъм”. Той обикновено отговарял: “Да, тогава се разсърдих, но ми мина”. И веднага добавял: “Мисля, че може да си била просто уморена, напоследък спиш малко”.