Аз също искам да обичам своя татко

     “Какво ли пък разбират? Та те са още деца” – казва майката на осемгодишно момченце и единадесет годишно момиченце, когато по време на разговора с психолога за проблемите на алкохолизма на мъжа си, чува предложението, да дойде на консултация заедно с децата си. “Казвате, че синът ви продължава да се напикава, а дъщеря ви не си играе с никого. Вашите деца се нуждаят от помощ.

     Свръхвъзбудимостта на сина ви и плахостта на дъщеря ви са симптоми на болезнена реакция към алкохолизма на бащата. Също както вашата мигрена, безсъние и депресия. При алкохолизма важи ефектът на доминото: алкохолът разрушава живота на алкохолика, който разрушава живота на най-близките си, които разрушават живота на своите най-близки, които… и така нататък”.

     В дома, в който живее и пие алкохолик, няма имунизирани за последствията от алкохолизма. Този труизъм засяга най-силно за децата, възпитавани от родители, от които единият или двамата пият прекомерно. Тези деца са застрашени от сериозни последствия, произтичащи от връзката на генетичното предразположение и влияния свързани с обкръжението, традициите и психологически влияния. Минаха времената, когато за най-страшните последствия от злоупотребата с алкохол смятахме махмурлука и болния черен дроб. Много преди този орган да се увеличи, затлъстее и да се деформира прекомерното пиене унищожава спокойствието и хармонията в семейството на алкохолика. Ако не направим нищо, децата пренасят отпечатъка на алкохолната болест в следващите поколения, а по пътя самите те страдат.

     По най-нови данни употребата на алкохол у нас (в Полша) годишно е седем литра чист спирт на глава от населението. Въз основа на това можем да пресметнем грубо, че в четири милиона полски семейства децата общуват с хронично, прекомерно и неконтролирано пиене. Следователно такива деца в страната ни са поне осем милиона. Те са на различна възраст – от пеленачета до пълнолетни – но всички, в по-голяма или по-малка степен са засегнати от ефекта на доминото.

     Дори е странно колко малко се работи по този проблем. Да помогне на тези деца би могъл всеки, защото по същество това не е трудно. Понеже, поне на хартия, всички деца у нас са предмет на грижа от страна на всички институции и организации като министерства инспекторати, ясли, детски градини, училища, културни домове, спортни клубове, бой скаутски организации, църквата и ТПД /?/. И здравната служба, разбира се. Фактът, че основната дейност на здравните служби не е свързана с терапията на деца от алкохолни семейства, а училищата, клубовете, бой скаутските организации и църквата се намират на светлинни години от този проблем, произтича от общото игнориране на това изключително разпространено психическо разстройство каквото е алкохолизмът. И тук естествено се проявява извечната човешка дилема: тези, които най-много съчувстват и искат да помогнат на децата, не знаят как, а на хората, които се занимават професионално с деца, обикновено им липсват елементарни познания относно сложната семейна динамика на алкохолната болест. След среща с осмокласници от едно от варшавските основни училища учителката се разплака и попита дали може да се срещне с мен частно, защото тя самата има такъв проблем с баща си и никога с никого не е разговаряла за него.

     Според моята лична статистика, водена в отделението за алкохолици, където работя, шест от десет пациенти са се възпитавали в семейства, в които поне един от родителите е пиел прекомерно. Хората, които са прекарали детството си в такива семейства, ако сами не са станали алкохолици, често си избират алкохолици за партньори в живота или страдат от най-разнообразни хронични емоционални смущения, свързани с интимния живот, контрола, отговорността, разпознаването и показването на чувствата или с доверието към хората, особено към най-близките.

     Книгата на Клаудия Бляк “Това никога няма да ми се случи” (It Will Never Happen To Me)съдържа систематика, засягаща най-типичните видове смущения, развиващи се у децата на фона на алкохолизма на родителите. Тези смущения се проявяват в приемането от децата на различни роли, в които функционират в своите семейства, а после във всички житейски ситуации – в училище, в работата, в собствения си брак. Тези роли могат да бъдат различни и да водят след себе си разнообразни последствия.

     Така например “героят” е дете, свръхотговорно за възрастта си, каквото може да бъде деветгодишно дете, държащо се сякаш е четиридесетипетгодишен човек. Такова дете се грижи да осигурява минимума равновесие в семейството. Успокоява единия родител, а не рядко прибира от кръчмата другия. Умее да направи всички покупки, да подготви празник, да замести майка се или баща си в грижите за по-малките си братчета. Учи се прилежно и израства като перфекционист, работохолик със свръхзадължения, който не умее да се забавлява, да си почива и не е доволен от нищо, което е постигнал. Обикновено това дете бяга от алкохола като от огън. Манията му е стремеж към контрол. Като родител е суров, неотстъпчив, наказващ и напълно неспособен да оказва топли чувства.

     “Невидимото” дете, наричано ангелче, рядко създава неприятности и обикновено се разтваря във фона. Изплашено и тъжно, то прекарва по-голямата част от времето си самотно, фантазирайки и мечтаейки, често разговаряйки самóсъс себе си. Това е дете, което се прави, че не забелязва караниците и скандалите вкъщи. На рождения си ден (на който татко въпреки обещанията си не е дошъл) малкият рожденик ще каже: “Няма значение, какво толкова е станало”. “Невидимото” дете по принцип разбира нещата така: “И така не зависи от мен”. Не се чувства приобщено към никого, живее в периферията на семейството, а после в периферията на всичките си връзки. В такъв човек с времето могат да се развият сериозни смущения, изискващи психиатрична помощ.

     Палавото дете или така нареченият жертвен козел, със своето импулсивно и агресивно поведение привлича вниманието на околните, отклонявайки ги по този начин от алкохолика. Като обясняваме такова психологично поведение, можем да си представим, че палавото дете желае да каже със своите бел£: “Татко, мамо, хора – колко дълго още ще ми позволявате да правя лоши неща? Имайте милост, заемете се с мен, изслушайте ме, обичайте ме, научете ме да живея като човек!” Ако не дойде подходяща помощ, то именно хората, които са били палави като деца, като възрастни живеят в колизия със закона, нарушават моралните и социалните норми и често стават алкохолици.

     Играчката или клоунът, тоест обезоръжаващото дете, е обикновено най-малкото дете, но това не е задължително. Вечно остроумничи, разсмива, разтоварва напрежението. Всяка негова беля минава безнаказано. Под привидното му безгрижие у него се крие хронично безпокойство и страх, че никой не се отнася сериозно към него. Чувствата му са лесно раними и като че ли поради страх от това такова дете угодничи, подмазва се и се опитва да се хареса на всички. Следователно няма кога да се погрижи за своите интереси и нужди. Непрекъснато се стреми към одобрението на другите, но дълбоко в душата си не вярва, че го заслужава. Скритото чувство за малоценност непрекъснато раздува амбициите на тези деца до невероятни размери. Тя ги кара “да се утвърждават” многократно, което, разбира се, понякога води до ефектни успехи, но оставя незаситен глада за признание и непрекъсната несигурност дали всички вече са забелязали, че те все пак струват нещо. Най-зле се подрежда личният им живот. Поради хроничното си чувство за недоцененост те многократно сменят мъжете или жените си. Често страдат от болезнена ревност, защото черпят чувството за собствената си ценност не от себеуважението, което им липсва, а от отношението на другите към тях.