Първи месец
По време на пребиваването си в Калифорния В. доста старателно спазваше задълженията, поети преди да напусне Фермата. Всяка сутрин медитираше. Вечер правеше равносметка. След една седмица ставане в пет и половина, непрекъснато пътуване на няколко десетки километра за сбирки на АА, до работата и дома си, след няколко лекции дневно беше така изморен, че вечер нямаше сили да напише нищо и го правеше на следващата сутрин.
Почти всеки ден ходеше на сбирки на АА - в различни части на Лос Анджелес. Бързо се убеди, че самото присъствие на сбирката го умиротворява, макар че му беше трудно да се съсредоточи. Отчасти това произтичаше от непрекъснатата умора, отчасти от наплива от мисли за различни проблеми, които трябваше да урежда, но най-често не слушаше внимателно другите, защото обмисляше какво самият той би могъл да каже. Излизаше от кожата си, когато сбирката наближаваше края си, преди да му дойде ред да говори. Самият той обаче говореше дълго дори когато му поверяваха ролята на водещ, който обикновено само дава думата на другите. А когато кажеше нещо, после се ослушваше дали някой ще говори за неговото изказване. Чувстваше, че нещо не е наред, защото при вечерната равносметка записваше това под заглавието Голямото его. Но потребността да блесне беше по-силна и той отново правеше същото.
Нуждата от признание забеляза и в професионалните си работи. Когато университетът Антиохия му предложи постоянно място, инстинктивно записа в дневника си Искат ме!, сякаш само за това ставаше въпрос. Впрочем още дълго време най- важният критерий за успех беше фактът, че в университетите, в които отиваше за еднократни лекции, искаха да го задържат за постоянно. Може би несъзнателно насочваше разговора в тази посока; те предимно искаха, а В. тогава отказваше, защото най-често още от началото знаеше, че това е невъзможно или че изобщо не го иска. Започна да предчувства, че това може да има връзка с някакъв негов страх и потребност да докаже собствената си ценност.
На една от сбирките в Кълверт сити водещата срещата Клара каза, че за трезвеенето не е нужен интелект, а сила. Самата тя нямаше такава сила, тъй че се беше обърнала към Сила, по-висша от самата нея. Така започнал пътят на духовното развитие на Клара.
За В. такава сила в началото трябваше да бъде Джо, първият способ, „назначен” му от Даниъл преди напускането на Фермата. В. трябваше да му позвъни веднага след като пристигне в Лос Анджелес, но отлагаше вече пет дена. Срещнаха се в офиса на Джо. Възрастният привлекателен мъж будеше респект със своето спокойствие и петнадесетгодишната си трезвеност. Разговаряха за мотивацията за трезвеене. Джо бил на 61 години, когато жена му починала от алкохолизъм. Самият той изтрезнял една година по-късно.
- Дали защото имаше угризения на съвестта след смъртта на жена си? Или се уплаши за собствения си живот?
- Не знам. Ама като че ли нито едното, нито другото. Май вече бях болен и измъчен от това, че всеки ден се будех болен и измъчен - отговори Джо, както се оказа с доста популярна в АА поговорка.
В. се уговори с Джо, че ще му звъни всекидневно, а не два пъти на ден, както искаше Даниъл. Но и с това не успяваше - веднъж забрави, после го беше срам и отново не телефонира, после чувстваше още по-голям срам. Когато след няколко дена преодоля страха си от укорите, Джо се зарадва, че В. продължава да бъде трезвен, и му каза, че ако отново забрави, винаги може да прекъсне мълчанието и да се върне към рутината.
Но В. не се връщаше. Знаеше, че единствено в тази точка нарушава договора, сключен във Фермата, но не успяваше да го спазва. Обясняваше си, че не иска да го притеснява със своята персона. И като че ли вярваше в това, защото Джо изобщо не се появяваше в неговия дневник на трезвеенето и в моралната равносметка. Едва след няколко години В. осъзна, че от самото начало се опитваше да се измъкне от притежаването на спонсор. Не искаше да съгласува с никого пътя към своята трезвеност; не обичаше също и да спонсорира другите, защото не искаше да има трайни обвързвания.
Затова пък всяка седмица звънеше съвестно във Фермата, за да отчете своята трезвеност. Тези разговори с човека, който дежуреше в момента, бяха банални. Малко по-дълги бяха писмата до Фермата. Второто написа на Ан. То беше малко по-конкретно от предишното - до Линда. Нещо повече, докато пишеше това писмо, В. си даде сметка, че от Фермата помни единствено общото настроение, атмосферата, терапевтите и поредните стъпки1, които той трябваше да премине. Не можеше обаче да си спомни лицата на другите пациенти. Осъзна, че във Фермата е научил това, което преди не познаваше - а именно общността, в която има постоянна атмосфера и общи правила, а членовете й се сменят.
В. се опита да работи по стъпките, но нямаше за това нито времето, нито концентрацията. Един път само поработи малко- по четвъртата стъпка2, но се отказа. Написа писма и на брат си и сестра си, макар че не беше сигурен как ще ги приемат. В тях по-скоро се обясняваше и обещаваше да се поправи, отколкото се опитваше да изкупи вината си, но те познаваха тези обещания отдавна и не им вярваха особено.
След една седмица В. трябваше да премине през първия тест за трезвеност. Домакините му, които не страняха от алкохола, организираха парти. Докато В. правеше картофени кюфтета за тридесет човека, стопанката готвеше гулаш от кокошка и бяла наденица.
- Надявам се, че няма да имаш нещо против, ако добавя чаша бяло вино. Винаги слагам, а то се изпарява - обърна се тя към В. - Ще можеш ли да го ядеш?
- Май да - каза В., защото не искаше да отказва.
- Питам, защото имам един познат, който е новопокръстен анонимен алкохолик, и той не яде абсолютно нищо, което е готвено алкохол - каза Мерилин, докато наливаше виното в тенджерата.
В. продължи да прави кюфтетата, но вече не беше спокоен. Спомни си, че във Фермата бяха забранени дори болкоуспокояващите. Мислеше си за познатия на своите домакини, той сигурно знае по-добре от В. Значи може би не трябва да яде от това особено като вече знае, че в него има вино. Това може да открехне прозорчето за размишления: Щом като не ми навреди виното в гулаша, значи може да не ми навреди и една чашка. Накрая, като събра смелост, каза, че все пак предпочита да не яде от гулаша. За изненада на В. Мерилин прие това като най- нормалното нещо на света и му изпържи отделно наденица. В. почувства облекчение и си спомни думите, които някога беше чул на сбирка на АА. А именно, че най-голямата заплаха за трезвеността изобщо не са големите проблеми, а подробностите и невниманието.
Когато гостите дойдоха, В. дълго седя в кухнята, сякаш се боеше да бъде сред хора. Като че ли винаги се страхуваше от това; страхът минаваше, когато си пийнеше. Или когато говореше и беше в центъра на вниманието. И сега, когато домакинът го измъкна от кухнята, веднага започна да дърдори. Говореше, спореше, издаваше доста остри присъди за Америка, без да слуша другите.
Едва по-късно, като си правеше равносметката, осъзна, че както винаги искаше да има право и сякаш изнасяше лекция, а не разговаряше с другите. Реши да промени това, но дори след много години, когато вече се беше научил да слуша, продължаваше да има склонност към дългите речи. С тази разлика, че вече не се караше за своята правота; дори казваше, че всяка стая е достатъчно голяма да побере няколко различни мнения. Тази вечер написа с гордост в дневника с благодарностите, че по време на партито дори не забеляза наличието на алкохол и нямаше никакви проблеми с това, че не пие.
