Първа година

     По пътя към Варшава вече нищо не му пречеше. Нито неразчистените пътища, нито пияните пешеходци на шосето. Изненада го голямото количество каруци по пътя и още по-голямото закъсали камиони край него. Дълго търсиха нафта, най-накрая купиха от някакъв простак шофьор на бензиностанцията, който направо си поиска бакшиш. Но В. не се ядоса от това.

     По пътя си припомняше случилото се през последния месец. Радваше се, че не се е запил, макар че няколко пъти беше на ръба да изгуби психическото си равновесие. Сигурно успя, защото доста старателно спазваше договора, сключен преди излизането му от Фермата. Когато можеше, ходеше на сбирки; впрочем беше се убедил, че колкото пъти не беше ходил по няколко дена на АА, самочувствието му веднага се влошаваше. Сякаш в чашата се събираше мръсотия, която изплакваше едва на сбирката. Когато нямаше сбирка наблизо, слушаше касетите, понякога и по няколко часа на ден. И всеки ден медитираше. От сутринта в Кордоба нямаше нужда от подкана.

     Благодарение на тези операции се справяше доста добре със себе си. Също и с взаимоотношенията си с Ева, когато бяха сами. По-зле понасяше нейните промени на настроението, тъгата, умората. Мислеше си, че е по негова вина или че тя има претенции за нещо към него. Тогава й се умилкваше, преструваше се, играеше, но сам усещаше своята изкуственост. Обаче когато се сближаваха или разговаряха за своите проблеми, чувстваше непозната му преди близост. Най-трудно беше, когато бяха заедно с други хора, особено с роднини. Тогава В. дърдореше, сякаш искаше да надприказва някакъв страх. От друга страна, се ядосваше, когато тя говореше. Забеляза, че това не му пречеше в разговорите на четири очи, а само тогава, когато бяха с други хора, сякаш се конкурираше за тяхното внимание.

     Забеляза и непрекъснато повтарящи се лъжи и увъртания, но сега вече ги свърза с липсата си на умение да отказва. Не беше в състояние например да каже на италианския келнер да слага покривка на масата, макар и да знаеше, че такава вечеря ще бъде много по-скъпа отколкото на гола маса. В някои случаи забеляза, че се притеснява от прекалено разточителното харчене, но плащаше, сякаш не искаше да покаже на непознатия келнер, че не може да си позволи нещо.

     Тези недостатъци забелязваше обикновено вечерта, когато записваше случилото се през деня в дневника. Все повече се убеждаваше, че дневникът му позволява да забележи грешките си и да ги поправя. Но това ставаше само тогава, когато пишеше на спокойствие, без да бърза, и наистина се замисляше над случилото се през деня и над своето поведение. Един ден, докато пишеше дневника си, забеляза, че се ядосва повече на хората, когато сам беше направил нещо лошо. Сякаш искаше да прехвърли на тях чувството си за вина или да задуши угризенията си.

     Спомни си въпроса на Линда от какво пациентите са се интересували в детството си и с какво могат да заместят алкохола. Помисли си за играта на думи (scrabble) с Ева и с приятелите си в Амстердам, за филмите, гледани в Амстедрам и Париж, за концертите и преди всичко за разглеждането на забележителностите и музеите. Никога преди (а май и никога по-късно) В. не се беше потапял в такова богатство на изкуството - от Рембранд, Вермеер и Ван Гог в Амстердам, през Лувъра и Прадо до галерията Уфици във Флоренция и Музея на изкуствата във Виена. Но най-силно впечатление му направиха картините на Ел Греко в Толедо, фреските на Джото в параклиса Скровени в Падуа и мозайките в базиликата Сан Антонио Нуово в Равена. И преди всичко Барселона - самият град, неговата перла под образа на църквата Саграда Фамилия на Антони Гауди и безбройните музеи, от които В. най-добре запомни музея на каталонското романско изкуство и музея на Пикасо. Затваряше очи и тези образи преминаваха пред него, наслагваха се един на друг, понякога се размазваха и тогава жадуваше да се върне на всяко от тези места за по-дълго и да пътува на други места, където още не е бил.

     След това пътуване В. знаеше добре, че има с какво да запълни времето си без алкохол. По-скоро се страхуваше от това, че няма да има достатъчно време за всичко, което иска да види и разгледа. У дома се завърна доволен и спокоен.

     Във Варшава го зашемети комбинацията от цветове: тъмносиньо от униформите на милиционерите, с които беше пълно, и сивото на сградите, пустите улици и забързаните хора. Още опашките пред магазините, липсата на мляко и бензин. Настроенията на приятелите му се колебаеха между крайния песимизъм и убеждението, че скоро нещо ще избухне отново и всичко ще се побърка барабар с военното положение. Светът наоколо изглеждаше за В. сюрреалистичен, но без цветове, красота и фантазия.

     На втория ден след завръщането си отиде на сбирка на АА. Още нямаше официални издания и в началото водещият прочете две страници от измачкан машинопис на превода на Дванадесетте стъпки и дванадесетте традиции. На въпроса дали някой иска да сподели с другите нещо, говореха главно за страха и злобата. Когато В. за пореден път каза за своето щастие и радост, участниците в сбирката бяха удивени. Често се говореше за проблемите на АА или за стъпките, но предимно много общо, защото в младата АА почти никой още не беше ги преминал. По-интересно беше, когато някой казваше, че има някакъв конкретен проблем.

     На откритите сбирки¹, достъпни за всички, преобладаваха лекарите. Понякога обясняваха нещо на присъстващите или ги питаха за тяхната трезвеност, понякога някой лекар разказваше за бъдеща конференция, сякаш подготвяше реферат. Това, че на откритите сбирки не алкохолиците трябваше единствено да слушат, а не да говорят, на лекарите и психолозите изобщо не им хрумваше, а водещите също не знаеха за това или нямаха смелост да ги вкарат в правилата.

     Въпреки това в залите, в началото предоставяни от клиниките, в които се събираха анонимните алкохолици, цареше същият дух както в американските АА. Беше бозаво, но хората говореха това, което чувстваха, от което се страхуваха, което жадуваха. В. не забеляза и конфликти, за каквито го предупреждаваха в офиса на АА в Ню Йорк.

     Във вторник, на коледната сбирка, присъстващите си разменяха нафора, а после седнаха около масата, пиха кафе и ядоха сладки. И толкова. На В. му се искаше да поговорят за нещо, но нямаше атмосфера. Оттогава избягваше празничните сбирки на АА, не особено добре се чувстваше и на „рождените дни”, на които се празнуваха поредните годишнини на трезвеност - юбилярът носеше торта, говореше нещо за себе си, но за В. това не беше естествено. С времето, когато вече по-рядко ходеше на сбирки, продължаваше да чества своите годишнини на сбирките, но идваше неочаквано, без торта и сладкиши, по време на нормални сбирки и в своите споделяния казваше, че тъкмо днес е поредната годишнина на неговата трезвеност.

     Затова пък Коледата вкъщи беше много весела. Първата от много години Коледа без „сельодка” с колегите, когато обикновено В. се напиваше преди вечерта, и без алкохол на самата Коледа. Момичетата нетърпеливо чакаха да си отворят подаръците, а после се радваха с тях, защото тогава беше по-трудно да им подариш, отколкото да ги зарадваш. На другия ден за първи път от години отиде на църква. Самата служба преживя като утеха, но изобщо не чувстваше общност с другите хора; усещаше невидимата бариера, отделяща го от останалите участници в службата.

     На Нова година, малко преди полунощ, отидоха у съседката. Най-напред гледаха по телевизията новогодишния концерт. Останалите гости пиха много шампанско; В. седеше отстрани меланхоличен. Концертът не му харесваше, дори го дразнеше, чувстваше се все по-сънен. Беше гладен, но не можеше да яде, съвсем както тогава, когато пиеше. После започнаха танците, предимно рок. В. потанцува насила веднъж или два пъти, но това не го увличаше. Седеше, в ушите му бучеше засилващият се шум, подуши разлетия по масата алкохол и знаеше, че само може да пийне или да излезе. Когато някаква жена го дръпна да танцуват, й каза - Разкарай се - и излезе.