За първи път се беше изправил лице в лице с изкушението да пие и може би брутално, но му се противопостави. Знаеше, че трябва да внимава много и винаги да поставя трезвеността и АА на първо място. Написа това в дневния си план.
Ставаше рано - в 5 или в 5:30 и веднага започваше да медитира. Така наричаше 45-минутното или половинчасово съсредоточаване, когато четеше книгите за медитация, които беше донесъл от Америка. Помнеше един от текстовете - че трябва да търсиш Бог още от рано сутрин, преди той да бъде изтласкан от душата и разума от проблемите и житейските трудности или от удоволствията. Четеше и откъси от Голямата книга или от други книги, издадени от общността на АА. Замисляше се как това, което чете, се отнася към неговия живот, към предишния ден или към страховете му, свързани с настоящия ден. Също както на първи декември в Кордоба и сега често намираше нещо, което можеше да се прилага непосредствено. Веднъж още от сутринта размени остри думи с Ева. Четейки книгата Sobriety Without End (Трезвеност без край), разбра, че работата над връзката не означава да промени партньорката си, а себе си. Помогна му. Но понякога му беше трудно да се съсредоточи, четеше невнимателно. Когато забелязваше това, разбираше колко усилия са необходими, за да чете внимателно. Съсредоточаването по време на медитация - също както и на концертите - стана за В. критерий за неговото състояние на духа.
После един-два часа превеждаше брошурите на АА и медитациите на полски. Започна да редактира нечий превод на Голямата книга, но след няколко седмици разбра, че на хората с малък стаж трезвеност най-необходима ще бъде Живот в трезвеност, книга, описваща някои методи, прилагани от трезвите алкохолици да не пият.
Вечер системно ходеше на сбирки. Във Варшава имаше три - от понеделник до сряда. Особено обичаше сбирките в сряда, защото тогава идваше Дан, кореспондент на един американски вестник. Дан имаше дълъг стаж трезвеност и именно той учеше варшавските анонимни алкохолици какво е АА и как да работят над стъпките. Когато В. го чу за пръв път, почувства се, сякаш се беше върнал в Калифорния. На 18 януари 1984 г. сбирката в сряда официално беше трансформирана в англоезична и на нея понякога идваха чужденци, пребиваващи във Варшава.
Но от четвъртък до неделя нямаше сбирки и приблизително в събота В. започваше да усеща това. Ставаше нервен и напрегнат. Тогава слушаше касетите, донесени от Фермата.
На всеки две седмици, съгласно уговорката, пишеше писма до Фермата, като ги редуваше - на Линда и на Ан. Пишеше какво е правил, чувствал, мислил, какво е научил. Стараеше се да бъде честен, но от началото знаеше, че тези писма са идеализиран образ на неговите преживявания. Пишеше тогава, когато се чувстваше относително добре, когато успяваше някак си да подреди своите мисли и емоции, а не тогава, когато страдаше или не знаеше какво става с него самия и около него. Когато ги прочете след години, не само му се наби в очите липсата на конкретност и теоретизирането в тях, но му изглеждаха и вяли, тегави, главно от благодарността, бликаща по-скоро по задължение отколкото от сърцето, и малко изкуствени. Но не всички бяха такива. Когато описваше някоя своя случка или преживяване и особено трудностите и безпокойствата, беше по-добре, по-искрено и по-интересно.
Именно такъв, по-конкретен, беше дневникът му за благодарност и равносметката за деня. Пишеше за това какво е правил, къде е бил, с кого се е срещал, а накрая обобщаваше това със забележки за какво е благодарен и за какво съжалява. Когато прочете дневника след години, беше удивен от огромното количество занимания, срещи, проблеми и работи, които ежедневно беше извършвал. Днес вече не бих могъл да бъда такъв; не знам как намирах за всичко това време - написа. Но помнеше, че тогава често чувстваше, че нищо не прави, че времето му изтича между пръстите.
Така впрочем беше и преди още повече години, може би винаги. Въпреки размишленията си във Фермата и даденото пред себе си обещание да излекува в себе си доктор Джекил, В. продължаваше да бъде пленник на задълженията. Вечерните записки за какво е благодарен се отнасяха за това, което е направил, а в равносметката най-често пишеше, че не е направил това или онова. И макар че забелязваше грешките в своите действия, в дневника почти нямаше прояви на радост от новия живот. Не че В. не чувстваше такава радост. Чувстваше, но някак си не я забелязваше, толкова много поглъщаха вниманието му задълженията, свързани главно с професионалната му работа.
Те бяха много. Редактираше книги, пишеше две книги с разговори с учени - едната на полски, другата на английски, подготвяше курс лекции на тема правата на човека и събираше материали за сериозен труд на тема влиянието на американската конституция в историята на Полша. Водеше семинар в университета, ходеше и на други академични занятия. Към това се добавяха и новите задължения към АА, дежурствата в новооткрития център за първи контакт и литературните преводи. Пишеше и много писма, почти непрекъснато, все още с усещането, че не смогва с писането им, че няма време за нищо друго. След години не знаеше на кого и за какво беше писал. Не знаеше и дали това беше имало смисъл. Но помнеше, че тогава също и получаваше много писма, а днес, когато пише най-многото професионални имейли, единствените писма, които получава, са сметките за газ, ток, вода и от банките. И съжаляваше за тогавашните времена.
Някои задължения, а дори и професионални хрумвания, го безпокояха. Когато разказваше за Фермата, всеки искаше по нещо. Издателството искаше да издаде дневника му от Фермата, един популярен седмичник - цикъл от десет статии, но „само без Бог”. Главният редактор на месечното списание, където беше на щат, задължително искаше той да напише нещо по-голямо на тема Менсън2 и за жените, които беше обучавал в затвора.
В. четеше много. Както преди - много романи, правна литература, за Средновековието, дори Маркс и Енгелс за азиатските формации. Продължаваше да чете за науката. Но сега четеше - и слушаше - по-иначе отколкото преди. След като прочете Лудост на Йежи Кшиштон3, отбеляза: По принцип всеки има едно важно преживяване в живота си. Дали това е то? От своя страна Възкресение на Толстой убеди В. да се въздържа от осъждане и от задължителността да прощава отдавнашни обиди. Затова пък лекцията на известен психолог за познавателните механизми на човека му се стори далечна. Слушаше избирателно, хващайки само това, което засягаше него самия и общата интерпретация на преживяванията му. Не виждаше в тази лекция мястото на ценностите, на доброто и злото. Така че В. попита къде в анализа на дадения мозък има място за другите мозъци, необходими да преодолее собствените си заблуждения. Говореше за всички мозъци, за критериите за добро и зло. За ролята на интелекта в самозалъгването. Предчувстваше, че главната му задача трябва да бъде мисленето - а може би и писането - за това. Не за правата на човека, които от известно време изучаваше, нито за каквото и да било друго, а именно за това, което неотдавна откри с такъв труд.
Въпреки прекомерните задължения и занятия и непрекъснатото бързане В. подхождаше към всичко спокойно. Малко се страхуваше, когато Ева и момичетата трябваше да заминат за първите две седмици на февруари в планината. Не знаеше как ще се справи сам. Справи се. Чувстваше се добре и физически. Само го дразнеха червените петна по кожата, главно в областта на лактите и коленете.
Кожата започна да го сърби още през декември, по време на пътуването из Европа, като че ли за първи път го почувства у роднините си в Аликанте. С времето на десния му лакът се появи ясно изразен обрив, лактите и коленете му се зачервиха, а кожата по тях започна да се лющи. Тези симптоми се засилваха и отслабваха циклично, но В. не можеше да намери връзка между тяхното появяване и изчезване и някаква конкретна причина.
