A- A A+

     Доктор Елжбета, позната дерматоложка, го заведе при своя професор. Едвард Рудзки беше висок, слаб мъж над петдесетте, с приятна усмивка на лицето. Старателно прегледа лактите и коленете му.

     - Мисля, че източникът на вашето заболяване може да бъде в главата - каза той. - Чувствате ли някакво безпокойство, страхове?

     - Не, не чувствам. Точно обратното. От половин година съм в АА и там се справям с безпокойствата си. Смятам, че съм по-малко напрегнат от когато и да било. Трябва да търсим някакви други причини.

     - Какво означава, че сте в АА?

     - Не пия, ходя на сбирки, на които споделяме опит с други, които не пият.

     - А много ли пиехте?

     - Страшно много. Неотдавна преминах през лечение за алкохолизъм.

     - И не пиете вече половин година?

     - Почти година. Нито капка.

     - Значи във вас всичко трябва да ври. Защото източникът на тези петна може да бъдат само нервите или черният дроб. Но по-скоро нервите - обобщи той. Препоръча да си направи изследвания, да наблюдава кога се увеличават и кога намаляват промените на кожата и да дойде след две седмици.

     След като излезе от доктор Рудзки, В. си спомни за касетата, която беше слушал вместо сбирката в деня на Рождество Христово. Там се говореше, че истинските проблеми започват едва след като се прекрати пиенето.

     Изведнъж В. забеляза това, което почти месец не беше забелязвал. Мислеше си, че след като не пие, всичко трябва да бъде наред. Всичко беше подчинил на това да не пие. Но когато каквото и да било заставаше на пътя на неговия нов начин на живот, беше толкова нетърпелив и се дразнеше както преди. За първи път през зрелия си живот не живееше сам, а с жена и две деца в малко жилище. Сред ежедневните задължения отлетя ваканционната радост от пътуването из Европа. Дори моментите на близост бяха малко по-различни. Понякога се караха, предимно за дреболии, друг път се толерираха мълчаливо. В. четеше на дъщеря си, водеше я на градина, но не умееше да бъде заедно със семейството си вкъщи. Най-вече излизаше - на лекции, до редакцията, на срещи, на сбирки на АА, при майка си, а когато си беше вкъщи, обикновено седеше над някоя книга в другата стая, но го нервираха отгласите от веселите разговори или игри на момичетата с майка им. Не можеше да споделя пространство; шумът му пречеше. Ядосваше се, когато не го чакаха за вечеря, макар че точно той закъсняваше. Струваше му се, че на семейството му е дошло до гуша от неговото АА и искаха повече да си е вкъщи, а не непрекъснато на сбирки.

     Горе-долу тогава започнаха и бързите поврати в настроенията му. В. страдаше, заяждаше се, избухваше и се извиняваше, отново страдаше - и само понякога забелязваше същността на проблема. Тогава произнасяше молитвата за спокойствие на духа и се стараеше самият той да се промени. Но беше трудно.

     В края на февруари заминаха за Братислава. Там В. имаше авторска среща, но по пътя и в двете посоки си дадоха по четири дни за ски. В Словакия нямаше АА. В. взе със себе си книгите за медитиране. Не се запи. Но чувстваше нарастващо нетърпение, безпокойство, злоба. От горе на това белещата се кожа на лактите не му даваше да спи; срамуваше се от нея и пред семейството си.

     Върнаха се в събота вечерта и веднага им дойдоха гости, които седяха до късна доба. В. беше ядосан. Сутринта продължаваше да бъде ядосан. След две седмици почивка се върна към четенето на Голямата книга, но от яд не можеше да се съсредоточи. Попадна на свидетелство на един от първите анонимни алкохолици: Често се нервирам поради това, че не приемам някои хора, места, неща или ситуации, които ме дразнят. И не намирам успокоение, докато не ги приема като нещо, което трябва да се случи точно в моя живот. Не разбра много, защото бурята в главата му продължаваше, но почувства, че това се отнася за него. Прочете го още веднъж и продължи да чете: Не можех да запазя трезвеността си, докато не приех своя алкохолизъм; също така няма да бъда щастлив, докато не приема живота изцяло, при неговите условия. Това В. го разбра и се успокои за цяла една седмица. В дневника си записа, че трябва да приема хората такива, каквито са.

     На следващия ден отново се събуди бесен, без дори да знае защо. Всичко му пречеше, искаше да се скрие някъде, да избяга от вкъщи. През половината ден безпокойството му нарастваше. Не можеше да работи и обвиняваше за това всички и всичко около себе си.

     Следобед отиде на сбирка на АА. Някакъв колега забеляза тена му, но почувства и безпокойството му. В. беше ядосан, но не беше в състояние да изрази гнева си. Тема на сбирката беше третата стъпка - някой говореше за приемането, също като това, което В. беше прочел предния ден. В. мълчеше и искаше да продължи така до края на сбирката. Но неочаквано за самия себе си чу вътрешния си глас: Не прозяпвай случая, защото се нуждаеш от помощ - и започна да говори. Говори като че ли десет минути, отвори се и по време на говоренето почувства как злобата и негативното отношение към живота в него се изпаряват. После многократно се замисляше над значението на израза „да се отвориш”, тоест да пуснеш нещо в себе си, но и да изпуснеш, особено това, което е под налягане. Също както да отвориш бутилка с газирано - може би тогава мехурчетата страх и високомерие също ще излетят. Излезе от сбирката релаксирал, но още преди да си тръгне, даде съвет на всички: да си разменят телефоните и да си звънят, когато ги нападнат глупави мисли.

     Вечерта му се обади същият колега, който се беше обезпокоил от състоянието на В. преди сбирката.

     - Даде ни добър съвет, но защо вчера не позвъни на никого? - попита той.

     В. започна да си дава сметка, че играе странна роля в АА. Все по-рядко споделя своите трудности, защото другите гледат на него като на американски пример за трезвеност и той май е харесал тази роля, макар че не признаваше това дори пред себе си. На другите вероятно им пасваше, защото го хвалеха. Само понякога някой му обръщаше внимание, че дава оценки за изповедите на другите. В. най-напред призна, че онзи защитава застрашения си монопол. Но вечерта в дневника записа, че онзи може и да има право. Може би действително правя от себе си гуру, а това може да е опасно. Да променя това, да млъкна, да слушам, по-малко да приказвам, повече да мисля - записа той.

     Когато се чувстваше по-добре вкъщи, В. преживяваше творчески колебания. Искаше да пише, но не можеше да се съсредоточи поради другите дейности, купищата проблеми за решаване и ежедневните задължения. Проблемите го нервираха. Случваше му се в дните, когато уреждаше маса неща по учрежденията, редакциите и с хората, вечер да пише: Ден без работа. За работа смяташе писането. Но В. трябваше да има „чиста маса”, тоест да е уредил всички проблеми, и едва тогава да седне да пише. Колегите му от АА го предупреждаваха, че никога няма да има после, защото винаги ще се появяват някакви нови проблеми. Имаха право. Освен това от Фермата В. панически се страхуваше от писането. Не му вървеше много с опитите да пише по два-три часа на ден, както му бяха казали да прави участниците в групата във Фермата. Решаваше, че всеки ден преди три следобед ще спира да пише и после ще живее нормално като другите. Нищо не искаше да планира за вечерта. Да разделя всичките си намерения на половина. Да контролира мислите си и да не се ангажира с нещо, което току-що му е хрумнало. Не му се удаваше. А същевременно В. се страхуваше, че ако навлезе в работата и започне да пише денонощно, както преди, вероятно, както преди, ще се запие. Тази мисъл така го парализираше, че изобщо нищо не можеше да направи. Помагаше си с пасианси и по други начини, но без голям творчески ефект. Медитираше, четеше литературата от АА и ходеше на сбирки. Освен това не можеше да се съсредоточи върху нищо, дори да почисти стаята, а какво оставаше за писане. Може би поради това, че редактираше преводите на книгите, а не му се искаше да го прави . Затова пък имаше хиляди други идеи да прави нещо по-творческо. Но разбира се, не го правеше, защото трябваше да редактира книгата. Попадна в инерция, докато се самосъжаляваше. Мислех какво искам да правя, без да правя нищо - написа на Пат.

Ре(х)абилитация

Rehabilitacia

© Виктор Ошатински

© Ре(х)абилитация ©

Преводач: Васил Петров

Редактор и коректор: Жасмина Кръстева

Предпечатна подготовка: Олег Младенов

al+dr

Regional Alcohol and Drug Program

STEFAN BATORY FOUNDATION

ПАНДОРА ПРИМ


VictorO         Виктор Ошатински - юрист и социолог, е професор в Централноевропейския университет в Будапеща. Той преподава и в много университети в САЩ и Европа. През 1988 г. основава в Полша, където и живее, Комисия за образование в областта на алкохолизма и другите зависимости към фондация "Стефан Батори", на която е председател до 1995 г. Понастоящем е член на борда на директорите на Института "Отворено общество" (Open Society Institute), който финансира фондации в над 30 страни.

     Виктор Ошатински е автор на близо 20 книги на историческа, социална, правна, научна тематика и в областта на зависимостите. Книгата му "Грях или болест" е преведена на много езици.