След няколко дена почувства, че е махмурлия, сякаш е пил продължително. Не беше в състояние да направи нищо. Както някога след дълъг запой започна да почиства жилището си. Когато го почисти, придоби малко психична енергия, която до известна степен му проясни мислите. Тогава си даде сметка, че въпреки голямата си трудоспособност може би е мързелив. А мнимата трудоспособност беше средство да отрича мързела си. Реши да разкаже това на сбирката на АА, по-малко да планира и да се дисциплинира: да си седне на г... и да работи.

     Но най-напред започна с медитацията. Когато стигна до книгата Като отвориш очи, 18 март (Przy otwarcie oczu), прочете: Нищо в живота не придобиваме по друг начин освен чрез болка и труд. Това е лоша новина за нас, алкохолиците, които през целия си живот сме бягали и от едното, и от другото като от чума... Тежък труд и страдания предхождат всеки успех и поради това трябва да носим кръста си не като товар, а като подготовка за крайната победа. И макар че днес В. отхвърля многострадалния патос на този текст, тогава за него той представляваше важен пътепоказател.

     Също така, когато описа всичко това в писмо до Ан, добави, че като завърши редактирането на книгата, ще започне статия на тема заблужденията като форма на използване на интелекта. Но след няколко дена отново го обзеха съмнения. Дори каза на неколцина приятели, че може би вече няма да пише. Говореше за звездата, която вече беше угаснала, и за това, че иска или да преподава в затвора, или да работи като терапевт във Фермата. Но самият аз не вярвах напълно в това - отбеляза в дневника.

     Не знаеше дали писането има смисъл и ако да - какъв. Обади се на Дан, който в крайна сметка беше пишещ журналист от голям американски вестник. Писането е поставяне на черни знаци върху хартия. Остави смисъла на Бог - отговори той. От друга страна негов полски приятел, голям репортер, го посъветва да приеме, че нищо не може да извади от себе си насила. Защо смяташ, че си длъжен да напишеш книгата до юни, а не например до декември? Бързай бавно. Ако виждаш, че сега не можеш да пишеш, вземи решение да не пишеш, вместо да имаш чувство за вина или натрапчиви мисли, че нещо или някой ти пречи да пишеш. Но В. не слушаше това, защото в главата му постоянно бръмчеше: трябва това, трябва онова и още друго.

     След няколко дена в писмото до Линда написа:

     Забелязах, че писмата ми за вас са се променили. Вместо вълни от оптимизъм те станаха своего рода репортажи от фронтовата линия. От битката със самия себе си и с живота въобще. Става така, защото едва сега започнах да си давам сметка за проблемите, които преди не забелязвах, най-напред поради това, че пиех, а после, защото мислех, че самото не пиене може да реши всичките ми проблеми. Впрочем това беше логично: щом като още след първата седмица във Фермата се убедих, че пиенето беше причина за всички мои проблеми, ми изглеждаше, че ако спра да пия, проблемите също ще изчезнат.

     За добро или лошо имам още едно доказателство, че животът не се ръководи от чистата логика. Сега имам повече проблеми от когато и да било, защото, когато пиех, можех да избягам от проблемите си в алкохола. Сега тези проблеми трябва да ги забележа, да ги назова и да се справям с тях. Някои хора именно така определят развитието и понякога и аз именно така се чувствам.

     Често си мисля, че спирането на пиенето, тоест задачата, която преди година ми изглеждаше невъзможна, беше най-лесното. Сега, близо година от последната чашка, смятам, че най-трудно е просто да се живее нормално. Виждам също и колко силно моят болен от алкохолизъм разум е унищожил моите навици, реакции, начин на мислене и чувстване.

     Докато пишеше тези думи, той разбра нещо, което го беше смаяло в информационната брошура, която беше чел в автобуса по пътя за Фермата. Това, че там лекуват симптомите на болестта, а не самата болест.

     Тази болест, от която със сигурност боледуваше доктор Джекил, В. не можеше да определи точно. Но виждаше, че за да се справи с нея, трябваше драстично да преустрои живота си, отношенията си с другите и своите привички. Спомни си думите на Дан за това, че трябва да променим всичките си идеи, не само лошите идеи. Защото много от тях, които сме смятали за добри, се оказват страшни. В продължението на писмото до Линда той се опита да ги определи по-подробно. Трябва да придаде на живота си структура. Някои неща вече беше започнал да прави: да става рано, да работи по няколко часа на ден, да не се претоварва нощем. Трябва още да се научи да изпълнява всекидневните си задължения, каквито нямаше, когато живееше сам. Да не оправдава нежеланието си към тези задължения с това, че работата му е по-важна. Да не забранява на децата да си играят и да не моли Ева да намали радиото, защото ТОЙ работи. И да не търси подобни извинения в това, че сега трезвеенето и АА са най-важни. Разбира се, че трябва да бъдат най-важни за него самия, но това не означава за всички. Но усещаше, че това не е всичко. Че трябва да потърси по-дълбоко източниците на своите проблеми.

     Реши като начало да повтори четвъртата стъпка, тоест още веднъж да направи „основна и смела морална равносметка”, каквато никога не беше правил сериозно, дори във Фермата. Но как да направи това? И кога? Нали и така има малко време за семейството. Би могъл да го отнеме от времето за превеждане, но не може да подведе полските анонимни алкохолици. Така че вместо четвъртата стъпка вечер си записваше своите предимства и недостатъци. Забеляза известни промени, макар и само търпеливостта си при регистрирането на колата. Съумя да признае, че промяната на атмосферата вкъщи е настъпила благодарение на Ева, а не на него. Успяваше да забележи, че прави нещо зле. Веднъж, вместо да се обиди, В. каза какво го дразни в него самия - егоизмът, високомерието, своеволието и стремежът да контролира. Извини се и помоли Ева да му помогне. Помогна. Това беше по-различно от всичко, което говореше преди - от показването на нейните недостатъци, от правенето на списък с недостатъците й, от убеждаването й за нещо, доказването й на нещо, сърденето, кавгите. Тогава намери великата любов.

     Но това бяха изключенията, по-често беше нетърпелив и раздразнителен, всеки момент нещо го дразнеше. Струваше му се, че по-малко измисля отколкото преди, но затова пък продължава да говори прекалено. И то главно за себе си. Често ругаеше. Веднъж реши да работи над това; в равносметките си за деня записваше как му се удава. Вървеше слабо, само понякога пишеше: Не ругах, но може би поради това, че не разговарях с никого. Чак докато веднъж, под влияние на изповедта на колега от АА, престана да се притеснява от това. Не успя да обозначи граници около себе си; продължаваше да му е трудно да отказва. Но над всичко царуваше злобата.

     Един следобед четеше в креслото книга. Беше спокоен, замислен, кротък. Влезе Ева и каза нещо, което го ядоса. Дори не помнеше какво беше. Най-напред се ядоса мъничко. Но започна да мисли за това и злобата му нарастваше. Накрая изпадна в бяс и избухна, но не виждаше Ева. Излезе от стаята, но тя вече не беше вкъщи. Даде си сметка, че когато тя излезе от стаята, той беше само леко нервиран. А когато остана сам със своите мисли, много бързо се докара до бяс. Не помнеше какво беше мислил, но вече знаеше, че самият той пуска лавината на деструктивните емоции. И че така, както трябва моментално да отхвърля мисълта за пиене, моментално трябва да изхвърля от главата си всички черни мисли.

     Другият проблем освен злобата за В. беше бързането. Винаги планираше прекалено много неща, но закъсняваше преди всичко тогава, когато му се струваше, че има прекалено много време до следващата среща. Тогава не беше в състояние да седне, да помисли, да погледа облаците или дори да почете. Стараеше се да напъха в този прозорец някакъв проблем и отново бързаше.

     Веднъж пътуваше закъснял за сбирка на АА. На ъгъла на площад Дзержински (днес Банков площад) и Сенаторска не забеляза, че на зебрата стъпва жена и с доста висока скорост забърса чантата й. На косъм да я убие. Излезе да попита дали й има нещо. Извини се. Тя също, защото и двамата се чувстваха нервни, а освен това тогава жените при конфликт с мъже инстинктивно още се чувстваха виновни. Но В. знаеше добре, че той е виновен.