Още от началото В. знаеше, че след като спре да пие, отношенията му с приятелите могат да охладнеят. Казваха му, че затова пък ще си намери нови приятели в АА. Там също ги търсеше. Новият му живот се беше съсредоточил около АА, но на сбирките ходеше малко както възстановяващ се ходи на рехабилитация, без да се сприятелява с терапевтите или с другите пациенти. На някои се възхищаваше, особено на един прост бояджия със затворническо минало и голяма мъдрост, придобита с невероятни усилия, за да запази трезвеността си, а после с тежка работа над програмата на АА. В. получи от него силна подкрепа, много добри съвети и го нарече свой приятел. Но високомерието не му позволяваше да се обажда на него, нито на другите, когато се нуждаеше, или пък да помоли някого да стане негов спонсор, а страхът от поредните задължения изключваше самият той да има много подопечни. Имаше само двама. Единият беше Гжеш Стражак, който познаваше В., когато той още пиеше. Именно това го беше убедило да дойде в АА. Помислих си, че щом такъв кучи син като тебе може да изтрезнее, значи и аз ще мога - беше казал. Другият беше К., който помоли В. за съвет как да трезвее. Той, от своя страна, учуди В. със своята добросъвестност, с която работеше над себе си. Но въпреки това нещо държеше В. далече от хората, сякаш винаги между него и другите се появяваше някаква стъклена стена, която затрудняваше контакта.
Друга стена отделяше В. от актуалните събития. В записките му от онези години почти няма нищо за Полша, за военното положение и за развитието на ситуацията. Веднъж записа, че е купил 15 ролки тоалетна хартия и много се е зарадвал на това. Когато намери начин да купува бензин на черно, записа: Започвам своето участие в корупцията. Знаеше, че трудно ще съчетае това с изискването за „безгранична честност във всичките наши начинания”, но реши, че системата е нечестна, а не той.
Веднъж, като се върна от вечеря у приятели, записа: Тъжни вицове, няма за какво да се говори; тъжна Полша. Друг път, като се прибра от кабаре Под егидата8, записа: Хубаво, но тъжно. Тъжно, защото е тъжно. Трябва да издържа.
Опитът го беше научил да не се доверява прекалено на паникьорите и да проверява лошите вести. Беше забелязал и всеобщата подозрителност, особено спрямо хората, които искаха да направят нещо в официалните институции, най-вече в театъра или в телевизията. Сам се беше хванал на това някога. Известен режисьор беше казал, че за да предадеш нещо на младите, трябва да го правиш, а В. си помисли, че той рационализира това, за да прави нещо. После се засрами от тези мисли. Но проблемите на В. бяха външни и интерперсонални, а не политически. Това беше огромна промяна, защото преди той беше политизиран. Може би сега, когато не трябваше да залъгва съвестта си, не търсеше обидите, не се нуждаеше от аргументи, за да не пие. Може би подсъзнателно се беше изолирал от света, за да трезвее.
Е, имаше и доста лични проблеми. Най-вече вкъщи. Това беше махало от настроения - от голяма любов и привързаност до злоба и желание да избяга. Колегите му в АА казваха, че след изтрезняването всички имат проблеми с брака. И го съветваха да се променя самият той, защото ние, алкохолиците, нямаме право да изискваме прекалено много от жените си.
Но това не винаги помагаше. В. все по-често се чувстваше нервен. Веднъж записа: ДА ВНИМАВАМ ЗА СЕБЕ СИ; ДА НАМАЛЯ ТЕМПОТО. След една седмица: Вече не се владея. Накрая, измъчен и нервиран, очакваше юли, когато трябваше да замине с децата на почивка на Мазурските езера. Мислеше, че ще си почине и ще дойде на себе си.
Сгреши. Бързо се оказа, че не домът и проблемите с работата, а самият той ври отвътре. За къщичката на приятелите на В., разположена на брега на езерото, заминаха шест човека. Освен дъщерите му, Наталия и Магда, деца на Ева от първия й брак, там бяха и двете деца на същите тези приятели, и баба им. Децата бяха от 7 до 14-годишни. Задачата на възрастните беше да готвят, да чистят и да се грижат за децата най-вече да не се удавят в езерото, но не само.
Четирите деца, сами по себе си дори послушни и симпатични, бяха непосилни за него. Но най-много натежаваше на тази везна бабата, натоварвайки В. с все повече задължения и докарвайки му чувство за вина. Започваше се от сутринта, когато В. отиваше с книга на кея да медитира. Поради липсата на АА и невъзможността да телефонира на колегите си това беше единственият инструмент за трезвеене, с който В. разполагаше. Бабата, която по това време приготвяше закуската или почистваше след нея, безгранично се нервираше от това. И мърмореше: Тука има работа, а тоя някъде отива. Тогава по-голямата дъщеря на Ева - Магда, защитаваше В.: Това за него е най-важно, казваше. Но бабата не разбираше. Ставаше рано и рано си лягаше, така че към задълженията на В. беше и карането на децата да си лягат. Това беше неблагодарна работа особено когато В. си изпускаше нервите и започваше да заплашва и да крещи.
Една вечер през втората седмица на почивката децата бяха изключително весели. В. опита с молби и заплахи, но без резултат. Бабата стана, наплаши децата, шамароса най-голямото момче и се скара на В., че си няма понятие от възпитаване, което наистина беше така. Добави и че заради него не може да спи. Децата се умълчаха и скоро заспаха. Но В. не можа да заспи. В главата му бушуваше ураган от мисли и емоции. Злобата се смесваше със страха и с чувството за вина. И тогава му се поиска да пие. Повече от поиска - виеше му се. Всяка клетка от тялото му жадуваше водка. Да пие, да се напие, да забрави за децата, за бабата, за целия свят.
Взе една стотачка и излезе пред къщата, която беше в края на селото. Пълната луна стоеше високо и осветяваше пътя. Но В. търсеше светещи прозорци. Искаше да почука и да купи водка. Но вече беше полунощ и селото спеше. Обходи го веднъж и още веднъж - тъмно навсякъде. Реши да почука на някаква врата, но когато се приближи, огромен вълчак се хвърли на оградата. Уплашен, В. си тръгна. Спомни си страха в Калифорния, когато му се развали колата. Застана под едно дърво. След малко злобата отлетя от него. Сега чувстваше само страх. Спря се още веднъж под друго дърво. След малко се успокои. Върна се у дома, изкъпа се в езерото и заспа.
После никога не му се искаше да пие. Дори когато го уговаряха. Но това се случваше рядко.
А нали от това В. се страхуваше най-много, когато, колкото пъти, докато беше във Фермата, си мислеше за завръщането в Полша. Но никой не го уговаряше. Дори когато му предлагаха, бързо се отказваха. Сигурно имаше нещо в тона му, че всеки усещаше, че уговарянето е загуба на време, защото той няма да се поддаде. А преди сигурно имаше у него някаква едва усещаща се подкана, че ако повторят предложението, той ще пийне. Така би могъл да обвини друг за това. Най-добре някой познат: Уйлям Стайрон в Америка, а няколко години по-късно професор Нико Чавчавадзе в Москва.
Когато обаче настояваха, увъртанията не даваха резултат. Най-добре беше да каже направо, че не пие, защото е алкохолик. Отначало не вярваха, но после питаха. Тогава вече нямаше проблеми, по-скоро обясняваше какво е алкохолизмът, а хората слушаха това с удоволствие. Може би дори някак си парадираше със своя алкохолизъм и трезвеност.
Веднъж прекали. Трябваше да отиде на очен преглед за продължаване на срока на шофьорската книжка. На въпроса за хронични болести каза с известна гордост, че е алкохолик, но вече повече от година не пие. А очният лекар отговори, че в такъв случай не може да даде съгласие, защото законът не му позволява. В. обясняваше, че не пие, че е трезвен, лекарят слушаше с интерес, но отново му отказа, казвайки, че правото не познава понятието трезвен „алкохолик”.
В. отиде при друг лекар, където премълча за болестта си. Оттогава знаеше, че не винаги трябва да тръби на целия свят за алкохолизма си. Извън АА трябва да прави това само тогава, когато може да помогне на някого по този начин. Е, и тогава, когато може да помогне за повишаване на знанията за алкохолизма като болест и за АА като начин за нейното лекуване. Доста бързо се научи, че във втория случай е по-добре да каже за своя алкохолизъм накрая, а не в началото на изказването си.
