Ясно, защо да бързам - помисли си В. - Мога да лежа четири дена, както искаше лекарят, а във вторник ще попитам групата за мнение.
Но В. не се нуждаеше от цели четири дена. Още сутринта нещо започна да му се върти в главата. Най-напред си спомни, че боледуваше често, когато спираше да пие. И обратно, когато беше простуден и започваше да пие, спираше да боледува. Това доказваше, че целият му организъм, също и физически, беше зависим от алкохола. После му се завърнаха спомените от детството, когато боледуваше. Баща му, обикновено суров и взискателен, се навеждаше загрижено над него и му носеше играчки. Малко по-късно, когато трябваше да лъска пода и да мие съдовете, болестта го освобождаваше от тези задължения. Разбира се, че и от училището, което никак не обичаше. А когато десетгодишен лежа в болницата след операция, съучениците му го посещаваха и му носеха бонбони и шоколад. Значи тя може и да има право - помисли си той. - Може би - също като майка - да обичам да бягам в болестта от нормалната рутина на живота, от отговорност, за да получа повече чувства.
Горе-долу по същото време В. започна да забелязва и своята ревност. Това беше нещо по-различно от подозрителността. Разбира се, тя не изчезна веднага, макар че беше несравнимо по-малка от тогава, когато пиеше и сам изневеряваше. Но веднъж се върна късно вечерта от Познан, където беше два дена. Ева гледаше филм по телевизията и го догледа докрай, вместо веднага да се заеме с В. Злобата го гриза до три сутринта, когато изтощен заспа.
Докато мислеше за това, В. си даде сметка, че просто ревнува. Не Ева, а за нейното внимание и за способността й да се посвещава на него. Ревност към вниманието, което оказва на децата, на познатите, с които дълго разговаря по телефона, когато той иска да получи вечерята. Значи Ирек имаше право. Непрекъснат АЗ. Егоцентризъм и егоизъм. Аз съм като дете, което изисква постоянно внимание, изцяло насочено към мене. Мислене за МЕНЕ, комплименти за МЕНЕ, грижи за МЕНЕ. Трябва да прекратя това, да изляза от центъра на вселената, а това зависи не от Ева, а само от мене - записа в дневника си. И в много други ситуации В. все по-често се убеждаваше, че свръхегото лежи в основата на повечето проблеми на алкохолика - не само на пияния, но и на трезвия.
Най-силно, защото е най-безопасно, В. обичаше от разстояние. Когато беше далече и мечтаеше, без да се сблъсква с ежедневните емоционални колебания. През лятото посети роднините си в Устка10; беше приятно, сърдечно и топло. Не се караха, преживяха прекрасни дни. Но след връщането си записа в дневника: Съжалявам, че отидох, защото въпреки четирите прекрасни дена беше по-добре да тъгувам и да обичам.
Никога не разбра това. Не го разбира и днес. Само усеща, че под тези думи трябва да се крие някаква огромна духовна пустота. Такава, която единствено вярата може да запълни.
За това, че вярата помага в трезвеността, В. разбра още първия ден в АА. Не разбра на какво се дължи. Той асоциираше Бог със старец, наблюдаващ и наказващ. По какъв начин такъв Бог може да му помага да не пие? По време на една от вечерните лекции във Фермата Джон Ф. разказа как, след като спрял да пие, ежедневно се молел на колене Бог да го дари с милост и да дойде при него. След три години дошъл. В. повярва на Джон, защото той не пиеше от 32 години, и също започна да се моли коленичил.
Това не винаги беше лесно. По време на пътуването из Европа се срамуваше да коленичи за молитва пред Ева, сякаш това беше проява на някаква слабост, и го правеше тайно. В Полша, в новородената общност на АА, за Бог се говореше малко. Сбирките ставаха тогава предимно в консултативните центрове, едва след няколко години свещениците започнаха да пускат групите анонимни алкохолици в своите църкви. Тогава още нямаше бързи промени в мирогледа на отскоро трезвеещите алкохолици. Пътят към Бог беше стръмен и труден. Понякога, когато на сбирките се говореше за Бог, В. чувстваше, че изповедите идват от разума, а не от чувствата или преживяванията. Но общността си даваше сметка за ролята, която можеха да играят свещениците, като мотивират хората за АА. Така че В. доста бързо преведе адресираната към тях брошура Свещеникът пита за АА.
Веднъж една от колежките разказваше за перипетиите, които беше имала при завръщането си след празниците във Варшава. В. не помнеше подробности освен че някой трябвало да я докара, но колата се повредила, после някакъв автобус не дошъл и настъпили още някакви неприятни стечения на обстоятелствата. Накрая неизвестно откъде в полето се появила кола, която я взела за Варшава, благодарение на което тя успяла за сбирката.
- Значи Бог те докара - пошегува се В.
Всички се разсмяха, тя също. Тогава В. разказа за медитацията Следи по пясъка, която беше прочел в автобуса от Фермата за Ню Йорк.
Една вечер на някакъв човек се присънил странен сън. Сънувал, че се разхожда по брега на морето с Господ Бог, а по небосклона проблясват сцени от неговия живот. С всяка сцена на пясъка се появявали следи от стъпки - едните следи били неговите, другите - на Бог. Когато изчезнала и последната сцена, човекът се обърнал и забелязал, че често на пътеката се забелязват само едни следи. Така било в най-трудните, най-тъжните моменти от живота му.
Разтревожен, попитал Бог:
- Господи, обещаваше, че ако крача по твоята пътека, винаги ще бъдеш при мен. А в най-черните моменти от живота си виждам на пясъка само едни следи. Не разбирам защо си ме напускал, когато съм се нуждаел най-много от Тебе?
- Скъпо дете - отговорил Бог, - прекалено много те обичам, за да те напусна. В моментите на изпитания и страдания, там, където се виждат само едни следи, аз те носех.
Колежката му после многократно повтаряше, че на тази сбирка е започнало завръщането й към горещата вяра.
За В. не беше толкова лесно. Разбира се, всяка сутрин той казваше молитвата си и четеше откъси от някое от Евангелията. Молитвата му беше проста. Благодареше на Бог за предишния ден, ден на трезвеност, чистота и радост, като извикваше в паметта си приятните моменти. Молеше се за сила да запази трезвеността си още един ден. От пролетта добавяше и думите: Не съм в състояние днес да се справя сам със своите слабости и проблеми, но знам, че Ти можеш да ми помогнеш. Моля Те, направи го. Предоставям Ти моя живот. Да бъде Твоята воля, а не моята. Накрая молеше да защити близките му, след което казваше молитвата на анонимните алкохолици за спокойствието на духа: Боже, дай ми спокойствие на духа, за да приема това, което не мога да променя, смелост, за да променя това, което мога да променя, и мъдрост, за да различа едното от другото.
През май прочете текст за Отче Наш, написан от един не пиещ алкохолик, католически свещеник, отец Джон Дой. Авторът анализираше всеки ред от молитвата, доказвайки колко пряко пасва на програмата на АА. Но дълго време за В. този анализ имаше преди всичко интелектуална стойност. Четеше го така, както другите медитации, които всяка сутрин му помагаха да се пренесе от центъра на вселената в периферията. Но ежедневната молитва започваше именно с Отче Наш.
На практика призоваваше Божията помощ, когато трябваше да се овладее, когато без причина не му продаваха бензин или когато се предпазваше от избухването на злобата си. Понякога кълбящите се мисли не му позволяваха да заспи и едва молитвата му помагаше да ги успокои. Или когато се стараеше да не говори мръсни думи, му беше по-лесно, ако се помоли за това. Понякога благодареше за нещо на Бог, както тогава, когато почти не прегази жената на пешеходната пътека.
