Втора година
В Ню Йорк получи скромна стипендия за четири месеца в университета Колумбия. Прикрепиха го към Центъра за Централна и Източна Европа, но главната му задача за Центъра за човешки права беше да напише труд на тема влиянието на конституцията на САЩ върху историята на Полша. Работеше под ръководството на професор Луис Хенкин, един от най-прекрасните учители, които беше имал.
Университетът му беше наел малък апартамент на 105. улица, недалеч от западния край на Манхатън. Съвсем под жилището се простираха Ривърсайд драйв и красив парк. В. имаше и кабинет в университета, беше му го отстъпил професор Харолд Сейгър, който беше поканил В. в САЩ, а сам в същото време си беше взел научен отпуск. Като искаше да се отблагодари и същевременно да си създаде условия за работа, В. му подреди библиотеката. Харолд се ядосваше, защото не можеше да си намери книгите, но въпреки това си останаха приятели. В. обаче запомни какво нарушаване на достойнството е да нахлуеш на чужда територия - физическа, умствена или психична, за да наложиш там своите порядки.
Имаше много занятия в университета и не само. Собствено не толкова имаше, колкото сам си ги намираше, защото бяха интересни. След едно от тях записа: Това беше поучително, но дали имам време за всичко, което е интересно и поучително? Радваше се на срещите си с познати, но същевременно не можеше да ги ограничава, не беше също така в състояние да отказва излишните срещи или задължения, така че непрекъснато тичаше от място на място. Едновременно чувстваше и нарастващо безпокойство, че отлага писането на своята работа, но както винаги не можеше да я подхване, преди да прочете всичко. В добавка разработваше различни проекти за в бъдеще: конспекти за университетски лекции и планове за статии и книги, които най-напред показваше на своя приятел Алвин Тофлър, а после на агентите и на издателите.
С всичко това се справяше, като ходеше три или четири пъти седмично на сбирки на АА. Възхищаваше се на американската АА. Тя беше зряла, защото много хора с дълъг стаж на трезвеност говореха не само за това как са пиели и са изтрезнели, но и за това какво са правели после, за да запазят трезвеността си.
Още по-фрапираща беше разликата между католическата литургия в Америка в сравнение с Полша. Тук вярващите коленичеха много по-малко и повече се радваха. Чувстваше се, че свещеникът е слуга и приятел; след службата лично се сбогуваше с вярващите на вратата на църквата, канеше ги на кафе със сладки в подземието. Там хората разговаряха помежду си за своите ежедневни грижи. В. също ходеше на литургия почти ежедневно. След известно време не се чувстваше удобно, ако само той не отиваше вземе причастие, което там се раздаваше не толкова строго1 както в Полша. След един месец отиде да разговаря със свещеник. Онзи го посъветва да чете Евангелието. В. попита какво е необходимо да направи, за да може да сключи църковен брак в Ню Йорк. Искаше да направи това, за да подпечата своята връзка с Ева. И тогава можеше да пристъпи към причастието. За учудване на В. свещеникът попита дали иска това и веднага му даде опрощение и причастие. Това му се случваше за пръв път от двадесет и седем години.
На 26 февруари, на рождения ден на отдавна починалия си баща, В. му посвети новена2 и запали свещ. После си помисли, че щом като се е освободил от обидата към баща си, може да потърси някакви приятни спомени, свързани с него. От смъртта на баща си не можеше да си спомни нищо такова и дори когато брат му и сестра му припомняха някакви мили случки, В. не чувстваше нищо. Сега също се опита да намери нещо, но не можа. Появяваха се някакви откъслечни образи, но не винаги приятни - проверявани домашни, разговори за науката. И страхът се върна бързо. В. реши да продължи да търси.
В средата на май пристигна Ева. Прекараха прекрасни пет седмици. В. намери прес акредитация за тенис турнира Вирджиния слимс оупън в Медисън скуер гардън и всеки ден ходеха да гледат най-добрите тенисистки на света. Ходеха и по музеите, и на театър. По време на престоя на Ева му беше малко жал да бъде без нея, така че по-малко ходеше в АА и на църква, което се отрази на нервите и духовното му самочувствие. Имаха трудни моменти, дори колебания, но на първи май сключиха брак; церемонията извърши чиновничка от кметството в Бруклин. В. имаше чувството, че по-скоро нещо е свършило, а не започнало, но преди всичко чувстваше несигурност, защото съвместният живот продължаваше да бъде за него нещо неизвестно. След два дена Ева си замина за Полша. Тогава В. почувства страшна болка в гръдния кош. Знаеше, че това е болката на тъгата. И знаеше, че обича.
В. се завърна към работата си. След разговора с Хенкин се оказа, че трябва да напише всичко отново. Записа в дневника, че за да бъде в добро състояние на духа, трябва да си наложи ежедневна дисциплина: да си ляга и да става рано; да върши това, което се налага, без да го отлага за после; да не планира прекомерно и по-реалистично да си изчислява времето за всяка задача; да прави по едно нещо наведнъж; ежедневно да пише по малко и да не пише по нощите. Почти нищо от това не му се отдаде. Никога.
Но успяваше да разпознава своите емоции и недостатъци. Веднъж, по време на разходка, си мислеше, че живее глупаво, защото няма време за това, което обича. После поговори за това с Ева, която каза, че В. наистина си планира зле времето и го пилее. Докато я слушаше, В. почувства озлобление. Щом се озлобявам, вероятно тя има право - записа вечерта. Друг път, след някакво парти, написа за един от гостите: Тоя тип ме дразни, бърборко и говори само за себе си, прилича на мен. Нали и самият аз дрънкам непрекъснато, не умея да изслушвам другите и се правя на умен. Веднъж дори записа в тетрадката с печатни букви: МЪЛЧИ! По този начин В. стигна до извода, че ако нещо у другите го ядосва, със сигурност ще намери това качество или поведение и у себе си.
Понякога В. изпадаше в лошо настроение. Тогава търсеше причините, обвиняваше себе си за лошото си самочувствие. Но в Ню Йорк стигна до извода, че може да има по-лошо настроение без никаква причина и без да е виновен за това, защото - както казваше по-късно - промяната на настроенията е качество на живата натура. Призна си, че денят зависи от него дори когато започне лошо. Понякога, когато имаше гаден ден, обличаше пижамата, лягаше за малко в леглото, не спеше, ставаше, бръснеше се отново, правеше гимнастика, пиеше кафе, медитираше, с други думи - започваше деня отначало. Винаги помагаше.
От началото на престоя си в Ню Йорк В. се подготвяше да се пребори с пушенето. Методично обмисляше план да откаже цигарите. Знаеше, че през първите шест седмици ще му е трудно и може да бъде неприятен за околните. Така че реши да откаже пушенето поне шест седмици, преди семейството му да пристигне в Америка, за да остане най-лошото след него. Разбра кога има в Ню Йорк сбирки на Non-smokers Anonimous. Имаше четири - от петък до неделя и във вторник, на различни места. Това означаваше, че трябва да откаже цигарите в петък, 31 май, за да има подкрепа през първите дни.
В 18:26 В. изпуши последната си цигара, след което с много полски, драматичен жест изхвърли останалите пакети и запалката в Ийст ривър. Отиде на сбирката на Non-smokers Anonimous. Беше много интересно. Формално идентична с АА. Двама спикери говореха за това как са пушили, какви вреди са понесли, как са отказали цигарите и как после са поддържали цигарена абстиненция. Събралите се идентифицираха с това, което бяха чули, и добавяха своите собствени преживявания. В. научи няколко нови неща. За цигарената мъгла, затулваща съзнанието. За това, че цигарите могат да бъдат като параван за сетивата и емоциите; пушим, за да не чувстваме, а пушейки, е трудно да разпознаем собствените си емоции. За това, че едва след отказването от пушенето можем да получим истински контакт със самите себе си. За това, че цигарите могат и да бъдат бариера между хората, държейки другите на разстояние от дима и не позволявайки истинска близост. Почувства, че при него цигарите могат да се свържат и с безпокойството, свързано с писането, и че сега чувства страх от отказването. След сбирката разговаря за това с един от спикерите - Рик. Чувстваше се добре, в главата му се проясни.
