Шеста година

     След завършването на четвъртата стъпка В. се почувства лек и щастлив. Продължаваше да е в Шарлътсвил. Работата му вървеше добре. Очакваше пристигането на Ева и Наталия. Ставаше рано сутрин, не си пестеше времето за студентите. Ходеше на АА. По-малко работеше, повече се срещаше с хора. Посети го Хърб, същият този приятел, който преди години беше насочил В. към доктор Франк във Вашингтон. Отидоха заедно в планината, през нощта дълго говориха за живота. Когато след няколко дена В. направи преглед на последните седмици, за първи път най-напред написа дълъг списък с позитивни емоции, а едва след това болезнените - предимно умора и глад.

     Понякога му досаждаше самотата, но имаше впечатлението, че от разстояние обича повече жена си и дъщеря си отколкото, когато са заедно. Очакваше впрочем тяхното пристигане за повече от месец през ноември. След пристигането им преживяха моменти на щастие, Наталия беше много доволна от училището, което В. й беше намерил. Затова пък В. имаше по-малко радост от занятията си и повече злоба към университета, които сякаш му пречеха да живее „истински” живот в семейството си. Впрочем след няколко дена се появиха трудности в организирането на ежедневието, очаквания и съмнения. В дневника на чувствата имаше повече червено, макар че продължаваше да преобладава зеленото.

     В края на ноември и началото на декември Ева замина за Фермата на едноседмичен тренинг за терапевти. В. остана сам с Наталия, която ходеше на училище. Справяха се по-добре, отколкото когато бяха тримата. Веднъж, когато дъщеря му беше на училище, а В. нямаше лекции, се захвана с self parenting. Когато прочете книгата на доктор Полард, направи много трудните упражнения и точно си записа целия процес. Тогава впрочем осъзна разликата между прочитането на книгата и работата по нея. Повечето книги са за четене. Само по някои трябваше да се работи старателно. Те са най-важните.

     Полард пишеше, че във всеки човек се карат помежду си два различни гласа. Детето, което се е оформило горе-долу до седмата година. Това дете се ръководи от емоциите и желанията. Вътрешно детето просто иска. Но вътрешният родител не винаги дава на детето това, което то иска. Родителят преди всичко е грижовен. И както истинският родител може да бъде добър или лош, вътрешният родител може да бъде позитивен или негативен. Позитивният вътрешен родител се грижи, успокоява при стрес и страх, прави те разсъдлив, извършва избори и дава чувството за безопасност. Негативният родител преди всичко оценява и осъжда, проповядва, съветва и плаши и осмива чувствата на вътрешното дете. Но именно вътрешното дете, а не родителят владее емоционалната енергия на целия човек, само то може да даде на детето и родителите ентусиазъм и щастие. Именно то обича да се забавлява и радва, именно то може да дари света и другите с емоции, то е в по-добър контакт с физическия организъм на човека отколкото родителите.

     При битото, пренебрегвано, използвано или просто подложено на негативни емоции от родителите дете естествената потребност да се радва на себе си и на другите е изместена от рефлекса на бунт и протест. Под влияние на негативния родител вътрешното дете може да лиши целия човек от ентусиазъм, радост, мотивация и енергия. Гласът на вътрешното дете може да бъде заглушен от наказанията, присмеха и обидите, за да „порасне”. Резултатът е скука, апатия, депресия и в крайна сметка - компулсивно поведение, алкохолизъм и други зависимости.

     В такъв случай задължително трябва да се върне чувството за безопасност на вътрешното дете. Това може да се направи във всеки момент, дори през старостта. Но това може да направи само вътрешният родител, който трябва повторно да се вслуша в заглушения глас на вътрешното дете. За това служи записването на вътрешните разговори на детето с родителя. Детето казва: чувствам, искам, а родителят отговаря с гласа на отговорността.

     Детето казва: Искам нов бележник, за да си записвам тези упражнения. Родителят отговаря: Не е задължително да имаш нов, можеш да правиш това в този, на който пишеш.

     Но този е за равносметка и благодарности.

     Не пречи, можеш да пишеш от другата страна.

     Ама новият е по-хубав.

     Напразно ще си похарчиш парите.

     Такива диалози вървят почти непрекъснато в главата на всеки човек, но по принцип никой не им обръща внимание. Но именно в тези разговори се изразяват повечето вътрешни конфликти - почти винаги това са конфликти между потребностите на вътрешния родител и вътрешното дете. Според Полард такива конфликти могат да се решат благодарение на позитивната същност на родителството. Вътрешният родител трябва да се грижи за потребностите на вътрешното дете.

     В. имаше впечатление, че това прилича на теорията на Зигмунд Фройд. Вътрешното дете беше като id (то), представящо вродените нагони и импулси, характеризиращи детето. Също като детето id разбира малко, действа несъзнателно, търси удоволствието или избягва болката. Именно то се проявява в доброто или в лошото вътрешно дете. Вътрешният родител има качествата на Супер-его, което в триадата на Фройд внася елемента на задължението. Казва кое е добро, кое - лошо, награждава първото и наказва за второто. Награждаващото Супер-его напомня за позитивния вътрешен родител. Наказващото беше негативният. Егото у Фройд търси компромиса между id и Супер-егото. При Полард този компромис трябваше да бъде резултат от съзнателния вътрешен диалог, за което служат упражненията. В. се надяваше, че този вътрешен диалог може да се окаже прекият път, без необходимостта от много години психоанализа.

     С огромни трудности се вслушваше във вътрешния си диалог, тъй като му беше трудно да разграничи гласа на родителя от гласа на детето. В началото имаше впечатлението, че сякаш неговото вътрешно дете говори почти със същия глас и същото, което и родителят. Едва след няколко дена систематично вслушване в себе си - в изолация от света и хората - В. започна да чува приглушеното гласче на детето. Когато се научи да не го оценява, пристъпи към половинчасовите занимания, по време на които задаваше на вътрешното дете въпросите, подсказани от доктор Полард, и си записваше отговорите.

     По време на двуседмичната работа В. осъзна много. На петия ден за пореден път разбра, че обича да играе тенис, но само с весели хора, да играе бридж, да разговаря с часове след обяда или след вечерята в домовете за творческа дейност, да ходи по музеите и на кино, но преди всичко да се разхожда в гората. А най-много от всичко - да ходи по планините. В отговор на следващия въпрос на Полард В. осъзна, че обича всичко това, защото тогава може да забрави за себе си и за всичките наложени му (сега вече знаеше, че от негативния му вътрешен родител) задължения. Да се почувства себе си, естествен и освободен. Няколко дена по-късно, когато се появи същата тема, В. си спомни как беше чел в дневника на чувствата, че обича да бъде на чист въздух, а целия си живот беше седял вкъщи. Сега забеляза, че именно вътрешното му дете по природата си най-много обичаше да бъде на поляната, в гората и особено в планината. Но вътрешният родител беше затворил В. почти завинаги в затворени помещения: в кабинетите, в библиотеките, в аудиториите, в редакциите.

     В. осъзна привързаността към дъщеря си и чувството за вина към майка си, предизвикано главно поради това, че като се изнесе от къщи, я напусна. Помисли за болестта й. Също и за своите. Струваше му се, че в неговия случай болестите бяха защитен механизъм на вътрешното дете срещу правилата и задълженията, наложени му от негативния вътрешен родител. След това видя, че всъщност няма приятели. А в обобщението на една от сесиите написа с гласа на вътрешното дете, че е уплашен. Никога не съм имал животно, никога не съм получавал подарък, който наистина да ме зарадва, не помня нито един момент на истински ентусиазъм и радост от живота, нямам приятели и в добавка не питая никаква привързаност към материалните блага. Чувствам се, сякаш съм лишен от самия себе си.