В отговор на насочения към вътрешното дете въпрос какво най-много е обичал в училище, отговори: всекидневното тичане със съучениците си около филтрите през голямото междучасие, пърженето и продаването на понички и двете екскурзионни летувания в планината. Но моментално си спомни случаите на отхвърляне, когато децата не искаха да си играят с него или фалшиво го обвиняваха. Сега също му стана тъжно. Толкова тъжно, че прекъсна тези упражнения, въпреки че му оставаха само шест дена. После неколкократно си мислеше да се върне да ги довърши, но всеки път се страхуваше от болката. Може би не толкова от болката, колкото от тъгата.

     След края на семестъра всички заминаха при Стефан. В Орландо беше тежко. Стефан и Марион бяха гостоприемни и приветливи, но В. не можеше да се оправи с дреболиите - трябваше всички да се мият заедно, да закусват, да се приготвят да излизат; имаха различни потребности и различни планове. На втория ден трябваше да тръгнат заедно със Стефан, защото не знаеха пътя. Уговориха се за 8:30, но излязоха от стаята пет минути по-късно и Стефан вече го нямаше. Учудиха се, че не ги е почакал. Той после им обясни, че е помислил, че са се отказали. Това беше голям урок: чакането е форма на enabling, подканва за закъсняване и изобщо води до липсата на отговорност.

     Но тогава В. още не знаеше за това и се вбеси. Ядосваше се впрочем толкова често, че тетрадката отново беше почти изцяло в червено. Когато В. веднъж запита Стефан какво да прави с новата вълна от злоба, онзи отново стана от бюрото, отиде до библиотеката и му връчи една книга.

     - Току-що излезе - каза.

     В. прочете заглавието: Feel that Fear and Do it Anyway (Не се страхувай да се страхуваш). Там нямаше нито дума за злобата. Погледна учудено Стефан.

     - Поработи върху нея старателно. Нищо по-добро не мога да те посъветвам.

     Стефан уговори в института си среща на В. с един свещеник, който работеше при тях върху петата стъпка. Тя се състоеше да споделиш не само за недостатъците, а и за болката си с друг човек. Това трябваше да доведе до помирение със себе си и с другите, да даде усещането за акцептация, да повиши чувството за собствената стойност. Стефан посъветва В. да се подготви и да знае предварително за какво иска да говори. Посъветва го да избере тези недостатъци, които най-много застрашават неговата трезвеност. А също да започне от себе си като човек, а не като алкохолик. Да се третира не като грешник, а като стойностен човек, който се е сблъскал в живота с някои трудности. Тоест да помни и за своите предимства, не само за недостатъците.

     В справочника за петата стъпка В. прочете, че при тази стъпка е най-добре да разкажеш собствената си история. Започвайки от детството, защото там, в отношенията с родителите, братята и сестрите, приятелите, може да лежи ключът към по-сетнешните деструктивни поведения и много емоции, които продължават да го измъчват. За тази цел В. трябваше още веднъж да погледне четвъртата стъпка. Докато я пишеше, се беше концентрирал върху отделните недостатъци, а сега трябваше да реконструира всичко в една история на живота си.

     В деня преди срещата със свещеника В. беше разконцентриран, но се подготви възможно най-добре. След това си записа сентенцията, което беше прочел някъде.

Животът е дар от Бога за тебе.

Как живееш, е твоят дар за Бог.

Старай се този дар да бъде прекрасен.

     На другия ден свещеникът пристигна. В. си беше взел тетрадките с четвъртата стъпка и новите записки какво и в каква последователност да говори. Но свещеникът не го слушаше внимателно. В. разчиташе на разговор, а свещеникът се държеше, сякаш искаше да му даде опрощение. В. беше разочарован. Страхуваше се, че стъпката, за която толкова беше слушал и на която толкова разчиташе, не му даде нищо. И дори, ако в бъдеще се окаже, че му е дала нещо, той не го е усетил.

     Вечерта примирено взе още веднъж брошурата за петата стъпка. Някои говореха за нея в категориите прощаване, ново намиране на хармонията и освобождаване от чувството за вина. Други нямаха толкова добър опит. Петата стъпка им носеше разочарование, потиснатост, чувстваха се изтощени. Но В. се чувстваше преди всичко измамен. Защото за тази стъпка беше трябвало да заплати. Не я направи в АА, а в платения терапевтичен център, основан на програмата на АА. Така че написа чек за 150 долара. Сега си мислеше, че е надплатил. Толкова му беше останало от петата стъпка. Помисли си още, че винаги може да повтори тази стъпка - този път в АА. Но никога дори и не опита.

     Празниците прекараха у приятели във Вашингтон и Ню Йорк. В щата Ню Йорк бяха в планината Чатъм. Последните записки в тетрадката В. беше направил на датата 29-31 декември 1988 година. Видя, че това беше година на огромна работа над себе си и над отношенията в семейството. Почувства, че въпреки спънките и трудностите има право да се гордее със себе си и че му се полага отпуска.

     След това още един месец пътуваха из Америка. За първи път от излизането си от Фермата преди повече от пет години В. изостави вечерните си записки, дневника на чувствата и сбирките на АА. Опита се да се освободи от товара на задълженията. Не искаше непрекъснато да трябва да прави и това, и другото, и още по-другото. Концентрира се върху самия живот - върху лекциите, пътуванията, посещаването на познатите, върху музеите, концертите, ските.

     Скоро след това почувства нарастваща нервност, а по пътя към Полша - дълбока криза на идентичността. Още в самолета реши да се върне към вечерните записки, а също и към сутрешните медитации и четене.

***

     Най-напред прочете препоръчаната, а по-скоро предписаната от Стефан книга за перфекционизма. Неин автор беше Брайън Л., трезвеещ алкохолик. Още от самото начало заинтригува В. с думите: Перфекционистите имат страшно много постижения и много малко радост.

     В. не трябваше да изучава анализираните в книгата симптоми на перфекционизма, тъй като ги имаше черно на бяло в своите равносметки. Никога не беше в състояние да си признае грешката. Грешката за него беше катастрофа, а не повод да научи нещо. Поради това на всяка цена се стараеше да доказва, че именно той има право. С това се свързваше притеснението от критика и същевременно парализиращият страх, че това, което прави, може да се окаже несъвършено. Оттук идваха и писателските блокади, които не му позволяваха със седмици да напише първото изречение на статията или книгата. Едва след като ги преодолееше, можеше да пише сравнително бързо. Но като отлагаше - именно поради тези блокади - задачите за последния момент, ги изпълняваше с нечовешки усилия. Това, от своя страна, го водеше до извода, че може да прави всичко почти моментално. Някога впрочем за две седмици беше написал сам големия вестник Печат, който му беше поръчало полиграфичното управление по случай четиристотин годишнината на полското печатарство. С тази си способност В. вземаше прекалено много ангажименти и приемаше нереалистични срокове. Това се свързваше, от една страна, с неумението да отказва, а от друга - с алчността към всичко, особено към успех и признание. В. искаше да бъде най-добрият, съвършен, да му се възхищават; нищо не му доставяше такова удоволствие като похвалата, никой друг не би направил нещо така добре и така бързо както В.