Перфекционизмът създаваше у В. двуполюсно виждане на самия себе си. Или беше съвършен, или - когато това съвършенство не му се удаваше - веднага смяташе, че нищо не струва. Дори когато веднъж не си направи гимнастиката, веднага цялата му структура рухна и чувството му за стойност намаля. Преди запиваше, после изпадаше в периоди на страх, безпокойство, раздразнение и злоба. Разбира се, перфекционизмът пораждаше у В. и нетърпимост спрямо несъвършенствата на другите.
По време на трезвеенето се промени малко. Може би малко по-лесно пишеше, особено откакто Дан Ф. му каза на една от първите сбирки на АА във Варшава, че писането е поставяне на черни знакчета на хартията. От своя страна, Алвин Тофлър беше казал на В., че като мисли за писателското блокиране, може да си представи двукилограмова кокошка, която иска да снесе пет килограмово яйце. Оттогава, сядайки да пише, В. си повтаряше, че само трябва да пише едно изречение след друго, сякаш снася малки яйчица едно след друго. Помагаше, макар и не винаги, почти никога, когато В. смяташе, че това, което иска да напише, е важно. Намаля и биполярното виждане: когато нещо не се удаваше, В. съумяваше да го приеме без такова чувство за катастрофа както преди. Но всичко това бяха малки островчета в океана на перфекционизма, най-добро доказателство за който - не само за Стефан - беше начинът, по който работеше над четвъртата стъпка.
Брайън Л. пишеше и за други ефекти на перфекционизма, на които В. не беше обърнал внимание в своите равносметки, но които сега намираше в себе си. Най-малкото манипулирането и уреждането проблемите на другите вместо тях, което даваше на перфекционистите чувство за значимост и власт. За пример можеха да бъдат съпрузите, които доминираха своите партньори, свръх грижовните родители и прекалено взискателните работодатели. В. веднага се идентифицира с това. Винаги се стараеше да урежда нещата на другите, а сега видя, че е правил това, за да се чувства по-ценен. Така че записа: Не давай на никого съвети, докато не те помолят. И не уреждай на никого нещата, дори да те помолят.
Средствата против перфекционизма трябваше да бъдат акцептацията и смирението. Акцептацията на собствената ситуация, собствените слабости и грешки, а също и несъвършенството на другите. Полезно щеше да е и да ограничи очакванията спрямо себе си и другите и да изкорени мисленето в категорията: колко е страшно (че нещо не се е удало, че нещо не умея, че някой нещо е направил). Избягването на думите трябва и длъжен и поставянето на реалистични цели отдавна беше в списъка на промените, над които В. работеше.
Като четеше книгата на Брайън Л. и като анализираше собствения си перфекционизъм, В. стигна до по-общи изводи. Такива като, че в резултат от перфекционизма е влошаването на самочувствието. Ниското чувство за собствената стойност, прекомерният критицизъм спрямо себе си, високомерието и подобните чувства са вътрешни проблеми на човек. Но средствата срещу тези, така да се каже, „вътрешни” заболявания се намират в отношенията с другите хора. Смирението, честността, скромността, зрелостта се проявяват между хората, но подобряват вътрешното настроение. От друга страна, перфекционизмът влошава отношенията с другите. Нетолерантността, прекомерните очаквания, критицизмът, завистта - всичко това отблъсква хората. Но коригиращите средства се основават почти изключително на промяна на, така да се каже, „вътрешните” нагласи на човек, това, което се намира в него. В. записа: Ключът за по- беждаване на перфекционизма са моите нагласи. Но аз не мога да ги променя без другите хора. Нуждая се от другите, за да забележа собствения си перфекционизъм. Нуждая се от другите, за да ставам по-добър и за да не искам да бъда съвършен.
Четейки книгата на Брайан Л., В. се опитваше да реализира учението на Стефан за организирането на времето и планирането на заниманията и разходите. Състави си много общ план за деня. Записа за какво колко пари трябва да има и какво иска да купи на себе си и за семейството за останалите. Направи списък на житейските възможности: къде би могъл да работи и какво би могъл да пише. След това задраска половината и остави тези, които му се искаше. И така от списъка остана прекалено много. Но не изглеждаше зле. Трябваше да се грижи за трезвеността и развитието си, да работи, да има време за семейството и познатите, за работата в АА, за организирането на живота и работата, за хранене и почивка. Искаше да намери време за спорт, екскурзии, концерти или слушане на музика вкъщи, време за кино или гости у приятели, малко за телевизия. Надяваше се и за пътувания и ски.
После започна да си записва как му излиза това. Направи си таблица с времето за всеки ден от седмицата и започна да вписва какво кога прави. Изчисляваше общото време, предназначено за всяка категория. Коригираше. Горе-долу след седмица беше в същата точка и в това състояние, в което беше преди месец, когато часовниците спряха. Забеляза, че иска да постигне съвършения дневен план на времето точно когато работи над перфекционизма. Разбра, че не може да се освободи от манията си със самото решение. Че за това може да е необходимо по- дълго време. Засега се отказа от каквито и да било изчисления и таблици. Не медитираше всяка сутрин, само понякога. Доста бързо почувства облекчение.
Следващата книга позволи на В. да погледне по-различно на това, което учеше в момента, и на самия себе си. Заглавието й беше Разбирането. Да елиминираме стреса и недоволството от живота и от отношенията с другите хора (Understanding. Eliminating Stress and Dissatisfaction in Life and Relationships, 1986), а авторката й беше Джейн Нелсън. Още в самото начало огромно впечатление направи на В. приложената в книгата история на Дорийн и Чарлз, които не можеха да се освободят от фалшивите системи за вяра в бъдещето и продължаваха да действат според тях.
Много отдавна Дорийн имала случка, която интерпретира като доказателство, че не става за нищо. Трансформирала тази интерпретация в убеждение, което оттогава деформирало всеки неин житейски опит. Без да го осъзнава, през целия си живот търсела доказателства за потвърждаване на своите убеждения, че е нула. Била толкова концентрирана върху това, че не забелязвала никакви доказателства, които биха могли да разрушат това предубеждение.
В. прочете този откъс веднъж, втори път, десети. Ами че и у него точно същата роля беше изиграло убеждението, че е отхвърлян. И страхът от отхвърлянето. В. не знаеше откъде се беше взел, не можеше да си спомни конкретна случка, когато този страх се беше настанил в него, но знаеше, че той го управлява. Че гледа света през призмата на този страх и във всяко, дори и най-невинното поведение виждаше отхвърляне.
Записа си: Баща ми изобщо не ме е отхвърлял. Обичал ме е така, както е умеел. Децата в училище изобщо не са ме отхвърляли. Те са действали под влиянието на собствените си чувства, несигурност и страхове. Брат ми не ме е отхвърлял, постъпвал е както всеки по-голям брат. Критицизмът не е бил отхвърляне. Само аз съм го интерпретирал така. НЕ СЪМ БИЛ ОТХВЪРЛЯН, макар че целият ми живот се е опирал на неоснователния страх от отхвърляне, а после на убеждението, че съм бил. То също е формирало моите отношения със света. Нелсън пишеше, че мислейки, че ще бъдем отхвърлени, се държим по начин, който наистина подтиква другите към отхвърляне. Или подозираме отхвърляне в поведения, които нямат нищо общо с него. В. си спомни колко често се е опитвал да намери обяснение за своето чувство за отхвърляне и причините за него, за да намали болката. Сега видя, че всичко това е било излишно. Почувства облекчение.
В следващата глава на книгата Нелсън оспорваше много общоприети митове относно родителството. Дори и този, че възпитателните проблеми трябва да се решават веднага. Или че децата трябва да бъдат виждани, но не и слушани. В. си записа: Да не наказвам, да бъда водач, да бъда приятел на детето, да не разрешавам кризите веднага, да си дам време да охладнея, да не подлагам на оценка другите и да позволя на децата да говорят, да ги слушам.