Като че ли именно от тази книга започна да се променя отношението му към децата и отношенията с тях. Разбра, че е научил нещо, когато Магда му каза, че е единственият възрастен, който наистина слуша какво казват децата.

     В края на четенето на книгата на Джейн Нелсън В. вписа в тетрадката с любимите си медитации следния откъс:

     Крайъгълен камък на илюзорния, но парализиращ затвор на разума са мислите, които създават чувството за липса на сигурност. Стените на този затвор са изградени от всички форми, които може да приеме липсата на чувство за сигурност: собствената важност, безпокойството, неумереното пиене, лакомията, осъждането и очакванията спрямо другите, стресът, липсата на задоволство, депресията, обвиненията. Върхът е убеждението, че тези мисли отразяват действителността.¹

     Често сравняваше тази визия с друга постройка, за която се пише в аовската книга 24 часа на денонощие² (медитацията за 27 декември, превод от английски на автора, тъй като според него в полския превод на Зузанна Й. се губи метафората за дом, която в английския оригинал прави тази медитация подобна на цитата от книгата на Джейн Нелсън):

     Изгради живота си на солидната основа на искрената благодарност за божието благословение и истинското смирение, произтичащо от убеждението, че не си достоен за тях. Опри скелето на своя живот на вътрешната дисциплина; внимавай за егоизма, леността и самодоволството. Изгради стените на своя живот от служенето на другите, като им помагаш да намерят пътя. Покрива подреди от молитвите и мълчанието, докато чакаш Божиите указания, идващи свише. И обгради своя живот с градина, в която ще цъфтят спокойствието на мисълта, ведрината на духа и дълбоката вяра.

***

     След завръщането си в Полша В. прочете тетрадките, изписани в Америка. Видя колко важа беше последната година и колко много беше направил. Работата над съзависимостта и над гнева, четвъртата стъпка, откриването на вътрешното дете, справянето със самотата и тъгата в Америка. И същевременно осъзнаването колко трудно е прилагането на тези знания в живота: противопоставянето на инстинктите, емоциите, обидите и овладяването на раздразнителността. Всичко, което беше правил, до което беше стигал, изведнъж се разпадаше на пепел при най-малкия полъх на емоциите, които съпътстваха отношенията с другите хора, особено с най-близките.

     Още в Шарлътсвил В. си беше записал за следващата година да се освободи от стремежа към контрол, страха и злобата. И да се съсредоточи върху отношенията в семейството и върху по-доброто разпределяне на времето и парите. Само че така, че да не си налага прекалено твърди рамки и да се освободи от прекомерното чувство за задължение. Да бърза бавно, отново да започва деня си по-рано. Мислеше и да се научи по-рационално да почива и да намира време за развлечения. Искаше и да се заеме с поредните стъпки на АА. Мислеше и по-често да ходи на сбирки.

     Но не ходеше, въпреки че неизменно смяташе, че своята трезвеност и развитие дължи преди всичко на Общността и на програмата на АА. Когато се срещаше с колегите от Общността, често слушаше клюки, които го отдалечаваха от нея. Отдалечаването не засягаше само АА. Чувстваше нарастващо разстояние от старите си приятели. Срещаше се с хората, но сякаш не принадлежеше към тях - нито към компанията на старите си колеги от следването, нито към приятелите си от професията. Седеше на една маса в Халама³ със своя отдавнашен идол, голям писател, и чувстваше дистанция, но не такава, както в младостта - дали славата на онзи ще допусне В. да го приближи. Сега знаеше, че е допуснат, но някак си не искаше да отиде по-близо. Разговорите му се струваха дребнави, клюките го отегчаваха, оплакванията от страната, политиката и света го отблъсваха. Като резултат отново чувстваше около себе си пустота, но сега повече по собствен избор, и стъклена стена, която го отделяше от другите. Замисли се дали тази отдалеченост от хората не е ефект от работата му над себе си. Не мислеше за нея в категориите на егоизма, а като концентрация, която съсредоточаваше светлината върху неговите проблеми до такава степен, че тя осветяваше много малко встрани.

     Въпреки че същевременно се учеше да слуша другите. Досега винаги зает изключително със себе си и разказващ почти изключително за себе си, сега все по-често помнеше да пита другите какво правят и какво мислят, а ако искаха да говорят - внимателно слушаше. Често се отегчаваше, но въпреки това слушаше. Въпреки че някога друг голям писател беше казал със снизхождение, че В. има в главата си прекалено много решения и прекалено малко въпроси.

     Писателят имаше право. Може би В. продължаваше да се прави на умен. Имаше готово решение за всеки проблем и отговор на всеки въпрос, който се появяваше в радиус от няколко десетки метра от него. Особено болезнено беше запомнил една случка. Това беше през март, по време на Кръглата маса. В. винаги странеше от политиката, но беше страстен наблюдател. Като доста известен журналист имаше достъп до много публични лица - и във властта, и в опозиция. През 1980 г. беше член на Съвета на Сдружението на полските журналисти. През 1981 г. беше едниственият журналист, допуснат на конгреса на Солидарност. През осемдесетте не действаше в нелегалност и не беше емигрирал, продължаваше да работи като журналист в месечника Литература, даваха му паспорт, преподаваше в американски университети, където печелеше за препитанието си, така че изпращаните от него статии и интервюта не се плащаха в Полша. Правеше своето, на никого не пречеше и преди всичко излизаше от алкохолизма. По време на важните събития през осемдесетте години най-често не беше в Полша.

     Кръглата маса заинтересува В., макар и не веднага. Не вярваше много, че комунистите ще се отнесат към това сериозно. Интригуваше го динамиката на разговорите на опозицията с властта. Случайно срещнат съученик, който работеше в прес-бюрото на правителството, му уреди журналистически пропуск за дебатите. В. искаше да бъде неутрален наблюдател. Но бързо се убеди, че това е невъзможно.

     Първия ден, веднага след влизането си, срещна в коридора познат професор, който беше съветник на опозицията. Изненадан, той попита В.: А ти откъде се взе? В тона му В. почувства подозрителност. Когато каза как е получил пропуска, познатият му отмина безмълвно. Същото беше и с другия, още по-близък колега от времето на общата им дейност в Съюза на журналистите.

     В. разбра, че там няма място за неутрални наблюдатели. Или си с нас, или с тях, против нас. Всяка страна си създаваше отделно и списък на „нашите” журналисти. Така че беше трудно да се учудва на подозрителността, когато те видяха колегата си с подобни възгледи, но не в техния списък. У В. веднага се събуди чувството за отхвърленост. И желанието да го приемат.

     Първият, който направи това, беше друг съученик, един от безспорните интелектуални водачи на антикомунистическата опозиция. Харесваха се, дълго време прекараха заедно по време на конгреса на Солидарност. В. му каза, че се чувства глупаво, колегата го разбра и се погрижи за него. Представи В. на няколко важни профсъюзни преговарящи и той бързо се почувства по-сигурен. Оттогава В. ходеше от маса на маса и наблюдаваше.

     Бързо стигнаха до извода, че на колкото по-високо равнище бяха разговорите, толкова повече огласяваха общи идеи, общи лозунги и декларираха желание за споразумение. Но колкото по-ниско, при така наречените подмаси, където се обсъждаха подробностите, толкова по-силна беше съпротивата от правителствена страна за каквито и да било съществени промени. Виждаше се, че знаят точно къде е кучето зарито. А от друга страна, В. беше изненадан колко отлично подготвена за разговорите беше опозицията. Откъде имаха толкова точна информация за действителните, а не фасадни механизми на властта, щом като никога не бяха управлявали?