A- A A+

     След няколко дена В. вече не беше сигурен в статута си и все по-често прекарваше в групата на делегатите от опозицията. Най-често се вслушваше в съвещанията на масата, при която се обсъждаха промените в строя. В. разбираше от това и с времето някои от преговарящите го питаха за нещо. Още по-често сам бързаше със съвети и внушения.

     В четвъртък, 23 февруари, правителствената страна трябваше да представи своето окончателно предложение. Видимо в самото правителство имаше дискусии и пазарлъци, така че паузата продължи. В. все по-страстно нещо обсъждаше, шегуваше се със съученика си, правеше се на умен. Вече не криеше своята враждебност спрямо правителствената страна. Когато подновиха обсъжданията, влезе заедно с тях в залата. Вярно, не седна на самата маса, но не остана и с останалите журналисти до вратата. Придърпа си стол, за да седи уж на втория ред, но точно зад своя колега. Дори извади магнетофон, за да запише комплекта от предложения, донесени в папката. Знаеше, че сега се решава съдбата на Полша. Няколко пъти се наведе над колегата си и му говореше нещо.

     В един момент седящият на другия край на масата друг негов колега, също журналист, който беше на страната на правителството, стана и отиде до охраната. След малко двама квестори приближиха до В. и единият от тях решително го попита откъде се е взел. Каза, че е журналист. Но този фрагмент от преговорите е закрит за журналисти, отговориха те и го накараха веднага да излезе. В. помоли за няколко минути, за да може да излезе с достойнство, а не да бъде изхвърлен като непослушен ученик. Съгласиха се.

     Вечерта записа: Ако не бяха високомерието, нетърпението и палячовщините, щях да преживея нещо наистина необикновено. Но сам развалих всичко. На какво се научих? На необходимостта от смирение и във важните моменти да седя тихо и да слушам. Да вярвам, че хората ще ме уважават толкова повече, колкото по-малко демонстративно се правя на умен.

     След известно време дописа: И още едно. Да не се страхувам от отхвърляне нито от изхвърляне. Това в края на краищата не беше толкова страшно. И изобщо да не се страхувам от хората.

     Във взаимоотношенията си с хората В. забеляза интересна закономерност. Някога, докато беше в Закопане, в ZАiKS го намери пан Зигмунт, стар приятел на баща му. В. го познаваше почти от дете, но не толкова отблизо. След смъртта на баща си понякога В. го виждаше на рождените дни на майка си. А сега пан Зигмунт искаше да говорят и му предложи да се поразходят. В. не можеше да откаже, но беше ужасен. Все пак всекидневно изслушваше безкрайни разговори на обяд и на вечеря, а сега го чакаше още един разговор. Но разходката се оказа привлекателна. Пан Зигмунт необикновено интересно разказваше за работата и за пътуванията си, интересуваше се какво В. прави и смята за различни неща. Срещаха се още няколко пъти. Винаги преди разходката В. съжаляваше, че се откъсва от работата си, но се връщаше с много повдигнат дух. С времето се убеди, че най-интересни се оказват тези срещи, на които се съгласява не много охотно. И разговорите с хора, които В. слабо или въобще не познава. Именно те обикновено му носеха нещо неочаквано. При условие, че слушаше.

     Горе-долу тогава, при четенето на сутрешната си медитация, което със сигурност правеше от няколко години, си даде сметка, че най-големият дар, който може да даде на друг човек, е вниманието.

     Най-трудно му беше да слуша Ева. Преди всичко тогава, когато говореше нещо публично. На конференция, на лекция. Коригираше я наум, мислеше как би могла да го каже по-добре. И по-кратко. Но когато идваше неговият ред, говореше още по-дълго, макар, разбира се, да не го усещаше. В това нямаше враждебност, защото в същото време охотно споделяше с Ева забележките за своята работа, помагаха си взаимно, с много загриженост и любов. Може би това беше конкуренция? Със сигурност беше тази същата завист за вниманието, както винаги. А какво се криеше под това? Явно някакъв страх.

***

     Вече няколко месеца се опитваше да разбере този страх и да намери лекарство за него в друга книга, която Стефан му беше препоръчал. Тя се наричаше Feel The Fear and Do It Anyway, което дословно се превежда като Чувствай страха си, но направи това, от което се боиш. (На български книгата е със заглавие Освободи се от страха. С., Кибеа, 1999 г.)

     Авторката съветва да различаваме пет правила, засягащи страха:

     1. Страхът няма да си отиде от мен, докато продължавам да израствам.

     2. Единственият начин да се отърва от страха да направя нещо е да положа всички усилия и да го направя.

     3. Единственият начин да имам по-добро мнение за себе си е да поемам рискове... и да действам.

     4. Изпитвам страх от непознати територии, както всички други хора.

     5. Да премина през страха, е по-малко страшно, отколкото да живея с постоянния страх, породен от чувството за безпомощност4 

     В. преписа тези пет истини на няколко малки листчета и ги сложи по джобовете на различни свои дрехи, за да ги има винаги у себе си и да ги повтаря поне десет пъти на ден - докато ги научи наизуст.

     Джефърс твърдеше, че промяната на отношението към страха позволява да намалиш страданията си и да застанеш от позицията на силата. За заместването на страданията със сила трябваше да помогне повтарянето сутрин, по обяд и вечер по 25 пъти на изреченията:

Аз съм силен и обичан.

Аз съм силен и обичам.

Аз съм силен и обожавам това.

     Това се оказа малко по-трудно, макар и не толкова трудно като препоръката да застанеш пред огледалото и да повтаряш 25 пъти признанието: Обичам себе си. Може би един месец тези думи не можаха да преминат през гърлото на В. Трябваше да обича родителите си, избраната жена, другите хора, но себе си? Та това е върхът на егоизма. Себе си можеш да харесваш. Така че казваше: Харесвам себе си. Докато накрая след една сбирка на АА сподели това с един колега. Онзи незабавно му отговори, че нали Исус е казал: Обичай ближния си както себе си. Следователно няма начин да обичаш другите, ако не обичаш себе си. Тази вечер В. отново опита. Премина. Повтори. След няколко дена хареса да го казва. След няколко месеца заобича себе си.

     Преди това да настъпи, по указанията на Сюзън Джефърс В. се учеше ежедневно да поема рискове. Помоли свой приятел, впрочем също голям писател, да напише няколко думи на корицата на книгата му, макар да се страхуваше, че той ще откаже. И наистина отказа, но В. не се притесни много от това. Дори почувства малко завист, че онзи умее. Така че самият той преодоля страха си какво ще помислят за него и отказа интервю за популярен вестник.

     Най-откривателските решения на Сюзън Джефърс се отнасяха за вътрешното кречетало, което непрекъснато повтаря всичките парализиращи думички, слушани от дете: „пази се”, „няма да успееш”, „няма да се справиш” или „за нищо не струваш”. Може би най-важната задача в процеса на развитие е да се научиш да изключваш тази говорилница и да я заместваш с позитивни афирмации3.

     В. запомни, че афирмациите трябва да се пишат в сегашно, а не в бъдеще време. Не да пишеш „днес смятам да се уча на отговорност”, а „днес съм отговорен”. И да пишеш изреченията позитивно, а не негативно. Не да пишеш „днес няма да мисля за себе си лошо”, а „днес мисля за себе си добре”. Купи си поредния дневник за думите и от февруари до края на юни записваше позитивни афирмации.

Ре(х)абилитация

Rehabilitacia

© Виктор Ошатински

© Ре(х)абилитация ©

Преводач: Васил Петров

Редактор и коректор: Жасмина Кръстева

Предпечатна подготовка: Олег Младенов

al+dr

Regional Alcohol and Drug Program

STEFAN BATORY FOUNDATION

ПАНДОРА ПРИМ


VictorO         Виктор Ошатински - юрист и социолог, е професор в Централноевропейския университет в Будапеща. Той преподава и в много университети в САЩ и Европа. През 1988 г. основава в Полша, където и живее, Комисия за образование в областта на алкохолизма и другите зависимости към фондация "Стефан Батори", на която е председател до 1995 г. Понастоящем е член на борда на директорите на Института "Отворено общество" (Open Society Institute), който финансира фондации в над 30 страни.

     Виктор Ошатински е автор на близо 20 книги на историческа, социална, правна, научна тематика и в областта на зависимостите. Книгата му "Грях или болест" е преведена на много езици.