В. не умееше да рисува. Надраска разположението на стаите. Дългия коридор, завършващ с голямата стая, наричана хол. До стената между двата прозореца стоеше дъбовото бюро на баща му. Вляво от входа на стаята беше диванът, на който спеше батко му. Вляво от бюрото имаше разтегателно кресло, на което спеше В., когато сестра му порасна и трябваше да бъде сама в стаята. Вдясно от входа на жилището - голяма кухня със светъл прозорец. В средата маса, В. седи до стената, близо до прозореца. До дясната му ръка беше брат му, а от ляво, на тясната страна на масата, с гръб към прозореца, и сестра му. Баща му седеше срещу нея, с гръб към вратата на кухнята. Майка му - срещу синовете, така че да може лесно да стигне до печката и шкафа. Втората врата, вдясно от коридора, водеше до стаята, наречена детска. Та, вляво от вратата, до стената, спеше сестра му, а вдясно - В. До леглото на сестра му имаше врата към спалнята на родителите му, която не беше непосредствено свързана с коридора. Вторият изход от спалнята водеше към хола.

     В. обозначи две места. Подлакътникът на дивана в хола; на него го биеха. И перваза на същата стая, на който обичаше да чете книги, скрит зад пердето от погледа на останалите. Наричаше го мястото за четене, но по същество това беше неговото скривалище вкъщи. Действително, докато рисуваше, към него се върнаха чувствата, и то болезнените. Така че написа в десния долен ъгъл на рисунката: Страх. Липса на свое място. Изолиране.

     В левия долен ъгъл, сякаш зад коридора, значи на терена, заеман от съседите, В. нарисува двора, в който си играеше. Обозначи двете входни порти, които служеха за врати, когато играеха футбол или на хек. Бетоновото сметище, което беше скривалище за децата и местните подивели котки, мястото за тупане, което надписа като място за срещи. Там, под проветряващия се килим, показваше чурката си на Ели и Баша, приятелки от двора, които му се отблагодаряваха, като му показваха своите дупета. И това беше цялото му детство.

     В понеделник сутринта имаше два филма за съзависимостта, а после всеки получи партньор и трябваше десет минути да се разхожда, висящ на него. После обратно. Така трябваше да се осъзнае какъв товар е и за двете страни съзависимостта и колко ограничава тя свободата. След това имаше реконструкция на проблемното семейство. За модел служеха живи картини, подвижните статуи на Алигзандър Кулдър7: най-малкото движение на един елемент раздвижваше другите. Така е във всяко семейство, но в проблемното движенията са непредвидими и несравнимо по-резки.

     После имаше филм за съалкохолизма, след който пациентите споделяха своите впечатления в групи. В групата на В. заедно с него бяха единадесет човека, от които четирима мъже. В. оповести своето мнение, че това не го засяга, че гледа на този филм, сякаш е за някого другиго. Другите го разбраха, а Белинда каза да се държи за това, с което се е идентифицирал на вчерашната лекция. Впрочем В. от първата среща спечели симпатиите и уважението на останалите пациенти. Преди всичко с това, че сам беше не пиещ от шест години алкохолик. И че е преминал терапията именно тук, във Фермата. Още повече със своята откритост. И с опита, който съумяваше да споделя с другите и понякога да ги посъветва практично.

     По обяд В. получи плана за лечение, създаден от Синтия въз основа на половинчасовия разговор, който водиха предния

ден, веднага след пристигането му. В. имаше чувство за вина, че по време на разговора приказваше много, а сега, след наученото вчера, си помисли, че с думите е искал да си изгради защитен щит пред Синтия. Като четеше плана на лечението, се убеди, че тя не се е хванала на това.

     Получи три задачи. Първата беше както на всички пациенти: да признае зависимостта за болест. За това трябваше да послужат лекциите и филмите, и материалите за четене, получени след пристигането му. Това изглеждаше на В. лесно; вече го беше правил преди години във Фермата, а после постоянно се убеждаваше в това в АА. Втората цел беше признаването на своята съзависимост. За това В. трябваше да напише две отделни писма до всекиго от родителите си. А по време на вечерните срещи в групата да обсъди чувствата и защитните механизми, благодарение на които можеше изобщо да функционира в дисфункционалното семейство. Това беше трудно, но изпълнимо. Следващото беше още по-трудно: да разговаря за своята обида и болка с другите. За тази цел В. най-напред трябваше да си запише какви обиди е срещнал от другите и да разкаже за това в групата. Трябваше да си записва и емоциите и да ги обсъжда с другите пациенти. Дневникът на чувствата беше по-различен от този, който В. си водеше досега. Най-напред, в лявата рубрика, трябваше да се определи чувството. В най-широката, средна рубрика, да опише ситуацията, в която чувството се е появило. И накрая, в дясната, трябваше да се опише действието, подето под влиянието на това чувство. Накрая В. трябваше да създаде списък на защитните механизми, с помощта на които се е справил с болката. Това също трябваше да се обсъди в групата.

     Следобед имаше лекция за ролите, приписвани на децата в дисфункционалното семейство. Пиещият баща (или майка) беше центърът на семейството. Около него се въртеше жената (или мъжът), изпълнявайки ролята на „улеснител”. Тя контролираше пиещия мъж, измъкваше го от неприятностите в замяна на обещанието да се поправи. А същевременно занемаряваше дома и децата си. Тези задължения поемаше най-голямото дете, което ставаше така нареченият герой на семейството. Второто по ред дете беше жертвеният козел; именно то отчаяно се домогваше до вниманието на своите родители, а с пакостите си отклоняваше вниманието на останалите членове на семейството от пиещия баща. Най-малкото дете беше играчката, която радваше цялото, иначе травматизирано семейство. В дисфункционалното семейство нямаше място за никого другиго; ако имаше още едно дете, то ставаше „невидимото дете”.

     След това пациентите участваха в създаването на живи скулптури на своето семейство, играейки различни роли. В. не чувстваше нищо, когато трябваше да играе ролята на героя в семейството, почувства нещо като жертвения козел. Имаше сълзи в очите, когато играеше невидимото дете, беше буквално скрит зад пердето в хола. Но най-силно се идентифицира с играчката. Разбра, че оттам се е взело непрекъснатото му домогване към вниманието на околните. Именно тогава се беше убедил, че фалшът и преструвките могат да носят полза, беше се научил на изкуството да манипулира, за да контролира другите, да се прави на палячо в трудните житейски ситуации и да размива границите между шегата и сериозното, когато трябваше да вземе някакво решение. Най-много го порази информацията, че главните емоции на играчката са страхът и объркаността, защото не знае точно от какво се страхува. Разбра защо неговият дневник на чувствата е изпълнен с общ, неспецифичен страх.

     Сега В. вече нямаше никакви съмнения, че не е попаднал тук по погрешка. Реши да се захване за работа. Като начало преди вечерята поиска думата. Още от пристигането му пациентите го разпитваха за Полша и за писателството му. Уплаши се, че с удоволствие ще влезе в тази роля, за да не трябва да мисли и говори за болезнените преживявания и емоции. Така че сподели с всички своите опасения и ги помоли за помощ. Да не го питат и да не разговарят с него за Полша и света и да внимават за неговите шеги. Затвори за себе си възможността да се прави на умен и на палячо.

     Най-напред написа за обидите, които го бяха сполетели. Подели ги на категории. Най-напред кой, после по какъв начин и накрая какви чувства изпитва към тях В. Започна от физическите обиди, главно боя. Баща му често го биеше. Основното чувство беше страх. Брат му понякога също го потупваше. Тук страхът се смесваше с гнева. Осъзна, че на баща си даже се страхуваше да се гневи. Колегите в побоите. Ако бяха „справедливи” и двустранни, В. не ги третираше като обиди, дори ако го набиеха. Но веднъж на училищния двор един по-голям негов съученик ни в клин, ни в ръкав го удари по лицето. Помнеше това, както помнеше чувствата на изненада и ненавист. На друг колега от следването помагаше много в ученето, а оня накрая го наби. В. чувстваше гняв и предателство. Веднъж го набиха полицаи в участъка на Вилча8 Тук имаше чувство за вина, защото беше провокирал предшестващия ареста инцидент, като се беше нахвърлил на гардеробиера в ресторанта; чувстваше и че беше имал късмет, защото благодарение на побоя се измъкна от отговорността за направеното преди това.