Втората категория беше отхвърлянето. И отново баща му, който според В. отсъстваше емоционално. Баща му често подчертаваше, че четвъртата9 заповед казва Почитай баща си и майка си, а не обичай ги, и искаше такава почит. Любов не показваше. Понякога се обиждаше. В. помнеше как на неговото лъчезарно добро утро баща му отговаряше със сурово мълчание само поради това, че предния ден В. беше сгазил лука. Чувстваше се отхвърлен от майка си главно защото никога не го защитаваше от баща му. И защото не помнеше някой път да го беше изслушвала докрай. И към двамата си родители имаше претенции, че е нежелано дете, а към майка си допълнително, че му го беше казала. Спомни си случаите на отхвърляне в училище, като мислеше за тях със смесица от гняв, чувство за обида и срам.
Към следващата категория обиди бяха ситуациите, когато В. се беше чувствал измамен или манипулиран. Тук записа как десарите го уговаряха да сътрудничи, а В., като не знаеше какво да прави, няколко пъти се срещна с цивилния офицер от ДС, без да подписва нищо и без да му казва нищо. Разговаряха главно за статиите и книгите на В., с които Савицки, защото така се представи, беше не зле запознат. След години В. многократно мислеше колко много работа беше вложил той в разработването на потенциалния сътрудник, защото като че ли вербуването на В. беше неговата цел. Но веднъж В. закъсня, в добавка беше пиян и закрещя в кафето, показвайки Савицки с пръст: Хора, вижте този кучи син. Той е десар. Влачи се след мен и ме наговаря да снасям. Хайде да му разкажем играта! Изненаданият десар стана, взе си чантата от пода и В. повече ни го чу, ни го видя. Така разбра, че смелостта не струва много, само трябва да я имаш, за да преодолееш страха. Дори сега, докато го записваше, В. почувства смесицата от страх, чувство за вина и срам, че беше направил това едва след еди кой си път. Подобни чувства изпитваше и когато си спомни как след въвеждането на военното положение за него дойдоха десари, за да подпише лоялката10. В. отказа, но понеже се страхуваше от интерниране, написа лична декларация, че се е запознал с постановленията на военното положение. Те я взеха и си заминаха. Началството вероятно им беше трило сол на главата, защото те се върнаха след един час за истинската декларация, но В. вече пиеше у колегата си. Смота се там задълго.
Отделна категория предствляваха случаите, когато В. се чувстваше използван, а още по-друга - предаван емоционално. Във втория случай отново главен виновник беше баща му. Особено болезнено В. помнеше случая, когато беше нещастно влюбен и отиде на разходка с баща си. Тогава В. пишеше своята първа книга и баща му много го подкрепяше. Но писането не му вървеше, защото мислеше за любовта. Искаше да поговорят за това. Именно тогава баща му каза, че В. има покрив над главата, така че не трябва да има никакви проблеми. Оттогава В. знаеше, че не може да разговаря с баща си за своите чувства.
В. призна за обида и липсата на собствено пространство вкъщи и чувството за робство поради почти пълното ограничаване на свободата му. Когато беше май на дванадесет години,
В. срещна на лекоатлетически състезания група студенти и студентки. Те го заговориха. В. беше много контактен, разговорлив и остроумен. Харесаха го. Поканиха го на сок в кафето, където продължиха да се шегуват. Дадоха му телефона и адреса на родителите на един от тях и го поканиха на другия ден следобед в общежитието им в Прага11. Зарадваният В. разказа за това на баща си. Той му забрани всякакви контакти със студентите. В. никога не се и досети от какво се страхуваше баща му. Може би от загубата на контрола над него? Може би, че някой друг може да се окаже по-добър от самия него? Дори страховете на баща му да бяха основателни, В. чувстваше страх, гняв и измяна.
Като написа всичко това, В. осъзна с учудване, че почти не се беше сблъсквал с обиди от трети лица; почти всички се бяха случили в родния дом. Написа писма до родителите си. Не за да ги изпрати, а за да си уреди сметките с тях и със себе си. В писмото до баща си описа всички тези обиди и чувствата, които будеше в него. Писмото до майка му беше по-различно. В него имаше съжаление за това, че никога не застана решително в негова защита, никога не се разбунтува срещу баща му, когато той го биеше. Но останалото в писмото до майка му бяха по-скоро извинения и оправдания, писани с голяма доза чувство за вина. Едва по-късно В. осъзна, че от майка си не беше изпитвал обиди.
Докато пишеше писмата, особено до баща си, В. усещаше огромна умора и сънливост, сякаш искаше да избяга от това. След като ги написа, почувства облекчение. Когато на следващия ден представи списъка с обидите и писмата пред групата си, В. чу, че сега трябва да бъде добър и любящ за своето вътрешно дете. Белинда го посъветва да напише някога любовно писмо до себе си. Санди попита В. дали има вкъщи някакво животно. Спомни си, че когато беше много малък, имаха вкъщи канарче, а когато то умря, със сестра си му направиха красиво погребение. Същото беше и с кученцето Локс. Но по-късно вече никога нямаше никакво животно. Шон каза, че тук, в магазина, има различни плюшени играчки. Така че В. купи на своето вътрешно момче плюшено мече с малко провиснали уши. Много го обикна, прегръщаше го, заспиваше с него. Макар и на 44 години, изобщо не се срамуваше от това.
Следобед лекция имаше Ан Смит, която ръководеше семейните програми във Фермата. Темата беше „изтънчените” обиди без непосредствено насилие, които често избягват от вниманието, но оставят трайни следи. Към тях са твърдите възпитателни правила и изобщо прекомерните наказания и забрани, на които подлагаме детето. В. веднага се отъждестви с това. Също както с оказването на позитивни чувства от страна на родителите изключително като награда за постиженията на детето. Например зависимостта на любовта от добрите оценки в училище е емоционална обида. Също и засрамването и създаването на чувство за вина. Със засрамването често вървят ръка за ръка критицизмът и непрекъснатото коригиране, което не дава възможност на детето да се учи от грешките си. Забраните да дружи с избраните от него приятели също са обида. Преди всичко нараняваща е самата концепция на семейството, концентрирано около възрастните и техните потребности. В. често слушаше вкъщи, че децата и рибите нямат глас. Сега разбра, че форма на нараняване е и замъкването на децата там, където искат родителите, без да питат децата за мнението им.
В. беше преживял всичко това в детството си, дори беше сложил няколко такива обиди във вчерашната си работа, но сега не мислеше за това. Последните примери му показваха него самия вече не като наранявано дете, а като нараняващ баща. И действително след малко чу, че жертвите често в живота си като възрастни стават зли. Защото избират, дори и подсъзнателно, това, което познават.
Тази верига от обиди, зависимости и съзависимости позволи на В. да разбере и защо се отъждествява с толкова много черти на възрастните деца на алкохолици, въпреки че никой от родителите му нямаше този проблем. Ан Смит беше издала преди година книгата Внучките на алкохолици: поредното поколение съзависими. Започваше се от заговора за мълчание: децата на алкохолиците държаха в тайна от собствените си деца зависимостта на своите родители. Дори ако второто поколение във веригата нямаше проблеми с алкохола, неговият метод за справяне с детството най-често беше работата. 65 процента от изследваните от Ан Смит внуци на алкохолици твърдяха, че за техните родители работата е била несравнимо по-важна от децата, за които са нямали време и на които не са били в състояние да показват чувствата си. А ако са ги показвали, е било под формата на материални блага, скъпи почивки или опити да предпазят децата от някакви неприятности. Те са смятали тези похвати като опит да ги подкупят или умирят, а не като доказателства за любов. Нещо повече, родителите на внуците обикновено са били прекалено критични и сурови в опитите да оформят характера на своите деца, като непрекъснато са ги поправяли и коригирали. Лишените от безусловна любов деца обвинявали самите себе си, като смятали, че биха били наистина обичани, ако бяха по-добри. Това чувство за вина и липсата на чувство за собствена стойност са фундаментът на съзависимостта. Хроничното чувство за вина, повърхностността на приятелствата и запознанствата, неумението да помолят за помощ, пазенето на почти всичко в тайна, цикличните епизоди на безпокойство и депресия, срамът от безуспешната борба с компулсивните поведения формираха огромното болшинство от внуците на алкохолици.
