В. се отъждестви с всичко това. Родителите го пазеха в тайна, но чичо му веднъж разказа на В. много колоритни истории за дядото от бащина страна, който бил алкохолик. Още преди революцията, от която избягал от Казан в Русия в Полша, имал много интригуващ живот. В Пьотркув Трибуналски12, където накрая се заселил за постоянно, обикновено седял в люлеещия се стол и разказвал колоритни истории на съседите, които му носели алкохол и мезета. Когато разказал всичко на всички и забелязал, че се повтаря, се преместил в Бялисток13, където имал нова, още по-голяма публика. Най-голямото му дете беше бащата на В. И наистина В. видя у баща си всички качества на „семейния герой”. Такива хора най-често самите не пиеха, но бяха неспособни да изразяват емоции. Затова пък техните деца често ставаха алкохолици.
В. разбра също, че тази верига от обиди може да бъде прекъсната. За това бяха нужни три стъпки. Трябва да измъкнеш напъханите в подсъзнанието обиди, получени през детството, и да ги признаеш за действителност. Да изразиш по безопасен начин болката, гнева и злобата, изпитвани тогава и сега, след припомнянето на обидите. И накрая да разбереш собствената си болка именно като елемент от спиралата на обидите, предавани от поколение на поколение. Точно за това трябваше да послужат задачите от тази седмица.
Те бяха много разнообразни. Всичките се стремяха към една цел: да помогнат на участниците да открият вътрешното дете и да се научат как да се грижат за него. Имаше лекции за гнева и начините за безопасното му изразяване, за различните митове относно сексуалността, лекция за духовността. Имаше поучително сравняване на чертите на здравото и дисфункционалното семейство. Лекция за същността и ефективността на срещите в групите на възрастните деца на алкохолици. А също и много практически занятия. Ходене в кръг, индивидуално и по двойки, и много различни живи картини на дисфункционални и здрави семейства и мястото на пациента в тези семейства. И преди всичко групови срещи, по време на които се обсъждаха проблемите на всеки участник. Те бяха предшествани от занятията на тема какво и по какъв начин да говорим след изслушването на нечия работа или изповед, в терапевтичния жаргон да върнеш топката. Препоръчваше се да се говори само за това, което някой е чул или видял у представящия своя проблем или работата си над него. Не да се оценява, не да се дават съвети, а да се говори какво някой е чувствал, докато е слушал и гледал. В. връщаше много точно. Пациентите му благодаряха за проницателността и откровеността, но Рик веднъж каза, че В. е прекалено критичен. В. се притесни, защото мислеше, че вече се е избавил от критицизма. Явно грешеше.
В. ходеше на занятията с мечето си. Веднъж Дана го помоли да й даде мечето и шеговито го притисна до лоното си, изразявайки наслада. В. се почувства наранен. Сякаш Дана беше изнасилила мечето му и него. Вечерта взе мечето в леглото и силно го прегърна, чувствайки огромна близост. Почувства болка и гняв, че с мечето бяха злоупотребили сексуално. И чувство за вина, че В. беше позволил това. Многократно се будеше, облян в пот и уплашен. Сутринта се страхуваше да вземе мечето навън, защото там можеше да го сполети нещо лошо. Но си спомни колко пациенти през последните дни се отнасяха към мечето топло и сърдечно. Почувства облекчение. Зарадва се, че беше почувствал болка и беше я преодолял. Реши да поговори за своите емоции с Дана. И въпреки че се страхуваше от този разговор, го проведе. Разказа за преживяванията си и в групата. Линда каза да се замисли дали по този начин не напомнят за себе си някакви преживявания от детството или младостта му. Но самият той знаеше, че напомнят. И се страхуваше да ги погледне в очите.
В петък В. трябваше да представи пред групата своите защитни механизми. Най-напред описа тези, които преди му бяха позволявали да оцелява в дисфункционалното семейство. Потопен от няколко дена в атмосферата на припомняне на миналото, доста лесно си спомни емоциите си. После подбра за всяка емоция механизъм, който му позволяваше да ограничи болката. Със страха се справяше предимно с лъжи, а с притеснението от разкриването на чувствата, сантименталността и сълзите - с шеги или с агресия. Шегите, размиването на границата между сериозното и забавното, бъбривостта трябваше да го предпазват от отхвърляне. Бягството, дословно и психическо, а също и бягството в съня и преяждането, по-рано в алкохола и цигарите, а после в болестите, го предпазваше от гнева, страха, тъгата, различните трудности и от отговорността. От отговорността го пазеше и отричането на фактите и обвиняването на другите. Работата и стремежът към успехи трябваше да го пазят от чувството за несъвършенство и страха от отхвърляне. Високомерието и чувството за превъзходство - от чувството за непълноценност. Самообвиняването, признаването, че си заслужава обидите или че нещо е провокирал или се е провинил, му позволяваха да не се чувства наранен и отхвърлен, особено от най-близките. Сексът често му служеше да докаже собствената си стойност и да заглуши чувството за малоценност. Мастурбацията му помагаше да преодолее страха и безпокойството.
Когато погледна този лист, се уплаши, че целият му живот беше един голям сбор от защитни механизми. Не знаеше дали и как може да промени това. Реши да помисли кои механизми продължава да използва, въпреки че отдавна не живее в своето оригинално семейство, а от шест години не употребява главния механизъм за оцеляване - алкохола. Продължваше да вижда тенденцията да се крие зад приказливостта, склонността да обяснява всичко, да анализира и генерализира, за да избяга от болезнените подробности или поведения. Продължаваше да бяга в съня и болестта, в мълчанието и изолацията от хората, а също и в преяждането. Продължаваше да бъде критичен, оценяващ другите, а понякога ги обвиняваше за своите проблеми. Продължаваше да се старае да контролира всичко и всички, а ако не му се удаваше, изпадаше в гняв. И главният механизъм за функционирането му продължаваше да бъде работохолизмът.
Когато свърши, Санди попита В. какво възнамерява да прави с това сега. В. не знаеше и помоли за помощ. Трябваше да се посъветва с терапевтката. Синтия каза внимателно да изслуша лекцията на Роджър за възвръщането към здравето и да избере това, което му се струва най-важно, а после да го дискутира в своята група.
Роджър разглеждаше поредните стъпки по пътя на оздравяването. Първата беше забелязването на проблема. В. смяташе, че я е преминал. Следващата - преодоляване на задължителното за дисфункционалното семейство правило да не се разговаря за трудните проблеми. Трябваше да разговарят за тях. А също и да вербализират своите емоции и потребности, без да очакват, че някой ще се досети за тях. После, съветваше Роджър, за всяко нещо да моли за помощ близките и семейството, но и да си създаде система за подкрепа и извън дома, и то не от един човек, а от повече. Да вземе телефоните и да намери група възрастни деца на алкохолици, а ако няма такава, да създаде. Това изглеждаше на В. много трудно; страхуваше се, че отново ще иска да постигне всичко сам.
Поредната плоскост на здравеенето беше да се научи да се грижи за себе си. Да се заобикаля с хора, които се грижат за себе си, и да избягва всички, които се самоунищожават. Да се научи да казва на хората и предложенията „не”, за да намери време за самия себе си. В. прие това за свой главен приоритет може би поради това, че вече беше започнал да го прави. Роджър съветваше също да се научи да се вслушва в болката си и да я изразява, и да се научи да прави това, от което се бои. От няколко месеца В. беше под силното влияние на книгата на Сюзън Джефърс с подобно заглавие и охотно вписа този съвет в списъка на приоритетите си.
Роджър казваше и да не се третира здравеенето като цел за постигане, а като продължаващо приключение. Да се прилагат в живота съветите и да се практикува това, което служи на здравето. Да си позволява да греши по този път. Да споделя опита си с другите. Да се старае да се развива духовно. И завърши с това, което В. беше дописал в последната точка на своите собствени заповеди: да се отнася към това като към игра и да се радва.
