Шеста година

     След завършването на четвъртата стъпка В. се почувства лек и щастлив. Продължаваше да е в Шарлътсвил. Работата му вървеше добре. Очакваше пристигането на Ева и Наталия. Ставаше рано сутрин, не си пестеше времето за студентите. Ходеше на АА. По-малко работеше, повече се срещаше с хора. Посети го Хърб, същият този приятел, който преди години беше насочил В. към доктор Франк във Вашингтон. Отидоха заедно в планината, през нощта дълго говориха за живота. Когато след няколко дена В. направи преглед на последните седмици, за първи път най-напред написа дълъг списък с позитивни емоции, а едва след това болезнените - предимно умора и глад.

     Понякога му досаждаше самотата, но имаше впечатлението, че от разстояние обича повече жена си и дъщеря си отколкото, когато са заедно. Очакваше впрочем тяхното пристигане за повече от месец през ноември. След пристигането им преживяха моменти на щастие, Наталия беше много доволна от училището, което В. й беше намерил. Затова пък В. имаше по-малко радост от занятията си и повече злоба към университета, които сякаш му пречеха да живее „истински” живот в семейството си. Впрочем след няколко дена се появиха трудности в организирането на ежедневието, очаквания и съмнения. В дневника на чувствата имаше повече червено, макар че продължаваше да преобладава зеленото.

     В края на ноември и началото на декември Ева замина за Фермата на едноседмичен тренинг за терапевти. В. остана сам с Наталия, която ходеше на училище. Справяха се по-добре, отколкото когато бяха тримата. Веднъж, когато дъщеря му беше на училище, а В. нямаше лекции, се захвана с self parenting. Когато прочете книгата на доктор Полард, направи много трудните упражнения и точно си записа целия процес. Тогава впрочем осъзна разликата между прочитането на книгата и работата по нея. Повечето книги са за четене. Само по някои трябваше да се работи старателно. Те са най-важните.

     Полард пишеше, че във всеки човек се карат помежду си два различни гласа. Детето, което се е оформило горе-долу до седмата година. Това дете се ръководи от емоциите и желанията. Вътрешно детето просто иска. Но вътрешният родител не винаги дава на детето това, което то иска. Родителят преди всичко е грижовен. И както истинският родител може да бъде добър или лош, вътрешният родител може да бъде позитивен или негативен. Позитивният вътрешен родител се грижи, успокоява при стрес и страх, прави те разсъдлив, извършва избори и дава чувството за безопасност. Негативният родител преди всичко оценява и осъжда, проповядва, съветва и плаши и осмива чувствата на вътрешното дете. Но именно вътрешното дете, а не родителят владее емоционалната енергия на целия човек, само то може да даде на детето и родителите ентусиазъм и щастие. Именно то обича да се забавлява и радва, именно то може да дари света и другите с емоции, то е в по-добър контакт с физическия организъм на човека отколкото родителите.

     При битото, пренебрегвано, използвано или просто подложено на негативни емоции от родителите дете естествената потребност да се радва на себе си и на другите е изместена от рефлекса на бунт и протест. Под влияние на негативния родител вътрешното дете може да лиши целия човек от ентусиазъм, радост, мотивация и енергия. Гласът на вътрешното дете може да бъде заглушен от наказанията, присмеха и обидите, за да „порасне”. Резултатът е скука, апатия, депресия и в крайна сметка - компулсивно поведение, алкохолизъм и други зависимости.

     В такъв случай задължително трябва да се върне чувството за безопасност на вътрешното дете. Това може да се направи във всеки момент, дори през старостта. Но това може да направи само вътрешният родител, който трябва повторно да се вслуша в заглушения глас на вътрешното дете. За това служи записването на вътрешните разговори на детето с родителя. Детето казва: чувствам, искам, а родителят отговаря с гласа на отговорността.

     Детето казва: Искам нов бележник, за да си записвам тези упражнения. Родителят отговаря: Не е задължително да имаш нов, можеш да правиш това в този, на който пишеш.

     Но този е за равносметка и благодарности.

     Не пречи, можеш да пишеш от другата страна.

     Ама новият е по-хубав.

     Напразно ще си похарчиш парите.

     Такива диалози вървят почти непрекъснато в главата на всеки човек, но по принцип никой не им обръща внимание. Но именно в тези разговори се изразяват повечето вътрешни конфликти - почти винаги това са конфликти между потребностите на вътрешния родител и вътрешното дете. Според Полард такива конфликти могат да се решат благодарение на позитивната същност на родителството. Вътрешният родител трябва да се грижи за потребностите на вътрешното дете.

     В. имаше впечатление, че това прилича на теорията на Зигмунд Фройд. Вътрешното дете беше като id (то), представящо вродените нагони и импулси, характеризиращи детето. Също като детето id разбира малко, действа несъзнателно, търси удоволствието или избягва болката. Именно то се проявява в доброто или в лошото вътрешно дете. Вътрешният родител има качествата на Супер-его, което в триадата на Фройд внася елемента на задължението. Казва кое е добро, кое - лошо, награждава първото и наказва за второто. Награждаващото Супер-его напомня за позитивния вътрешен родител. Наказващото беше негативният. Егото у Фройд търси компромиса между id и Супер-егото. При Полард този компромис трябваше да бъде резултат от съзнателния вътрешен диалог, за което служат упражненията. В. се надяваше, че този вътрешен диалог може да се окаже прекият път, без необходимостта от много години психоанализа.

     С огромни трудности се вслушваше във вътрешния си диалог, тъй като му беше трудно да разграничи гласа на родителя от гласа на детето. В началото имаше впечатлението, че сякаш неговото вътрешно дете говори почти със същия глас и същото, което и родителят. Едва след няколко дена систематично вслушване в себе си - в изолация от света и хората - В. започна да чува приглушеното гласче на детето. Когато се научи да не го оценява, пристъпи към половинчасовите занимания, по време на които задаваше на вътрешното дете въпросите, подсказани от доктор Полард, и си записваше отговорите.

     По време на двуседмичната работа В. осъзна много. На петия ден за пореден път разбра, че обича да играе тенис, но само с весели хора, да играе бридж, да разговаря с часове след обяда или след вечерята в домовете за творческа дейност, да ходи по музеите и на кино, но преди всичко да се разхожда в гората. А най-много от всичко - да ходи по планините. В отговор на следващия въпрос на Полард В. осъзна, че обича всичко това, защото тогава може да забрави за себе си и за всичките наложени му (сега вече знаеше, че от негативния му вътрешен родител) задължения. Да се почувства себе си, естествен и освободен. Няколко дена по-късно, когато се появи същата тема, В. си спомни как беше чел в дневника на чувствата, че обича да бъде на чист въздух, а целия си живот беше седял вкъщи. Сега забеляза, че именно вътрешното му дете по природата си най-много обичаше да бъде на поляната, в гората и особено в планината. Но вътрешният родител беше затворил В. почти завинаги в затворени помещения: в кабинетите, в библиотеките, в аудиториите, в редакциите.

     В. осъзна привързаността към дъщеря си и чувството за вина към майка си, предизвикано главно поради това, че като се изнесе от къщи, я напусна. Помисли за болестта й. Също и за своите. Струваше му се, че в неговия случай болестите бяха защитен механизъм на вътрешното дете срещу правилата и задълженията, наложени му от негативния вътрешен родител. След това видя, че всъщност няма приятели. А в обобщението на една от сесиите написа с гласа на вътрешното дете, че е уплашен. Никога не съм имал животно, никога не съм получавал подарък, който наистина да ме зарадва, не помня нито един момент на истински ентусиазъм и радост от живота, нямам приятели и в добавка не питая никаква привързаност към материалните блага. Чувствам се, сякаш съм лишен от самия себе си.


     В отговор на насочения към вътрешното дете въпрос какво най-много е обичал в училище, отговори: всекидневното тичане със съучениците си около филтрите през голямото междучасие, пърженето и продаването на понички и двете екскурзионни летувания в планината. Но моментално си спомни случаите на отхвърляне, когато децата не искаха да си играят с него или фалшиво го обвиняваха. Сега също му стана тъжно. Толкова тъжно, че прекъсна тези упражнения, въпреки че му оставаха само шест дена. После неколкократно си мислеше да се върне да ги довърши, но всеки път се страхуваше от болката. Може би не толкова от болката, колкото от тъгата.

     След края на семестъра всички заминаха при Стефан. В Орландо беше тежко. Стефан и Марион бяха гостоприемни и приветливи, но В. не можеше да се оправи с дреболиите - трябваше всички да се мият заедно, да закусват, да се приготвят да излизат; имаха различни потребности и различни планове. На втория ден трябваше да тръгнат заедно със Стефан, защото не знаеха пътя. Уговориха се за 8:30, но излязоха от стаята пет минути по-късно и Стефан вече го нямаше. Учудиха се, че не ги е почакал. Той после им обясни, че е помислил, че са се отказали. Това беше голям урок: чакането е форма на enabling, подканва за закъсняване и изобщо води до липсата на отговорност.

     Но тогава В. още не знаеше за това и се вбеси. Ядосваше се впрочем толкова често, че тетрадката отново беше почти изцяло в червено. Когато В. веднъж запита Стефан какво да прави с новата вълна от злоба, онзи отново стана от бюрото, отиде до библиотеката и му връчи една книга.

     - Току-що излезе - каза.

     В. прочете заглавието: Feel that Fear and Do it Anyway (Не се страхувай да се страхуваш). Там нямаше нито дума за злобата. Погледна учудено Стефан.

     - Поработи върху нея старателно. Нищо по-добро не мога да те посъветвам.

     Стефан уговори в института си среща на В. с един свещеник, който работеше при тях върху петата стъпка. Тя се състоеше да споделиш не само за недостатъците, а и за болката си с друг човек. Това трябваше да доведе до помирение със себе си и с другите, да даде усещането за акцептация, да повиши чувството за собствената стойност. Стефан посъветва В. да се подготви и да знае предварително за какво иска да говори. Посъветва го да избере тези недостатъци, които най-много застрашават неговата трезвеност. А също да започне от себе си като човек, а не като алкохолик. Да се третира не като грешник, а като стойностен човек, който се е сблъскал в живота с някои трудности. Тоест да помни и за своите предимства, не само за недостатъците.

     В справочника за петата стъпка В. прочете, че при тази стъпка е най-добре да разкажеш собствената си история. Започвайки от детството, защото там, в отношенията с родителите, братята и сестрите, приятелите, може да лежи ключът към по-сетнешните деструктивни поведения и много емоции, които продължават да го измъчват. За тази цел В. трябваше още веднъж да погледне четвъртата стъпка. Докато я пишеше, се беше концентрирал върху отделните недостатъци, а сега трябваше да реконструира всичко в една история на живота си.

     В деня преди срещата със свещеника В. беше разконцентриран, но се подготви възможно най-добре. След това си записа сентенцията, което беше прочел някъде.

Животът е дар от Бога за тебе.

Как живееш, е твоят дар за Бог.

Старай се този дар да бъде прекрасен.

     На другия ден свещеникът пристигна. В. си беше взел тетрадките с четвъртата стъпка и новите записки какво и в каква последователност да говори. Но свещеникът не го слушаше внимателно. В. разчиташе на разговор, а свещеникът се държеше, сякаш искаше да му даде опрощение. В. беше разочарован. Страхуваше се, че стъпката, за която толкова беше слушал и на която толкова разчиташе, не му даде нищо. И дори, ако в бъдеще се окаже, че му е дала нещо, той не го е усетил.

     Вечерта примирено взе още веднъж брошурата за петата стъпка. Някои говореха за нея в категориите прощаване, ново намиране на хармонията и освобождаване от чувството за вина. Други нямаха толкова добър опит. Петата стъпка им носеше разочарование, потиснатост, чувстваха се изтощени. Но В. се чувстваше преди всичко измамен. Защото за тази стъпка беше трябвало да заплати. Не я направи в АА, а в платения терапевтичен център, основан на програмата на АА. Така че написа чек за 150 долара. Сега си мислеше, че е надплатил. Толкова му беше останало от петата стъпка. Помисли си още, че винаги може да повтори тази стъпка - този път в АА. Но никога дори и не опита.

     Празниците прекараха у приятели във Вашингтон и Ню Йорк. В щата Ню Йорк бяха в планината Чатъм. Последните записки в тетрадката В. беше направил на датата 29-31 декември 1988 година. Видя, че това беше година на огромна работа над себе си и над отношенията в семейството. Почувства, че въпреки спънките и трудностите има право да се гордее със себе си и че му се полага отпуска.

     След това още един месец пътуваха из Америка. За първи път от излизането си от Фермата преди повече от пет години В. изостави вечерните си записки, дневника на чувствата и сбирките на АА. Опита се да се освободи от товара на задълженията. Не искаше непрекъснато да трябва да прави и това, и другото, и още по-другото. Концентрира се върху самия живот - върху лекциите, пътуванията, посещаването на познатите, върху музеите, концертите, ските.

     Скоро след това почувства нарастваща нервност, а по пътя към Полша - дълбока криза на идентичността. Още в самолета реши да се върне към вечерните записки, а също и към сутрешните медитации и четене.

***

     Най-напред прочете препоръчаната, а по-скоро предписаната от Стефан книга за перфекционизма. Неин автор беше Брайън Л., трезвеещ алкохолик. Още от самото начало заинтригува В. с думите: Перфекционистите имат страшно много постижения и много малко радост.

     В. не трябваше да изучава анализираните в книгата симптоми на перфекционизма, тъй като ги имаше черно на бяло в своите равносметки. Никога не беше в състояние да си признае грешката. Грешката за него беше катастрофа, а не повод да научи нещо. Поради това на всяка цена се стараеше да доказва, че именно той има право. С това се свързваше притеснението от критика и същевременно парализиращият страх, че това, което прави, може да се окаже несъвършено. Оттук идваха и писателските блокади, които не му позволяваха със седмици да напише първото изречение на статията или книгата. Едва след като ги преодолееше, можеше да пише сравнително бързо. Но като отлагаше - именно поради тези блокади - задачите за последния момент, ги изпълняваше с нечовешки усилия. Това, от своя страна, го водеше до извода, че може да прави всичко почти моментално. Някога впрочем за две седмици беше написал сам големия вестник Печат, който му беше поръчало полиграфичното управление по случай четиристотин годишнината на полското печатарство. С тази си способност В. вземаше прекалено много ангажименти и приемаше нереалистични срокове. Това се свързваше, от една страна, с неумението да отказва, а от друга - с алчността към всичко, особено към успех и признание. В. искаше да бъде най-добрият, съвършен, да му се възхищават; нищо не му доставяше такова удоволствие като похвалата, никой друг не би направил нещо така добре и така бързо както В.


     Перфекционизмът създаваше у В. двуполюсно виждане на самия себе си. Или беше съвършен, или - когато това съвършенство не му се удаваше - веднага смяташе, че нищо не струва. Дори когато веднъж не си направи гимнастиката, веднага цялата му структура рухна и чувството му за стойност намаля. Преди запиваше, после изпадаше в периоди на страх, безпокойство, раздразнение и злоба. Разбира се, перфекционизмът пораждаше у В. и нетърпимост спрямо несъвършенствата на другите.

     По време на трезвеенето се промени малко. Може би малко по-лесно пишеше, особено откакто Дан Ф. му каза на една от първите сбирки на АА във Варшава, че писането е поставяне на черни знакчета на хартията. От своя страна, Алвин Тофлър беше казал на В., че като мисли за писателското блокиране, може да си представи двукилограмова кокошка, която иска да снесе пет килограмово яйце. Оттогава, сядайки да пише, В. си повтаряше, че само трябва да пише едно изречение след друго, сякаш снася малки яйчица едно след друго. Помагаше, макар и не винаги, почти никога, когато В. смяташе, че това, което иска да напише, е важно. Намаля и биполярното виждане: когато нещо не се удаваше, В. съумяваше да го приеме без такова чувство за катастрофа както преди. Но всичко това бяха малки островчета в океана на перфекционизма, най-добро доказателство за който - не само за Стефан - беше начинът, по който работеше над четвъртата стъпка.

     Брайън Л. пишеше и за други ефекти на перфекционизма, на които В. не беше обърнал внимание в своите равносметки, но които сега намираше в себе си. Най-малкото манипулирането и уреждането проблемите на другите вместо тях, което даваше на перфекционистите чувство за значимост и власт. За пример можеха да бъдат съпрузите, които доминираха своите партньори, свръх грижовните родители и прекалено взискателните работодатели. В. веднага се идентифицира с това. Винаги се стараеше да урежда нещата на другите, а сега видя, че е правил това, за да се чувства по-ценен. Така че записа: Не давай на никого съвети, докато не те помолят. И не уреждай на никого нещата, дори да те помолят.

     Средствата против перфекционизма трябваше да бъдат акцептацията и смирението. Акцептацията на собствената ситуация, собствените слабости и грешки, а също и несъвършенството на другите. Полезно щеше да е и да ограничи очакванията спрямо себе си и другите и да изкорени мисленето в категорията: колко е страшно (че нещо не се е удало, че нещо не умея, че някой нещо е направил). Избягването на думите трябва и длъжен и поставянето на реалистични цели отдавна беше в списъка на промените, над които В. работеше.

     Като четеше книгата на Брайън Л. и като анализираше собствения си перфекционизъм, В. стигна до по-общи изводи. Такива като, че в резултат от перфекционизма е влошаването на самочувствието. Ниското чувство за собствената стойност, прекомерният критицизъм спрямо себе си, високомерието и подобните чувства са вътрешни проблеми на човек. Но средствата срещу тези, така да се каже, „вътрешни” заболявания се намират в отношенията с другите хора. Смирението, честността, скромността, зрелостта се проявяват между хората, но подобряват вътрешното настроение. От друга страна, перфекционизмът влошава отношенията с другите. Нетолерантността, прекомерните очаквания, критицизмът, завистта - всичко това отблъсква хората. Но коригиращите средства се основават почти изключително на промяна на, така да се каже, „вътрешните” нагласи на човек, това, което се намира в него. В. записа: Ключът за по- беждаване на перфекционизма са моите нагласи. Но аз не мога да ги променя без другите хора. Нуждая се от другите, за да забележа собствения си перфекционизъм. Нуждая се от другите, за да ставам по-добър и за да не искам да бъда съвършен.

     Четейки книгата на Брайан Л., В. се опитваше да реализира учението на Стефан за организирането на времето и планирането на заниманията и разходите. Състави си много общ план за деня. Записа за какво колко пари трябва да има и какво иска да купи на себе си и за семейството за останалите. Направи списък на житейските възможности: къде би могъл да работи и какво би могъл да пише. След това задраска половината и остави тези, които му се искаше. И така от списъка остана прекалено много. Но не изглеждаше зле. Трябваше да се грижи за трезвеността и развитието си, да работи, да има време за семейството и познатите, за работата в АА, за организирането на живота и работата, за хранене и почивка. Искаше да намери време за спорт, екскурзии, концерти или слушане на музика вкъщи, време за кино или гости у приятели, малко за телевизия. Надяваше се и за пътувания и ски.

     После започна да си записва как му излиза това. Направи си таблица с времето за всеки ден от седмицата и започна да вписва какво кога прави. Изчисляваше общото време, предназначено за всяка категория. Коригираше. Горе-долу след седмица беше в същата точка и в това състояние, в което беше преди месец, когато часовниците спряха. Забеляза, че иска да постигне съвършения дневен план на времето точно когато работи над перфекционизма. Разбра, че не може да се освободи от манията си със самото решение. Че за това може да е необходимо по- дълго време. Засега се отказа от каквито и да било изчисления и таблици. Не медитираше всяка сутрин, само понякога. Доста бързо почувства облекчение.

     Следващата книга позволи на В. да погледне по-различно на това, което учеше в момента, и на самия себе си. Заглавието й беше Разбирането. Да елиминираме стреса и недоволството от живота и от отношенията с другите хора (Understanding. Eliminating Stress and Dissatisfaction in Life and Relationships, 1986), а авторката й беше Джейн Нелсън. Още в самото начало огромно впечатление направи на В. приложената в книгата история на Дорийн и Чарлз, които не можеха да се освободят от фалшивите системи за вяра в бъдещето и продължаваха да действат според тях.

     Много отдавна Дорийн имала случка, която интерпретира като доказателство, че не става за нищо. Трансформирала тази интерпретация в убеждение, което оттогава деформирало всеки неин житейски опит. Без да го осъзнава, през целия си живот търсела доказателства за потвърждаване на своите убеждения, че е нула. Била толкова концентрирана върху това, че не забелязвала никакви доказателства, които биха могли да разрушат това предубеждение.

     В. прочете този откъс веднъж, втори път, десети. Ами че и у него точно същата роля беше изиграло убеждението, че е отхвърлян. И страхът от отхвърлянето. В. не знаеше откъде се беше взел, не можеше да си спомни конкретна случка, когато този страх се беше настанил в него, но знаеше, че той го управлява. Че гледа света през призмата на този страх и във всяко, дори и най-невинното поведение виждаше отхвърляне.

     Записа си: Баща ми изобщо не ме е отхвърлял. Обичал ме е така, както е умеел. Децата в училище изобщо не са ме отхвърляли. Те са действали под влиянието на собствените си чувства, несигурност и страхове. Брат ми не ме е отхвърлял, постъпвал е както всеки по-голям брат. Критицизмът не е бил отхвърляне. Само аз съм го интерпретирал така. НЕ СЪМ БИЛ ОТХВЪРЛЯН, макар че целият ми живот се е опирал на неоснователния страх от отхвърляне, а после на убеждението, че съм бил. То също е формирало моите отношения със света. Нелсън пишеше, че мислейки, че ще бъдем отхвърлени, се държим по начин, който наистина подтиква другите към отхвърляне. Или подозираме отхвърляне в поведения, които нямат нищо общо с него. В. си спомни колко често се е опитвал да намери обяснение за своето чувство за отхвърляне и причините за него, за да намали болката. Сега видя, че всичко това е било излишно. Почувства облекчение.

     В следващата глава на книгата Нелсън оспорваше много общоприети митове относно родителството. Дори и този, че възпитателните проблеми трябва да се решават веднага. Или че децата трябва да бъдат виждани, но не и слушани. В. си записа: Да не наказвам, да бъда водач, да бъда приятел на детето, да не разрешавам кризите веднага, да си дам време да охладнея, да не подлагам на оценка другите и да позволя на децата да говорят, да ги слушам.


     Като че ли именно от тази книга започна да се променя отношението му към децата и отношенията с тях. Разбра, че е научил нещо, когато Магда му каза, че е единственият възрастен, който наистина слуша какво казват децата.

     В края на четенето на книгата на Джейн Нелсън В. вписа в тетрадката с любимите си медитации следния откъс:

     Крайъгълен камък на илюзорния, но парализиращ затвор на разума са мислите, които създават чувството за липса на сигурност. Стените на този затвор са изградени от всички форми, които може да приеме липсата на чувство за сигурност: собствената важност, безпокойството, неумереното пиене, лакомията, осъждането и очакванията спрямо другите, стресът, липсата на задоволство, депресията, обвиненията. Върхът е убеждението, че тези мисли отразяват действителността.1

     Често сравняваше тази визия с друга постройка, за която се пише в аовската книга 24 часа на денонощие2 (медитацията за 27 декември, превод от английски на автора, тъй като според него в полския превод на Зузанна Й. се губи метафората за дом, която в английския оригинал прави тази медитация подобна на цитата от книгата на Джейн Нелсън):

     Изгради живота си на солидната основа на искрената благодарност за божието благословение и истинското смирение, произтичащо от убеждението, че не си достоен за тях. Опри скелето на своя живот на вътрешната дисциплина; внимавай за егоизма, леността и самодоволството. Изгради стените на своя живот от служенето на другите, като им помагаш да намерят пътя. Покрива подреди от молитвите и мълчанието, докато чакаш Божиите указания, идващи свише. И обгради своя живот с градина, в която ще цъфтят спокойствието на мисълта, ведрината на духа и дълбоката вяра.

***

     След завръщането си в Полша В. прочете тетрадките, изписани в Америка. Видя колко важа беше последната година и колко много беше направил. Работата над съзависимостта и над гнева, четвъртата стъпка, откриването на вътрешното дете, справянето със самотата и тъгата в Америка. И същевременно осъзнаването колко трудно е прилагането на тези знания в живота: противопоставянето на инстинктите, емоциите, обидите и овладяването на раздразнителността. Всичко, което беше правил, до което беше стигал, изведнъж се разпадаше на пепел при най-малкия полъх на емоциите, които съпътстваха отношенията с другите хора, особено с най-близките.

     Още в Шарлътсвил В. си беше записал за следващата година да се освободи от стремежа към контрол, страха и злобата. И да се съсредоточи върху отношенията в семейството и върху по-доброто разпределяне на времето и парите. Само че така, че да не си налага прекалено твърди рамки и да се освободи от прекомерното чувство за задължение. Да бърза бавно, отново да започва деня си по-рано. Мислеше и да се научи по-рационално да почива и да намира време за развлечения. Искаше и да се заеме с поредните стъпки на АА. Мислеше и по-често да ходи на сбирки.

     Но не ходеше, въпреки че неизменно смяташе, че своята трезвеност и развитие дължи преди всичко на Общността и на програмата на АА. Когато се срещаше с колегите от Общността, често слушаше клюки, които го отдалечаваха от нея. Отдалечаването не засягаше само АА. Чувстваше нарастващо разстояние от старите си приятели. Срещаше се с хората, но сякаш не принадлежеше към тях - нито към компанията на старите си колеги от следването, нито към приятелите си от професията. Седеше на една маса в Халама3 със своя отдавнашен идол, голям писател, и чувстваше дистанция, но не такава, както в младостта - дали славата на онзи ще допусне В. да го приближи. Сега знаеше, че е допуснат, но някак си не искаше да отиде по-близо. Разговорите му се струваха дребнави, клюките го отегчаваха, оплакванията от страната, политиката и света го отблъсваха. Като резултат отново чувстваше около себе си пустота, но сега повече по собствен избор, и стъклена стена, която го отделяше от другите. Замисли се дали тази отдалеченост от хората не е ефект от работата му над себе си. Не мислеше за нея в категориите на егоизма, а като концентрация, която съсредоточаваше светлината върху неговите проблеми до такава степен, че тя осветяваше много малко встрани.

     Въпреки че същевременно се учеше да слуша другите. Досега винаги зает изключително със себе си и разказващ почти изключително за себе си, сега все по-често помнеше да пита другите какво правят и какво мислят, а ако искаха да говорят - внимателно слушаше. Често се отегчаваше, но въпреки това слушаше. Въпреки че някога друг голям писател беше казал със снизхождение, че В. има в главата си прекалено много решения и прекалено малко въпроси.

     Писателят имаше право. Може би В. продължаваше да се прави на умен. Имаше готово решение за всеки проблем и отговор на всеки въпрос, който се появяваше в радиус от няколко десетки метра от него. Особено болезнено беше запомнил една случка. Това беше през март, по време на Кръглата маса. В. винаги странеше от политиката, но беше страстен наблюдател. Като доста известен журналист имаше достъп до много публични лица - и във властта, и в опозиция. През 1980 г. беше член на Съвета на Сдружението на полските журналисти. През 1981 г. беше едниственият журналист, допуснат на конгреса на Солидарност. През осемдесетте не действаше в нелегалност и не беше емигрирал, продължаваше да работи като журналист в месечника Литература, даваха му паспорт, преподаваше в американски университети, където печелеше за препитанието си, така че изпращаните от него статии и интервюта не се плащаха в Полша. Правеше своето, на никого не пречеше и преди всичко излизаше от алкохолизма. По време на важните събития през осемдесетте години най-често не беше в Полша.

     Кръглата маса заинтересува В., макар и не веднага. Не вярваше много, че комунистите ще се отнесат към това сериозно. Интригуваше го динамиката на разговорите на опозицията с властта. Случайно срещнат съученик, който работеше в прес-бюрото на правителството, му уреди журналистически пропуск за дебатите. В. искаше да бъде неутрален наблюдател. Но бързо се убеди, че това е невъзможно.

     Първия ден, веднага след влизането си, срещна в коридора познат професор, който беше съветник на опозицията. Изненадан, той попита В.: А ти откъде се взе? В тона му В. почувства подозрителност. Когато каза как е получил пропуска, познатият му отмина безмълвно. Същото беше и с другия, още по-близък колега от времето на общата им дейност в Съюза на журналистите.

     В. разбра, че там няма място за неутрални наблюдатели. Или си с нас, или с тях, против нас. Всяка страна си създаваше отделно и списък на „нашите” журналисти. Така че беше трудно да се учудва на подозрителността, когато те видяха колегата си с подобни възгледи, но не в техния списък. У В. веднага се събуди чувството за отхвърленост. И желанието да го приемат.

     Първият, който направи това, беше друг съученик, един от безспорните интелектуални водачи на антикомунистическата опозиция. Харесваха се, дълго време прекараха заедно по време на конгреса на Солидарност. В. му каза, че се чувства глупаво, колегата го разбра и се погрижи за него. Представи В. на няколко важни профсъюзни преговарящи и той бързо се почувства по-сигурен. Оттогава В. ходеше от маса на маса и наблюдаваше.

     Бързо стигнаха до извода, че на колкото по-високо равнище бяха разговорите, толкова повече огласяваха общи идеи, общи лозунги и декларираха желание за споразумение. Но колкото по-ниско, при така наречените подмаси, където се обсъждаха подробностите, толкова по-силна беше съпротивата от правителствена страна за каквито и да било съществени промени. Виждаше се, че знаят точно къде е кучето зарито. А от друга страна, В. беше изненадан колко отлично подготвена за разговорите беше опозицията. Откъде имаха толкова точна информация за действителните, а не фасадни механизми на властта, щом като никога не бяха управлявали?


     След няколко дена В. вече не беше сигурен в статута си и все по-често прекарваше в групата на делегатите от опозицията. Най-често се вслушваше в съвещанията на масата, при която се обсъждаха промените в строя. В. разбираше от това и с времето някои от преговарящите го питаха за нещо. Още по-често сам бързаше със съвети и внушения.

     В четвъртък, 23 февруари, правителствената страна трябваше да представи своето окончателно предложение. Видимо в самото правителство имаше дискусии и пазарлъци, така че паузата продължи. В. все по-страстно нещо обсъждаше, шегуваше се със съученика си, правеше се на умен. Вече не криеше своята враждебност спрямо правителствената страна. Когато подновиха обсъжданията, влезе заедно с тях в залата. Вярно, не седна на самата маса, но не остана и с останалите журналисти до вратата. Придърпа си стол, за да седи уж на втория ред, но точно зад своя колега. Дори извади магнетофон, за да запише комплекта от предложения, донесени в папката. Знаеше, че сега се решава съдбата на Полша. Няколко пъти се наведе над колегата си и му говореше нещо.

     В един момент седящият на другия край на масата друг негов колега, също журналист, който беше на страната на правителството, стана и отиде до охраната. След малко двама квестори приближиха до В. и единият от тях решително го попита откъде се е взел. Каза, че е журналист. Но този фрагмент от преговорите е закрит за журналисти, отговориха те и го накараха веднага да излезе. В. помоли за няколко минути, за да може да излезе с достойнство, а не да бъде изхвърлен като непослушен ученик. Съгласиха се.

     Вечерта записа: Ако не бяха високомерието, нетърпението и палячовщините, щях да преживея нещо наистина необикновено. Но сам развалих всичко. На какво се научих? На необходимостта от смирение и във важните моменти да седя тихо и да слушам. Да вярвам, че хората ще ме уважават толкова повече, колкото по-малко демонстративно се правя на умен.

     След известно време дописа: И още едно. Да не се страхувам от отхвърляне нито от изхвърляне. Това в края на краищата не беше толкова страшно. И изобщо да не се страхувам от хората.

     Във взаимоотношенията си с хората В. забеляза интересна закономерност. Някога, докато беше в Закопане, в ZАiKS го намери пан Зигмунт, стар приятел на баща му. В. го познаваше почти от дете, но не толкова отблизо. След смъртта на баща си понякога В. го виждаше на рождените дни на майка си. А сега пан Зигмунт искаше да говорят и му предложи да се поразходят. В. не можеше да откаже, но беше ужасен. Все пак всекидневно изслушваше безкрайни разговори на обяд и на вечеря, а сега го чакаше още един разговор. Но разходката се оказа привлекателна. Пан Зигмунт необикновено интересно разказваше за работата и за пътуванията си, интересуваше се какво В. прави и смята за различни неща. Срещаха се още няколко пъти. Винаги преди разходката В. съжаляваше, че се откъсва от работата си, но се връщаше с много повдигнат дух. С времето се убеди, че най-интересни се оказват тези срещи, на които се съгласява не много охотно. И разговорите с хора, които В. слабо или въобще не познава. Именно те обикновено му носеха нещо неочаквано. При условие, че слушаше.

     Горе-долу тогава, при четенето на сутрешната си медитация, което със сигурност правеше от няколко години, си даде сметка, че най-големият дар, който може да даде на друг човек, е вниманието.

     Най-трудно му беше да слуша Ева. Преди всичко тогава, когато говореше нещо публично. На конференция, на лекция. Коригираше я наум, мислеше как би могла да го каже по-добре. И по-кратко. Но когато идваше неговият ред, говореше още по-дълго, макар, разбира се, да не го усещаше. В това нямаше враждебност, защото в същото време охотно споделяше с Ева забележките за своята работа, помагаха си взаимно, с много загриженост и любов. Може би това беше конкуренция? Със сигурност беше тази същата завист за вниманието, както винаги. А какво се криеше под това? Явно някакъв страх.

***

     Вече няколко месеца се опитваше да разбере този страх и да намери лекарство за него в друга книга, която Стефан му беше препоръчал. Тя се наричаше Feel The Fear and Do It Anyway, което дословно се превежда като Чувствай страха си, но направи това, от което се боиш. (На български книгата е със заглавие Освободи се от страха. С., Кибеа, 1999 г.)

     Авторката съветва да различаваме пет правила, засягащи страха:

     1. Страхът няма да си отиде от мен, докато продължавам да израствам.

     2. Единственият начин да се отърва от страха да направя нещо е да положа всички усилия и да го направя.

     3. Единственият начин да имам по-добро мнение за себе си е да поемам рискове... и да действам.

     4. Изпитвам страх от непознати територии, както всички други хора.

     5. Да премина през страха, е по-малко страшно, отколкото да живея с постоянния страх, породен от чувството за безпомощност4 

     В. преписа тези пет истини на няколко малки листчета и ги сложи по джобовете на различни свои дрехи, за да ги има винаги у себе си и да ги повтаря поне десет пъти на ден - докато ги научи наизуст.

     Джефърс твърдеше, че промяната на отношението към страха позволява да намалиш страданията си и да застанеш от позицията на силата. За заместването на страданията със сила трябваше да помогне повтарянето сутрин, по обяд и вечер по 25 пъти на изреченията:

Аз съм силен и обичан.

Аз съм силен и обичам.

Аз съм силен и обожавам това.

     Това се оказа малко по-трудно, макар и не толкова трудно като препоръката да застанеш пред огледалото и да повтаряш 25 пъти признанието: Обичам себе си. Може би един месец тези думи не можаха да преминат през гърлото на В. Трябваше да обича родителите си, избраната жена, другите хора, но себе си? Та това е върхът на егоизма. Себе си можеш да харесваш. Така че казваше: Харесвам себе си. Докато накрая след една сбирка на АА сподели това с един колега. Онзи незабавно му отговори, че нали Исус е казал: Обичай ближния си както себе си. Следователно няма начин да обичаш другите, ако не обичаш себе си. Тази вечер В. отново опита. Премина. Повтори. След няколко дена хареса да го казва. След няколко месеца заобича себе си.

     Преди това да настъпи, по указанията на Сюзън Джефърс В. се учеше ежедневно да поема рискове. Помоли свой приятел, впрочем също голям писател, да напише няколко думи на корицата на книгата му, макар да се страхуваше, че той ще откаже. И наистина отказа, но В. не се притесни много от това. Дори почувства малко завист, че онзи умее. Така че самият той преодоля страха си какво ще помислят за него и отказа интервю за популярен вестник.

     Най-откривателските решения на Сюзън Джефърс се отнасяха за вътрешното кречетало, което непрекъснато повтаря всичките парализиращи думички, слушани от дете: „пази се”, „няма да успееш”, „няма да се справиш” или „за нищо не струваш”. Може би най-важната задача в процеса на развитие е да се научиш да изключваш тази говорилница и да я заместваш с позитивни афирмации3.

     В. запомни, че афирмациите трябва да се пишат в сегашно, а не в бъдеще време. Не да пишеш „днес смятам да се уча на отговорност”, а „днес съм отговорен”. И да пишеш изреченията позитивно, а не негативно. Не да пишеш „днес няма да мисля за себе си лошо”, а „днес мисля за себе си добре”. Купи си поредния дневник за думите и от февруари до края на юни записваше позитивни афирмации.


     Първата беше:

     Стъпвам на пътя, водещ от страданието към силата.

     После:

     Радвам се на карането на ски.

     Погълнат съм от творческа работа.

     Чувствам се добре с това, което правя.

     След един месец:

     Преминавам от очакване към действие.

     Радвам се на пролетта.

     Казвам „Да!” на живота.

     Връщам се към гимнастиката и се гордея с това.

     Уча се да не се притеснявам от отхвърлянето.

     След два месеца:

     Преодолях страха от решенията и действието.

     Правя по нещо добро за другите.

     Запознавам се с нови хора.

     Празнично мисля за шестте години трезвеност.

     След още един месец:

     Опознавам отново собственото си семейство.

     Чувствам вътрешно спокойствие.

     Чувствам оптимизъм.

     Чувствам вяра в себе си и се радвам на това.

     Последният ден на записките:

     Радвам се на току-що започващия ден.

     Горд съм със себе си.

     Нося послание.

     Разбудих своите сетива.

     Радвам се, че довечера ще играя бридж.

     В. никога не беше сигурен докрай дали това, което пише, са истински афирмации, или по-скоро похвали на живота и на самия себе си. Но му беше все едно. Чувстваше, че повтарянето на тези изречения му поправя настроението и го изпълва с енергия.

     Едно наставление в книгата на Джефърс започваше със следната препоръка:

     Усамотете се в стаята и изключете телефона. Пуснете успокояваща музика - например някой от записите за релаксиране. Седнете удобно на стола и затворете очи. Извикайте в съзнанието си образа на някой, който предизвиква у вас силен гняв или болка. Представете си го застанал пред вас. Тогава го обградете с лъчи на целебна бяла светлина и му кажете, че му желаете всичко най-прекрасно - да получи всичко, което би могъл да пожелае през живота си. Благодарете му за онова, което ви е дал, независимо какво е то. Правете това, докато почувствате, че отрицателните емоции ви напускат5.

     В. прави това упражнение десетки пъти. Извикваше образите на баща си и на брат си и сестра си. На познати от отдавнашни времена и на сегашни. На хората от АА, с които се караше за регистрацията. Веднъж се опита да направи това с комунизма, към който хранеше много обиди. Обикновено помагаше. Рано или късно, преобладаващо след няколко сесии, обидите се разнасяха. С едно изключение. Баща му. Изпитваше към него негодувание и гняв. Не можеше да си спомни какво добро беше направил за В. В най-добрите случаи не чувстваше към баща си нищо.

     Никоя книга не беше оказвала на В. такова влияние както Освободи се от страха. Задължително подаваше това заглавие, когато го питаха за най-важната книга, която беше прочел. В университета го питаха за това, като предполагаха научни книги.

     Журналистите често имаха предвид поезия, проза и драма. А В. неизменно казваше, че това е Освободи се от страха. На своите занятия със студентите вмъкваше през задната вратичка такива теми от тази книга като отговорността, ползите от избягването й и начините за създаването й, процеса на вземане на решение, правото на грешка и ползата на ученето от грешките си.

     В. даваше на студентите си задача веднъж седмично да записват пет неща, за които могат да бъдат благодарни, и пет добри неща, които са се случили през последната седмица в техните семейства, в техния град, в тяхната страна и на света. Даваше я независимо от това какво преподава: история или политическа трансформация, конституционализъм, социална политика или човешки права; и къде преподава: в Полша, в Унгария, в Америка или в Италия. Защото навсякъде хората са бомбардирани от медиите с негативни новини и навсякъде носят със себе си 24 часа на денонощие собствената си говорилница.

     Купуваше я на всекиго, който имаше някакви житейски проблеми - в Полша, в Америка и в другите страни; сумарно беше раздал няколко десетки екземпляра, казвайки, че това не е книга за четене, а за старателно изучаване. Помагаше на всекиго, който си беше направил усилието да направи съдържащите се в нея упражнения.

     Самият В. ги правеше ежедневно в продължение на много месеци. Като прочете книгата и подреди бележките си на жълти листове формат А4, записа какво ще прави. И за какво трябва да помни и как да прави мониторинг на своите задачи и напредък. В. реши също някога да запише между другото всички ползи, които има от негативните или безотговорни поведения, и списък на ползите, които има от това, което в началото е изглеждало като лоша, неприятна или критична ситуация.

     На последния лист записа подробно какво трябва да прави, когато разпознае, че е безотговорен, когато се намира в трудна ситуация, когато застава пред лицето на решение, когато вече вземе решението, когато почувства объркване, липса на задоволство, чувство за вина или враждебност.

     Но всичко това вече беше изключително много. Бързо забеляза, че е прекалил. Ученето се трансформира в поредното усещане за задължение. Изгуби радостта, с която беше чел книгата. Сложи жълтите листове в чекмеджето „за всеки случай”, а после съвсем забрави за тях. От време на време отново прочиташе книгата. Винаги с възхищение. И тя винаги му добавяше енергия и сила да казва на живота „Да!”.

     След години В. прочете друга книга на Сюзън Джефърс Life Is Huge (Животът е огромен), в която обобщаваше своите знания, опит и размисли. Там беше формулирала най-простата на света психологична теория. А именно, че хората имат само четири проблема: справяне със собствените емоции; отношенията с другите хора, които включват любовта; чувството за собствена стойност и себеуважение; цел в живота и отношение към трансцеденталните ценности, които включват Бог, ако си вярващ. Те се проявяват под различни форми, в различни костюми и на различни сцени, но когато извадиш от тях културния пълнеж и личните обусловености, изразяват общото състояние на цялото човечество. Когато прочете тази книга, В. разбра защо сутрешното четене на четирите книги за медитация винаги му подхвърля решение на неговите горещи проблеми.


     По време на работата си по книгата на Сюзън Джефърс В. имаше възможността да опита да престане да се бои. От две седмици му звънеше Б., бившият собственик на жилището, в което живееха сега. Преди четири години В. беше заменил за това жилище крайградската си вила. Сега Б. искаше В. да му върне голяма сума, която В. още преди замяната беше получил от кооперацията за оградата. В. го избягваше. Нямаше желание да връща парите нито да го убеждава, че оня няма право. Но предприемачът беше упорит. Накрая В. си помисли, че има възможност да изпробва това, което беше научил от Сюзън Джефърс. Докато пътуваше към Гроти6, си повтаряше мантрите, които помнеше от книгата. След няколко часов разговор, по време на който изслуша и обори всички аргументи, отказа доста решително. Не повиши глас, не се нервира и беше много горд със себе си, че не позволи да го измамят. Беше му малко тъжно, че така неприятно свършват отношенията му с иначе приятното семейство. Защото, макар че приеха решението на В., те се чувстваха измамени и обидени. Малко ги съжаляваше, защото бяха още по-малко богати от него. Въпреки това В. беше доволен от себе си. Не се беше огънал. Беше оказал асертивност.

     Но нещо не му даваше да спи. Аргументите започнаха да достигат до него. Помисли си, че може би действително, както твърдяха онези, той беше получил два пъти тези пари. Сутринта прегледа документите. Позвъни на адвоката, който му беше помогнал в транзакцията преди години. Той каза, че В. няма право. В. позвъни на пани Б. И след два дена донесе парите. После се радваше, че може да бъде асертивен, но в крайна сметка се оказа честен.

     През април В. замина на конференция в университета Вирджиния, за да може веднага след приключването й да се върне във Фермата - за едноседмична програма по семейна терапия за съзависими.

***

     Този път В. замина за Карън с кола. Разпозна характерната сграда с балконите, в която се беше лекувал преди пет и половина години. Видя болницата и едноетажните бунгала, в които тогава живееха той и другите пациенти. По-нататък, от другата страна на пътя, бяха израснали няколко нови сгради. Именно там се помещаваха семейните програми. Бяха отделени не само от пътя, но и с бяла дъсчена ограда от истинската Ферма, където освен основно лечение предлагаха и нова програма за пациенти, които след лечението имаха рецидив, или на прост език, бяха запили отново. Участниците в семейната програма имаха забрана да влизат на този терен.

     Бяха подложени и на други ограничения. Трябваше да бъдат трезви, а тези, които преди бяха имали проблем с алкохола, трябваше да не пият поне половин година. По време на едноседмичния престой в Карън трябваше да се въздържат от гимнастически упражнения и бягане - от загриженост за безопасността им по терапевтични причини, които В. не можеше да разбере. Не можеха да имат радио или магнетофон (правилникът беше написан, преди да се появят компакт дисковете, компютрите и клетъчните телефони). Пациентите не можеха свободно да телефонират с изключение на извънредни ситуации. По време на цялата седмица можеха да изпратят само едно писмо навън. Нямаше никакви посещения. Всичко това служеше за пълното съсредоточаване върху решаването на личните проблеми.

     Също така във Фермата имаше забрана за всякакви флиртове, които могат да откъснат пациентите от себепознанието и работата над себе си. А също и лекарства, променящи съзнанието. Всички лекарства трябваше да се дадат на персонала, който всеки ден даваше необходимото количество на тези, които наистина се нуждаеха от тях. Дневната програма беше подобна на тази във Фермата. Събуждане в 6:30, в 7:15 сутрешна медитация, в 7:30 закуска. Обяд в 11:30, вечерята в пет, леко хапване в осем, после медитация. Този път тя не беше задължителна, както и присъствието по време на храненията, независимо дали някой е ял, или не.

     Всичко това изглеждаше много сериозно. Също като участниците, които се събираха цяла седмица. Унили, със сиви лица, много от тях с видимо свръх тегло. В. започна да се колебае дали си струва. Това беше терапевтична програма за възрастни деца на алкохолици. А нали нито баща му, нито майка му, нито брат му и сестра му не бяха алкохолици. Те можеха да бъдат съзависими, но той?

     Тези съмнения се засилиха по време на първите петнайсет минути на вечерната лекция за същността на съзависимостта. Ан разказа историята си как е растяла при баща алкохолик, а после трябвало да се бори с алкохолизма на мъжа си. В. не можеше да се отъждестви с нейните преживявания. Но когато говореше, че децата на алкохолиците усещат преди всичко страх, гняв, чувство за обида и чувство за вина, а също и липса на умения за назоваване и изразяване на тези емоции, В. си помисли, че това се отнася за него. Също и неписаните правила в дисфункционалното семейство, където не се разговаря за най-трудните проблеми, не се доверява на най-близките, научава се да не се вярва на никого и да не се показват емоциите. В. никога не можеше да поговори с баща си за своите проблеми, защото винаги чуваше, че докато има покрив над главата и какво да яде, не трябва да се притеснява от нищо. За чувствата си не говореше дори с майка си, защото, когато показваше страх или нежност, беше подиграван, а когато показваше гняв - наказван.

     Познати му бяха и механизмите за справяне с тази болка: компулсивните поведения, мисленето в бяло-черни категории, опитите да се контролира всичко и всички наоколо. Когато Ан каза, че възрастните деца на алкохолици не умеят да очертават границите около себе си, като така са осъдени да бъдат използвани или изолирани от другите, че често обвиняват другите за своите емоции, че се страхуват от изоставяне от родителите и отхвърляне от другите и често имат чувството за вина, В. знаеше, че това се отнася за неговите настоящи чувства и че е на правилното място. Резултатите от съзависимостта като мисленето с илюзии, блокирането на чувствата и маниакалните поведения, сред тях и компулсивната нужда от физическа близост, също не му бяха чужди. Също като общото следствие от всичко това под образа на пониженото чувство за собствена стойност.

     Вечерта прочете копие на брошурата за съзависимостта, приготвена от Бюрото по трудовите въпроси на щата Ню Йорк. Там съзависимостта беше дефинирана като емоционално, психологично и бихейвиористично състояние в резултат от дълготрайно подчиняване на деспотични правила или налагането им на другите. Тези правила не дават възможност за искрено изразяване на емоциите и откровен разговор относно личните и интерперсонални проблеми. Тук изобщо не ставаше дума за алкохол. Той се появяваше едва като един от резултатите на съзависимостта, впрочем при склонността към хипохондрия и работохолизъм, с които В. от известно време се бореше. Когато в продължението на статията прочете, че концепцията за съзависимостта засяга и ситуацията, когато става нещо толкова сериозно, че се разпадат междучовешките отношения, а хората започват да си поставят маски и да крият своите чувства на страх, враждебност и гняв, В. разбра защо Стефан през 1987 година имаше впечатлението, че всички поляци проявяват черти на съзависимост.

     Но В. не беше пристигнал във Фермата да лекува Полша, а да подобри собственото си функциониране. От двадесетте симптома намери в себе си поне осем, сред които някои, проявяващи се с голяма сила - като избягването на конфликтите и страха от отхвърляне. Удиви се, че трудностите със завършването на проектите и неумението да си определя приоритетите и да си управлява времето също са черти на съзависимостта. И с голям интерес чакаше по-нататъшните занятия.

     Междувременно трябваше да си изпълни задачата, дадена на всички от Ан. Трябваше да нарисува родния дом и мястото си в него. Това е, за да достигнете до чувствата си от детството - каза Ан. - Когато си ги припомните, избройте няколко от най-важните.


     В. не умееше да рисува. Надраска разположението на стаите. Дългия коридор, завършващ с голямата стая, наричана хол. До стената между двата прозореца стоеше дъбовото бюро на баща му. Вляво от входа на стаята беше диванът, на който спеше батко му. Вляво от бюрото имаше разтегателно кресло, на което спеше В., когато сестра му порасна и трябваше да бъде сама в стаята. Вдясно от входа на жилището - голяма кухня със светъл прозорец. В средата маса, В. седи до стената, близо до прозореца. До дясната му ръка беше брат му, а от ляво, на тясната страна на масата, с гръб към прозореца, и сестра му. Баща му седеше срещу нея, с гръб към вратата на кухнята. Майка му - срещу синовете, така че да може лесно да стигне до печката и шкафа. Втората врата, вдясно от коридора, водеше до стаята, наречена детска. Та, вляво от вратата, до стената, спеше сестра му, а вдясно - В. До леглото на сестра му имаше врата към спалнята на родителите му, която не беше непосредствено свързана с коридора. Вторият изход от спалнята водеше към хола.

     В. обозначи две места. Подлакътникът на дивана в хола; на него го биеха. И перваза на същата стая, на който обичаше да чете книги, скрит зад пердето от погледа на останалите. Наричаше го мястото за четене, но по същество това беше неговото скривалище вкъщи. Действително, докато рисуваше, към него се върнаха чувствата, и то болезнените. Така че написа в десния долен ъгъл на рисунката: Страх. Липса на свое място. Изолиране.

     В левия долен ъгъл, сякаш зад коридора, значи на терена, заеман от съседите, В. нарисува двора, в който си играеше. Обозначи двете входни порти, които служеха за врати, когато играеха футбол или на хек. Бетоновото сметище, което беше скривалище за децата и местните подивели котки, мястото за тупане, което надписа като място за срещи. Там, под проветряващия се килим, показваше чурката си на Ели и Баша, приятелки от двора, които му се отблагодаряваха, като му показваха своите дупета. И това беше цялото му детство.

     В понеделник сутринта имаше два филма за съзависимостта, а после всеки получи партньор и трябваше десет минути да се разхожда, висящ на него. После обратно. Така трябваше да се осъзнае какъв товар е и за двете страни съзависимостта и колко ограничава тя свободата. След това имаше реконструкция на проблемното семейство. За модел служеха живи картини, подвижните статуи на Алигзандър Кулдър7: най-малкото движение на един елемент раздвижваше другите. Така е във всяко семейство, но в проблемното движенията са непредвидими и несравнимо по-резки.

     После имаше филм за съалкохолизма, след който пациентите споделяха своите впечатления в групи. В групата на В. заедно с него бяха единадесет човека, от които четирима мъже. В. оповести своето мнение, че това не го засяга, че гледа на този филм, сякаш е за някого другиго. Другите го разбраха, а Белинда каза да се държи за това, с което се е идентифицирал на вчерашната лекция. Впрочем В. от първата среща спечели симпатиите и уважението на останалите пациенти. Преди всичко с това, че сам беше не пиещ от шест години алкохолик. И че е преминал терапията именно тук, във Фермата. Още повече със своята откритост. И с опита, който съумяваше да споделя с другите и понякога да ги посъветва практично.

     По обяд В. получи плана за лечение, създаден от Синтия въз основа на половинчасовия разговор, който водиха предния

ден, веднага след пристигането му. В. имаше чувство за вина, че по време на разговора приказваше много, а сега, след наученото вчера, си помисли, че с думите е искал да си изгради защитен щит пред Синтия. Като четеше плана на лечението, се убеди, че тя не се е хванала на това.

     Получи три задачи. Първата беше както на всички пациенти: да признае зависимостта за болест. За това трябваше да послужат лекциите и филмите, и материалите за четене, получени след пристигането му. Това изглеждаше на В. лесно; вече го беше правил преди години във Фермата, а после постоянно се убеждаваше в това в АА. Втората цел беше признаването на своята съзависимост. За това В. трябваше да напише две отделни писма до всекиго от родителите си. А по време на вечерните срещи в групата да обсъди чувствата и защитните механизми, благодарение на които можеше изобщо да функционира в дисфункционалното семейство. Това беше трудно, но изпълнимо. Следващото беше още по-трудно: да разговаря за своята обида и болка с другите. За тази цел В. най-напред трябваше да си запише какви обиди е срещнал от другите и да разкаже за това в групата. Трябваше да си записва и емоциите и да ги обсъжда с другите пациенти. Дневникът на чувствата беше по-различен от този, който В. си водеше досега. Най-напред, в лявата рубрика, трябваше да се определи чувството. В най-широката, средна рубрика, да опише ситуацията, в която чувството се е появило. И накрая, в дясната, трябваше да се опише действието, подето под влиянието на това чувство. Накрая В. трябваше да създаде списък на защитните механизми, с помощта на които се е справил с болката. Това също трябваше да се обсъди в групата.

     Следобед имаше лекция за ролите, приписвани на децата в дисфункционалното семейство. Пиещият баща (или майка) беше центърът на семейството. Около него се въртеше жената (или мъжът), изпълнявайки ролята на „улеснител”. Тя контролираше пиещия мъж, измъкваше го от неприятностите в замяна на обещанието да се поправи. А същевременно занемаряваше дома и децата си. Тези задължения поемаше най-голямото дете, което ставаше така нареченият герой на семейството. Второто по ред дете беше жертвеният козел; именно то отчаяно се домогваше до вниманието на своите родители, а с пакостите си отклоняваше вниманието на останалите членове на семейството от пиещия баща. Най-малкото дете беше играчката, която радваше цялото, иначе травматизирано семейство. В дисфункционалното семейство нямаше място за никого другиго; ако имаше още едно дете, то ставаше „невидимото дете”.

     След това пациентите участваха в създаването на живи скулптури на своето семейство, играейки различни роли. В. не чувстваше нищо, когато трябваше да играе ролята на героя в семейството, почувства нещо като жертвения козел. Имаше сълзи в очите, когато играеше невидимото дете, беше буквално скрит зад пердето в хола. Но най-силно се идентифицира с играчката. Разбра, че оттам се е взело непрекъснатото му домогване към вниманието на околните. Именно тогава се беше убедил, че фалшът и преструвките могат да носят полза, беше се научил на изкуството да манипулира, за да контролира другите, да се прави на палячо в трудните житейски ситуации и да размива границите между шегата и сериозното, когато трябваше да вземе някакво решение. Най-много го порази информацията, че главните емоции на играчката са страхът и объркаността, защото не знае точно от какво се страхува. Разбра защо неговият дневник на чувствата е изпълнен с общ, неспецифичен страх.

     Сега В. вече нямаше никакви съмнения, че не е попаднал тук по погрешка. Реши да се захване за работа. Като начало преди вечерята поиска думата. Още от пристигането му пациентите го разпитваха за Полша и за писателството му. Уплаши се, че с удоволствие ще влезе в тази роля, за да не трябва да мисли и говори за болезнените преживявания и емоции. Така че сподели с всички своите опасения и ги помоли за помощ. Да не го питат и да не разговарят с него за Полша и света и да внимават за неговите шеги. Затвори за себе си възможността да се прави на умен и на палячо.

     Най-напред написа за обидите, които го бяха сполетели. Подели ги на категории. Най-напред кой, после по какъв начин и накрая какви чувства изпитва към тях В. Започна от физическите обиди, главно боя. Баща му често го биеше. Основното чувство беше страх. Брат му понякога също го потупваше. Тук страхът се смесваше с гнева. Осъзна, че на баща си даже се страхуваше да се гневи. Колегите в побоите. Ако бяха „справедливи” и двустранни, В. не ги третираше като обиди, дори ако го набиеха. Но веднъж на училищния двор един по-голям негов съученик ни в клин, ни в ръкав го удари по лицето. Помнеше това, както помнеше чувствата на изненада и ненавист. На друг колега от следването помагаше много в ученето, а оня накрая го наби. В. чувстваше гняв и предателство. Веднъж го набиха полицаи в участъка на Вилча8 Тук имаше чувство за вина, защото беше провокирал предшестващия ареста инцидент, като се беше нахвърлил на гардеробиера в ресторанта; чувстваше и че беше имал късмет, защото благодарение на побоя се измъкна от отговорността за направеното преди това.


     Втората категория беше отхвърлянето. И отново баща му, който според В. отсъстваше емоционално. Баща му често подчертаваше, че четвъртата9 заповед казва Почитай баща си и майка си, а не обичай ги, и искаше такава почит. Любов не показваше. Понякога се обиждаше. В. помнеше как на неговото лъчезарно добро утро баща му отговаряше със сурово мълчание само поради това, че предния ден В. беше сгазил лука. Чувстваше се отхвърлен от майка си главно защото никога не го защитаваше от баща му. И защото не помнеше някой път да го беше изслушвала докрай. И към двамата си родители имаше претенции, че е нежелано дете, а към майка си допълнително, че му го беше казала. Спомни си случаите на отхвърляне в училище, като мислеше за тях със смесица от гняв, чувство за обида и срам.

     Към следващата категория обиди бяха ситуациите, когато В. се беше чувствал измамен или манипулиран. Тук записа как десарите го уговаряха да сътрудничи, а В., като не знаеше какво да прави, няколко пъти се срещна с цивилния офицер от ДС, без да подписва нищо и без да му казва нищо. Разговаряха главно за статиите и книгите на В., с които Савицки, защото така се представи, беше не зле запознат. След години В. многократно мислеше колко много работа беше вложил той в разработването на потенциалния сътрудник, защото като че ли вербуването на В. беше неговата цел. Но веднъж В. закъсня, в добавка беше пиян и закрещя в кафето, показвайки Савицки с пръст: Хора, вижте този кучи син. Той е десар. Влачи се след мен и ме наговаря да снасям. Хайде да му разкажем играта! Изненаданият десар стана, взе си чантата от пода и В. повече ни го чу, ни го видя. Така разбра, че смелостта не струва много, само трябва да я имаш, за да преодолееш страха. Дори сега, докато го записваше, В. почувства смесицата от страх, чувство за вина и срам, че беше направил това едва след еди кой си път. Подобни чувства изпитваше и когато си спомни как след въвеждането на военното положение за него дойдоха десари, за да подпише лоялката10. В. отказа, но понеже се страхуваше от интерниране, написа лична декларация, че се е запознал с постановленията на военното положение. Те я взеха и си заминаха. Началството вероятно им беше трило сол на главата, защото те се върнаха след един час за истинската декларация, но В. вече пиеше у колегата си. Смота се там задълго.

     Отделна категория предствляваха случаите, когато В. се чувстваше използван, а още по-друга - предаван емоционално. Във втория случай отново главен виновник беше баща му. Особено болезнено В. помнеше случая, когато беше нещастно влюбен и отиде на разходка с баща си. Тогава В. пишеше своята първа книга и баща му много го подкрепяше. Но писането не му вървеше, защото мислеше за любовта. Искаше да поговорят за това. Именно тогава баща му каза, че В. има покрив над главата, така че не трябва да има никакви проблеми. Оттогава В. знаеше, че не може да разговаря с баща си за своите чувства.

     В. призна за обида и липсата на собствено пространство вкъщи и чувството за робство поради почти пълното ограничаване на свободата му. Когато беше май на дванадесет години,

     В. срещна на лекоатлетически състезания група студенти и студентки. Те го заговориха. В. беше много контактен, разговорлив и остроумен. Харесаха го. Поканиха го на сок в кафето, където продължиха да се шегуват. Дадоха му телефона и адреса на родителите на един от тях и го поканиха на другия ден следобед в общежитието им в Прага11. Зарадваният В. разказа за това на баща си. Той му забрани всякакви контакти със студентите. В. никога не се и досети от какво се страхуваше баща му. Може би от загубата на контрола над него? Може би, че някой друг може да се окаже по-добър от самия него? Дори страховете на баща му да бяха основателни, В. чувстваше страх, гняв и измяна.

     Като написа всичко това, В. осъзна с учудване, че почти не се беше сблъсквал с обиди от трети лица; почти всички се бяха случили в родния дом. Написа писма до родителите си. Не за да ги изпрати, а за да си уреди сметките с тях и със себе си. В писмото до баща си описа всички тези обиди и чувствата, които будеше в него. Писмото до майка му беше по-различно. В него имаше съжаление за това, че никога не застана решително в негова защита, никога не се разбунтува срещу баща му, когато той го биеше. Но останалото в писмото до майка му бяха по-скоро извинения и оправдания, писани с голяма доза чувство за вина. Едва по-късно В. осъзна, че от майка си не беше изпитвал обиди.

     Докато пишеше писмата, особено до баща си, В. усещаше огромна умора и сънливост, сякаш искаше да избяга от това. След като ги написа, почувства облекчение. Когато на следващия ден представи списъка с обидите и писмата пред групата си, В. чу, че сега трябва да бъде добър и любящ за своето вътрешно дете. Белинда го посъветва да напише някога любовно писмо до себе си. Санди попита В. дали има вкъщи някакво животно. Спомни си, че когато беше много малък, имаха вкъщи канарче, а когато то умря, със сестра си му направиха красиво погребение. Същото беше и с кученцето Локс. Но по-късно вече никога нямаше никакво животно. Шон каза, че тук, в магазина, има различни плюшени играчки. Така че В. купи на своето вътрешно момче плюшено мече с малко провиснали уши. Много го обикна, прегръщаше го, заспиваше с него. Макар и на 44 години, изобщо не се срамуваше от това.

     Следобед лекция имаше Ан Смит, която ръководеше семейните програми във Фермата. Темата беше „изтънчените” обиди без непосредствено насилие, които често избягват от вниманието, но оставят трайни следи. Към тях са твърдите възпитателни правила и изобщо прекомерните наказания и забрани, на които подлагаме детето. В. веднага се отъждестви с това. Също както с оказването на позитивни чувства от страна на родителите изключително като награда за постиженията на детето. Например зависимостта на любовта от добрите оценки в училище е емоционална обида. Също и засрамването и създаването на чувство за вина. Със засрамването често вървят ръка за ръка критицизмът и непрекъснатото коригиране, което не дава възможност на детето да се учи от грешките си. Забраните да дружи с избраните от него приятели също са обида. Преди всичко нараняваща е самата концепция на семейството, концентрирано около възрастните и техните потребности. В. често слушаше вкъщи, че децата и рибите нямат глас. Сега разбра, че форма на нараняване е и замъкването на децата там, където искат родителите, без да питат децата за мнението им.

     В. беше преживял всичко това в детството си, дори беше сложил няколко такива обиди във вчерашната си работа, но сега не мислеше за това. Последните примери му показваха него самия вече не като наранявано дете, а като нараняващ баща. И действително след малко чу, че жертвите често в живота си като възрастни стават зли. Защото избират, дори и подсъзнателно, това, което познават.

     Тази верига от обиди, зависимости и съзависимости позволи на В. да разбере и защо се отъждествява с толкова много черти на възрастните деца на алкохолици, въпреки че никой от родителите му нямаше този проблем. Ан Смит беше издала преди година книгата Внучките на алкохолици: поредното поколение съзависими. Започваше се от заговора за мълчание: децата на алкохолиците държаха в тайна от собствените си деца зависимостта на своите родители. Дори ако второто поколение във веригата нямаше проблеми с алкохола, неговият метод за справяне с детството най-често беше работата. 65 процента от изследваните от Ан Смит внуци на алкохолици твърдяха, че за техните родители работата е била несравнимо по-важна от децата, за които са нямали време и на които не са били в състояние да показват чувствата си. А ако са ги показвали, е било под формата на материални блага, скъпи почивки или опити да предпазят децата от някакви неприятности. Те са смятали тези похвати като опит да ги подкупят или умирят, а не като доказателства за любов. Нещо повече, родителите на внуците обикновено са били прекалено критични и сурови в опитите да оформят характера на своите деца, като непрекъснато са ги поправяли и коригирали. Лишените от безусловна любов деца обвинявали самите себе си, като смятали, че биха били наистина обичани, ако бяха по-добри. Това чувство за вина и липсата на чувство за собствена стойност са фундаментът на съзависимостта. Хроничното чувство за вина, повърхностността на приятелствата и запознанствата, неумението да помолят за помощ, пазенето на почти всичко в тайна, цикличните епизоди на безпокойство и депресия, срамът от безуспешната борба с компулсивните поведения формираха огромното болшинство от внуците на алкохолици.


     В. се отъждестви с всичко това. Родителите го пазеха в тайна, но чичо му веднъж разказа на В. много колоритни истории за дядото от бащина страна, който бил алкохолик. Още преди революцията, от която избягал от Казан в Русия в Полша, имал много интригуващ живот. В Пьотркув Трибуналски12, където накрая се заселил за постоянно, обикновено седял в люлеещия се стол и разказвал колоритни истории на съседите, които му носели алкохол и мезета. Когато разказал всичко на всички и забелязал, че се повтаря, се преместил в Бялисток13, където имал нова, още по-голяма публика. Най-голямото му дете беше бащата на В. И наистина В. видя у баща си всички качества на „семейния герой”. Такива хора най-често самите не пиеха, но бяха неспособни да изразяват емоции. Затова пък техните деца често ставаха алкохолици.

     В. разбра също, че тази верига от обиди може да бъде прекъсната. За това бяха нужни три стъпки. Трябва да измъкнеш напъханите в подсъзнанието обиди, получени през детството, и да ги признаеш за действителност. Да изразиш по безопасен начин болката, гнева и злобата, изпитвани тогава и сега, след припомнянето на обидите. И накрая да разбереш собствената си болка именно като елемент от спиралата на обидите, предавани от поколение на поколение. Точно за това трябваше да послужат задачите от тази седмица.

     Те бяха много разнообразни. Всичките се стремяха към една цел: да помогнат на участниците да открият вътрешното дете и да се научат как да се грижат за него. Имаше лекции за гнева и начините за безопасното му изразяване, за различните митове относно сексуалността, лекция за духовността. Имаше поучително сравняване на чертите на здравото и дисфункционалното семейство. Лекция за същността и ефективността на срещите в групите на възрастните деца на алкохолици. А също и много практически занятия. Ходене в кръг, индивидуално и по двойки, и много различни живи картини на дисфункционални и здрави семейства и мястото на пациента в тези семейства. И преди всичко групови срещи, по време на които се обсъждаха проблемите на всеки участник. Те бяха предшествани от занятията на тема какво и по какъв начин да говорим след изслушването на нечия работа или изповед, в терапевтичния жаргон да върнеш топката. Препоръчваше се да се говори само за това, което някой е чул или видял у представящия своя проблем или работата си над него. Не да се оценява, не да се дават съвети, а да се говори какво някой е чувствал, докато е слушал и гледал. В. връщаше много точно. Пациентите му благодаряха за проницателността и откровеността, но Рик веднъж каза, че В. е прекалено критичен. В. се притесни, защото мислеше, че вече се е избавил от критицизма. Явно грешеше.

     В. ходеше на занятията с мечето си. Веднъж Дана го помоли да й даде мечето и шеговито го притисна до лоното си, изразявайки наслада. В. се почувства наранен. Сякаш Дана беше изнасилила мечето му и него. Вечерта взе мечето в леглото и силно го прегърна, чувствайки огромна близост. Почувства болка и гняв, че с мечето бяха злоупотребили сексуално. И чувство за вина, че В. беше позволил това. Многократно се будеше, облян в пот и уплашен. Сутринта се страхуваше да вземе мечето навън, защото там можеше да го сполети нещо лошо. Но си спомни колко пациенти през последните дни се отнасяха към мечето топло и сърдечно. Почувства облекчение. Зарадва се, че беше почувствал болка и беше я преодолял. Реши да поговори за своите емоции с Дана. И въпреки че се страхуваше от този разговор, го проведе. Разказа за преживяванията си и в групата. Линда каза да се замисли дали по този начин не напомнят за себе си някакви преживявания от детството или младостта му. Но самият той знаеше, че напомнят. И се страхуваше да ги погледне в очите.

     В петък В. трябваше да представи пред групата своите защитни механизми. Най-напред описа тези, които преди му бяха позволявали да оцелява в дисфункционалното семейство. Потопен от няколко дена в атмосферата на припомняне на миналото, доста лесно си спомни емоциите си. После подбра за всяка емоция механизъм, който му позволяваше да ограничи болката. Със страха се справяше предимно с лъжи, а с притеснението от разкриването на чувствата, сантименталността и сълзите - с шеги или с агресия. Шегите, размиването на границата между сериозното и забавното, бъбривостта трябваше да го предпазват от отхвърляне. Бягството, дословно и психическо, а също и бягството в съня и преяждането, по-рано в алкохола и цигарите, а после в болестите, го предпазваше от гнева, страха, тъгата, различните трудности и от отговорността. От отговорността го пазеше и отричането на фактите и обвиняването на другите. Работата и стремежът към успехи трябваше да го пазят от чувството за несъвършенство и страха от отхвърляне. Високомерието и чувството за превъзходство - от чувството за непълноценност. Самообвиняването, признаването, че си заслужава обидите или че нещо е провокирал или се е провинил, му позволяваха да не се чувства наранен и отхвърлен, особено от най-близките. Сексът често му служеше да докаже собствената си стойност и да заглуши чувството за малоценност. Мастурбацията му помагаше да преодолее страха и безпокойството.

     Когато погледна този лист, се уплаши, че целият му живот беше един голям сбор от защитни механизми. Не знаеше дали и как може да промени това. Реши да помисли кои механизми продължава да използва, въпреки че отдавна не живее в своето оригинално семейство, а от шест години не употребява главния механизъм за оцеляване - алкохола. Продължваше да вижда тенденцията да се крие зад приказливостта, склонността да обяснява всичко, да анализира и генерализира, за да избяга от болезнените подробности или поведения. Продължаваше да бяга в съня и болестта, в мълчанието и изолацията от хората, а също и в преяждането. Продължаваше да бъде критичен, оценяващ другите, а понякога ги обвиняваше за своите проблеми. Продължаваше да се старае да контролира всичко и всички, а ако не му се удаваше, изпадаше в гняв. И главният механизъм за функционирането му продължаваше да бъде работохолизмът.

     Когато свърши, Санди попита В. какво възнамерява да прави с това сега. В. не знаеше и помоли за помощ. Трябваше да се посъветва с терапевтката. Синтия каза внимателно да изслуша лекцията на Роджър за възвръщането към здравето и да избере това, което му се струва най-важно, а после да го дискутира в своята група.

     Роджър разглеждаше поредните стъпки по пътя на оздравяването. Първата беше забелязването на проблема. В. смяташе, че я е преминал. Следващата - преодоляване на задължителното за дисфункционалното семейство правило да не се разговаря за трудните проблеми. Трябваше да разговарят за тях. А също и да вербализират своите емоции и потребности, без да очакват, че някой ще се досети за тях. После, съветваше Роджър, за всяко нещо да моли за помощ близките и семейството, но и да си създаде система за подкрепа и извън дома, и то не от един човек, а от повече. Да вземе телефоните и да намери група възрастни деца на алкохолици, а ако няма такава, да създаде. Това изглеждаше на В. много трудно; страхуваше се, че отново ще иска да постигне всичко сам.

     Поредната плоскост на здравеенето беше да се научи да се грижи за себе си. Да се заобикаля с хора, които се грижат за себе си, и да избягва всички, които се самоунищожават. Да се научи да казва на хората и предложенията „не”, за да намери време за самия себе си. В. прие това за свой главен приоритет може би поради това, че вече беше започнал да го прави. Роджър съветваше също да се научи да се вслушва в болката си и да я изразява, и да се научи да прави това, от което се бои. От няколко месеца В. беше под силното влияние на книгата на Сюзън Джефърс с подобно заглавие и охотно вписа този съвет в списъка на приоритетите си.

     Роджър казваше и да не се третира здравеенето като цел за постигане, а като продължаващо приключение. Да се прилагат в живота съветите и да се практикува това, което служи на здравето. Да си позволява да греши по този път. Да споделя опита си с другите. Да се старае да се развива духовно. И завърши с това, което В. беше дописал в последната точка на своите собствени заповеди: да се отнася към това като към игра и да се радва.


     В. погледна своите записки, прочете ги още веднъж и видя, че всъщност трябва да продължи да прави това, което беше правил досега в рамките на трезвеенето. Върна се при Синтия и подписа договор относно продължаването на програмата и след напускането на Фермата. Същността му беше да се грижи непрекъснато за вътрешното си дете, което В. беше намерил при престоя си във Фермата.

     В петък следобед беше последната среща на терапевтичната група, на която участниците казваха на всекиго какво са забелязали в него, какви силни страни има и над какво трябва да работи. Водеше я В. Беше много градивно и интересно. Като че ли никой не допускаше, че за пет дена другите могат да забележат толкова много в тях. Всеки говореше доста дълго за всекиго и времето изтичаше, наближаваше времето за вечеря. В. не искаше да ги юрка, страхуваше се да ги прекъсне. Като резултат не остана време за самия него. Така че каза, че се отказва да подава. Останалите бяха учудени, но не протестираха. Малко по-късно В. съжали за това. Сам се беше лишил от възможността да чуе нещо важно за себе си. Но изобщо не му мина през ума, че другите участници ще приемат това като доказателство, че той се поставя над останалите. Убеди се в това на другия ден.

     Вечерта получи друга информация от останалите пациенти. Това беше малък пурпурен бележник, в който бяха писали петима участници в неговата група. Скип благодареше на В. за дара на безусловната любов и беше благодарен, че В. е споделил с тях пътя си към здравето. Линда се възхищаваше от чувството му за хумор. Елизабет помнеше как на запознанството първата вечер я беше прегърнал и пошепнал: Всичко ще бъде добре, тук ще ни помогнат. Дора пишеше: ...Твоето открито сърце и желание за промени ме трогнаха. Промени ме до дълбините. Зайъб: Ти си прекрасен, топъл човек. Грижи се за своя малък В. Ще ми липсват твоите полски прегръдки. В. сложи в бележника снимката на своята група. Учуди го, че макар не той да беше правил снимката, го нямаше на нея.

     В събота, преди отпътуването, всички закусваха заедно. Седящият срещу В. Рик каза колко трудно ще му бъде да се справя с това да не обижда семейството си, да не се затваря за него и да не бяга психически. В. го посъветва нещо. Рик посиня, прекрачи през масата, удари го в лицето и започна да го налага с юмруци, а после го държеше за ризата и крещеше: Писна ми да се правиш на умник. Всичко знаеш, всички дирижираш, сякаш ти управляваш. Не съм те питал за съвет, само казах на всички вас нещо за себе си. А ти веднага: трябва това, трябва онова. Дори вчера на връщането на топката се държеше, сякаш не си от групата, а над всички нас. Защото изобщо не те интересува какво имаме да кажем за тебе. Вече знаеш, че си самодоволна, високомерна гадина.

     Двама колеги откъснаха Рик от В. После терапевтът попита дали В. има претенции. И дали иска да обвини Рик в побой, защото тогава трябва да направят вътрешно следствие, а после да извикат полицията. В. отговори, че не, че изобщо не изключва действително той да е провокирал Рик. Чу, че той не е виновен, защото никои думи не оправдават прилагането на насилие.

     Но В. не беше сигурен в това. Замина си с чувството за катастрофа. Че беше накарал Рик да кипне, че беше се показал високомерен, а накрая, че искаше да поеме вината. С други думи държеше се като съзависим по учебник. И имаше чувството, че тези пет дена не му бяха дали нищо. Но след известно време видя някакви резултати. Постепенно намаля обидата му към баща му, майка му, брата и сестрата и към другите. Вече не реагираше с неочаквана емоционална болка на всеки спомен от детството. Само дето не можеше още да открие в себе си любов, особено към мъртвия си баща.

***

     След завръщането си в Полша започна да се упражнява и да чете. Довърши книгата на Ан Смит за внуците на алкохолиците. Съгласно договора веднъж месечно пишеше писмо до някого от семейната програма във Фермата: най-напред до Синтия, а после до Роджър. Върна се и към упражненията inner parenting, които по съвета на Стефан беше започнал през декември в Шарлътсвил. Но вече ги правеше доста механично, без такова откривателско постоянство както предната есен. Помнеше тогавашната тъга. А може би вече не вярваше, че съществува пряк път към подсъзнанието му. Понякога мислеше за психоанализа. В. се стараеше и да спазва обещанията си да намира време за развлечения и други занимания освен работата. Играеше тенис и бридж, ходеше на концерти, четеше книги, разхождаше се в гората. През лятото два пъти ходиха с Ева през уикенда на Гури Швентокшиске14, спаха в палатка, пиха йогурт, купен от селяните, и се радваха на красивата гора, описана от Жеромски15.

      В. често се хранеше по ресторантите, особено на най-добрите хотели: Виктория, Европейски и Гранд. Храненето там беше по-евтино отколкото, ако купеше всички продукти и си готвеше вкъщи. Беше последната година на социалистическата икономика. В магазините нямаше нищо, а ако имаше, то беше на много по-високи цени, наричани комерсиални. А хотелските ресторанти бяха снабдявани централизирано, по нормални цени. Следователно, първо, там имаше всичко; и второ, дори с ресторантската надценка, която тогава също беше регулирана и неголяма - беше необикновено евтино. Когато В. откри това, се учуди, че и на другите не им е хрумнало същото.

     Междувременно В. откри много позитивни емоции. Имаше приятни взаимоотношения с хората и често чувстваше, че им е необходим, както в общността на АА, така и извън нея. По-рядко усещаше чувство за вина, по-често - душевно спокойствие. Към другите беше все по-малко критичен и все по-толерантен. Макар че му беше трудно да бъде такъв в семейните и професионалните неща. На научните конференции чак кипеше вътрешно, ако някой казваше нещо, с което В. не беше съгласен, или ако някой не се съгласяваше с него.

     В. знаеше, че трябва да направи нещо с това, но най-напред искаше да използва скорошния си престой във Фермата и да се отучи от поведенията, характерни за съзависимите. Най-напред изпробва асертивността, но така, че да не нарани никого.

     В старото жилище на Ева, в което В. имаше кабинет, се настани познат на техни познати от Америка с момиче. Мръсен, разхвърлян, претенциозен. В. мислеше, че е пристигнал за ден-два, но се оказа, че той иска да живее там целия семестър. На В. скоро му дойде до гуша. Веднъж го помоли за услуга, която Майкъл отказа, но В. не беше в състояние да му каже, че му е ядосан. Още повече не беше в състояние да го помоли да напусне, защото се страхуваше, че оня ще си помисли, че това е отмъщение за отказаната услуга. Беше ядосан - на него и на себе си. Накрая още веднъж прочете една глава от книгата на Сюзън Джефърс Освободи се от страха и настоя Майкъл да се изнесе. Премина по-лесно, отколкото В. предполагаше. Видя, че няма от какво да се страхува.

     Продължваше да му е трудно да помоли за нещо, с нещо да не се съгласи, да се конфронтира с някого. Бореше се с това, многократно тръгваше да разговаря и се отказваше, ядосваше се, но вече все по-често накрая набираше кураж. И както с Майкъл повечето пъти се оказваше, че проблемът е в главата на В.

***

     Шеста и седма стъпка се оказаха по-трудни, отколкото В. смяташе. Опитваше да ги прави скоро след петата. В четвъртата и петата беше идентифицирал недостатъците на характера си, а сега трябваше да ги изгони. Шестата стъпка гласеше: Напълно се отдадохме на Божията милост да изправи всички наши слабости. Седмата: Смирено помолихме Бог да ни помогне да се освободим от недостатъците си. В. беше свикнал да работи над стъпките, а тези стъпки изглеждаха пасивни. Не знаеше какво трябва да направи, за да се отдаде и да помоли. Брошурата на Хейзълдън не му вършеше работа. Нейният автор, Джеймс Брандън, пишеше, че трябва да се молим. Искрено да кажем на Бог, че сме нетолерантни или нетърпеливи, или нечестни. Не да изразяваме желанията си как Бог да промени това. Да повярваме, че ще се заеме с това.


     В. молеше и чакаше. Отначало търпеливо, после все по-малко търпеливо. Най-накрая си купи тетрадка. Всяка вечер след писането на равносметката, дневника на благодарността и дневника на чувствата В. още веднъж старателно преглеждаше случките от деня. Записваше ситуациите, в които беше нетърпелив. След няколко дена при всяка от тях се опитваше да си спомни какви мисли предшестваха нетърпеливостта или я придружаваха. Най-често това беше бързането, но не самото бързане, а убеждението, че ще се случи нещо страшно, ако не успее. Или ако няма нещо на момента. Често това беше усещане за важност: как някой може да не направи това, от което В. се нуждае НЕЗАБАВНО. Понякога чувство за обида: защо той или тя ми прави напук. Най-често оценка: как работят тия.

     Скоро забеляза, че ако се поддаде на тези мисли, нетърпението му нараства и преминава в гняв, понякога в бяс. Но ако ги замести с друга мисъл, намалява. Например, че няма за какво да е нетърпелив, защото ще успее. Или че дори ако закъснее, няма да стане трагедия. Или: при какви кошмарни условия работят, нищо чудно, че не са се разбързали. Обикновено помагаше.

     След две седмици В. отделяше тези записки с дебела хоризонтална черта и под нея записваше още нещо друго. Стараеше се да осъзнае дали това бяха някакви ситуации, при които преди две седмици би станал нетърпелив, а сега вече не. В началото не бяха много. После станаха малко повече. Когато долната част на листа беше видимо по-дълга от горната, В. купуваше поредната тетрадка. За следващия недостатък. Стараеше се да сменя тетрадките, преди да изминат три седмици.

     Работеше върху само един недостатък наведнъж. Преди година и половина беше прочел в книгата Никога вече съзависим: Изберете някой от типичните си начини на действие, върху който бихте искали да поработите, и след като постигнете удовлетворяващ резултат, се заемете с друга своя характеристика. Чувала съм, че човек трябва да повтори едно действие двадесет и един пъти, за да се превърне то в навик16 . В. така и правеше, макар и не веднага. В самото начало, още в „църковната” фаза, В. представяше на Бог цял списък с недостатъците си и чакаше. Сега избираше един. След нетърпението дойде неучтивостта, после нетолерантността и накрая високомерието. В. забеляза, че в резултат от работата над няколко недостатъка намаляха и други. Прочете това от гледната точка какво беше писал в тетрадките. А там навсякъде имаше едно и също. Мисли: тоя как можа, сега ще стане страшно, колко съм важен, колко съм нещастен. С други думи навсякъде се проявяваше същото това раздуто его, а под него - страхът.

     Тогава В. измисли разказа за стоножката. Отива стоножката на лекар, куцайки с десетина крака. Лекарят я преглежда и казва, че може да успее да помогне. Започва да масажира крака. Ама този не ме боли толкова, колкото другия, казва стоножката. Няма значение, казва лекарят и продължава да масажира. После следващия. Стоножката отново протестира, защото шестте от другата страна са в по-лошо състояние. А лекарят продължава. След няколко сеанса учудената стоножка престава да куца. Проблемът й е бил в централната нервна система, която е трябвало да се възбуди и да се промени функционирането й. До нея можело да се достигне от произволен крак, с изключение на тези, които са били в по-голямата си част унищожени.

     С времето В. съветваше своите подопечни да не избират в началото най-големите си недостатъци. А по-скоро такива, за които смятат, че ще могат относително лесно да се справят. Защото няма по-голяма пречка от поражението и по-голяма мотивация от успеха. М. Скот Пек17 някога беше описал колоритно създаването на света като зависимост на Бог от собствения му успех. Създал небето и земята, погледнал, помислил, че това е добре, и тогава създал моретата и континентите. Преди всеки следващ творчески акт Бог усещал доволство от предишния, който признавал за успех.

     Един от колегите от АА, Патрициуш, записвайки какво В. е правил при шестата стъпка, беше използвал формулировката: Да напиша кога ще се възползвам от този недостатък. Думата възползвам веднага шокира В., но след малко я призна за съвършена. Защото нали тези недостатъци бяха адаптивни механизми, които му позволяваха да функционира, преди да станат вредни. Следователно В. и Патрициуш някога се бяха възползвали от недостатъците си, а сега просто трябваше да се отучат и да намерят други, по-добри инструменти за функциониране.

     Така В. стигна до извода, че шестата стъпка изобщо не е пасивна, че напълно се отдадохме изисква работа и едва след нейното извършване можеш да помолиш Бог да изправи съответната слабост. И че това също е процес. Горе-долу в средата на този процес В. започна да се подготвя за осмата и деветата стъпка. Направи списък на хората, които беше наранил. До голяма степен той се покриваше със списъка на хората, на които искаше да напише писма с извинения преди шест години, през последната седмица на престоя си във Фермата. Сега обаче забеляза, че в тази стъпка не става въпрос за извинение, а за удовлетоврение.

     Списъкът обхващаше няколко категории обиди. Имаше много лъжи, измислици, дребни измами. Те не винаги се свързваха с ясни обиди, причинени на конкретен човек, но въпреки това В. имаше чувството за вина. Справяше се с това, като говореше на сбирките, понякога на изповедите. Критицизмът, обидите и униженията имаха адресати, макар и не винаги осъзнаващи причинената неправда. Затова пък побоите и скандалите се помнеха добре от участниците.

     В. знаеше, че трябва да се отнесе сериозно към деветата стъпка. Помнеше случки от преди няколко години. Беше трезвен може би от година - година и половина. Видя на улицата възрастен господин, когото някога в пияно състояние беше наругал, а може би дори и ударил. Помисли, че ще се възползва от случая, и отиде при него, казвайки, че иска да се извини, защото тогава пиеше, а сега не пие и е о’к и трябва да си подадат ръце. Онзи обаче не му подаде ръка, а без да каже нищо, продължи нататък. Едва след известно време В. осъзна, че вместо да излекува раната, той още повече я беше разранил.

     Деветата стъпка му отне много време. Обикновено удовлетворяването даваше моментални резултати, но само тогава, когато се срещаше с жертвата лично; никога по телефона. Няколко пъти се опита да звъни на хора, живеещи в Америка. Разговорите бяха повърхностни, понякога дори приятни, уж завършваха добре, но при пръв случай двустранните обиди излизаха на повърхността. При срещите лице в лице, след изразяваните от В. съжаления и въпроса как може да даде удовлетворение, на лицата на събеседниците се изписваше облекчение и веднага след това усмивка. Сякаш самото признаване на обидата даваше достатъчно задоволство и измиваше обидата.

     Понякога дори прекалено. Веднъж помоли за разговор човек, когото здравата беше провокирал да се сбият, като го наричаше предател и страхливец. Накрая оня не издържа, излезе с него от SPATiF и в най-близкия вход преби пияния В. Но след години В. нямаше съмнения, че той беше започнал боя. Сега си призна. Онзи обаче прие това като покана за приятелство, за каквото В. нямаше желание. В. си спомни, че някога беше прочел за прощаването в книгата Of course you are angry. Да простиш, не означава да забравиш. Не означава, че отново трябва да се доверим на този, който ни е наранил, и да го допуснем в живота си. Разбра, че е така и с удовлетворяването. Трябва да удовлетвориш, но не и да се сприятелиш с някого само поради това, че някога си го наранил.

     Работейки по деветата стъпка, В. забеляза разликата между удовлетворяването и извиняването. Когато се извиняваш, искаш самият ти да се чувстваш по-добре. А когато трябва да дадеш удовлетворение, трябва да направиш всичко, за да се почувства по-добре този, когото си наранил. Дори ако отхвърли старанията на В. И наистина случваха се хора, които не му позволяваха да им даде удовлетворение. Най-болезнена беше студенината, дори враждебността на един стар приятел, у когото В. живееше във Вашингтон през последната фаза на пиянството си. Благодарение на него и на жена му попадна на Джим, в АА и във Фермата. Но преди да стане това, В. трябваше да го е обидил смъртно. Никога не можа да си спомни какво беше това, може би му беше наговорил нещо по време на последния си запой, когато онзи посети В., за да го уговори да се лекува. След завръщането си от Фермата В. отиде у тях с цветя и думи на благодарност. Жената на приятеля му го прие топло, но онзи дори не се показа да го посрещне. В. се опита да се извини, а после да се изясни, но безуспешно. Това продължи двадесет години.


     Веднъж разбра за удовлетворяването и извиняването при ортодоксалните евреи. Беше по-различно отколкото в католическата църква, където свещеникът можеше да даде опрощение на всички грехове. А равинът можеше да опрости греховете против Бога и против църквата. Злините, извършени срещу хора, можеха да простят единствено и само жертвите. И както при деветата стъпка, трябваше да се отиде и да се помоли за прошка. Жертвата има право да откаже. Но ако извършителят трикратно се помоли за опрощение, а другият трикратно откаже, тогава и двамата стават грешници. Извършителят, защото злината му не е опростена, а жертвата - защото е извършила тежкия грях на каменното сърце

     В. си помисли за своя приятел, към когото се обръщаше смирено повече от три пъти. Въпреки че онзи не беше евреин, на В. му беше тъжно - и за него, и за себе си. Малко след това го срещна случайно във Варшава на конференция, посветена на кръгла годишнина на Солидарност. По време на обяда попита дали може да седне до него. Можеше. Каза каква голяма тежест носи в сърцето си. Онзи стана, прегърна В. и сърдечно го притисна. В. не попита за нищо и нищо повече не каза. Почувства облекчение.

     Някои свои жертви В. не можеше да намери. От някои се страхуваше. Други обиди омаловажаваше и едва след години си даваше сметка, че все пак ги беше извършил. За трети не можеше непосредствено да даде удовлетворение, защото това щеше да нарани отново тях или други хора. Това особено се отнасяше за жените. В. осъзнаваше, че все някога трябва да се справи с това. Вярваше, че ще намери някакъв заместител на удовлетворението.

     Тези стъпки въведоха В. в някакво одухотворено, но не задължително религиозно, настроение. Разбира се, продължаваше да ходи на църква, макар и не всеки ден, изповядваше се, получаваше причастие. Но това стана, както в детството му, неделна рутина, а не ентусиазирано преживяване, както преди четири години. Сякаш В. беше намерил друг начин да се справя с емоциите и да ги смирява вместо ежедневната литургия. А може би вече имаше по-малко емоции и беше по-смирен? Като че ли не, защото все по-често имаше угризения на съвестта поради преяждането. Ядеше нервно и прекомерно, особено тогава, когато беше ядосан, гневен или се страхуваше от нещо.

     Макар че вкъщи нещата се промениха към по-добро. Разбира се, продължаваше да бъде нетърпелив, случваха се и конфликти, но вече по-малко се караше, по-рядко се обиждаше и беше по-благосклонен. Отношенията му с дъщерята решително се подобриха.

     През лятото Наталия отиде на лагер. Съгласи се с неудоволствие. Преди отпътуването измоли от В. обещанието, че ако не й е хубаво, той ще я вземе. След десетина дена пристигна писмо. В. имаше само два дена до собственото си заминаване. Не искаше да пътува. Измина близо четиристотин километра. По пътя беше тъжен, че на дъщеря му не беше се удало да се приспособи към лагерната общност. Пристигна преди обяда. Наталия разговаряше с приятелките си и избягваше погледа на В. Най-накрая отиде с него настрани и каза: Тате, не знам как да ти го кажа, но откакто написах писмото, всичко се промени. Вече не искам да се връщам. Извинявам се, че те накарах толкова да пътуваш. В. каза, че и така с удоволствие би попътувал, за да я посети. И се радва. Върна се вкъщи окрилен.

     Оттогава В. знаеше, че има две неща, които може да направи за близките си. Първото е да слуша, но без да оценява и да съветва как може нещо да разрешат. Последното му се удаваше рядко и с огромно усилие. А второто - да даде чувството за сигурност, че в наистина трудните житейски ситуации винаги могат да разчитат на В.

     Въпреки работата си над търпеливостта В. продължаваше да бърза. Правеше десетки срещи, участваше в конференции, пишеше. Както обикновено не можеше да намери равновесието. Това се виждаше отлично в дневника му от началото на юли. На шести беше записал, че има лошо самочувствие, защото не пише. Два дена напрежението нарастваше, пишеше за него в дневника, като завърши със заповед към самия себе си: Напиши най-накрая нещо! На другия ден се захвана за работа и веднага се почувства по-добре. На по-следващия ден вече беше отбелязал: Работя прекалено много. А след няколко дена: Измъчен съм от непрестанното писане. И така ще бъде винаги.

     Но пишеше, защото искаше да завърши книгата преди поредното си пътуване. Както обикновено не можеше да се захване с нея, докато не почувства ножа на гърлото. На осми август записа: Отлагам всичко, което трябва да направя, чак до опасната граница. Започна да бърза. На дванайсти имаше безобидно транспортно произшествие. За известно време забави. На 31 август записа сентенцията: А какво толкова ще стане, ако не направя всичко? Тази мъдрост не му помогна. На другия ден имаше поредното произшествие. Сега може би щеше да забави, ако не трябваше да отпътува.

     През цялото лято В. се срещаше с много хора от АА и със семействата на зависимите, които го молеха за помощ или съвет. От това също беше малко поуморен и понякога обезкуражен, още повече, че по принцип не отказваше на никоя молба, свързана с АА или с трезвеенето. При това чувстваше страх, че прекалено често ще го молят за помощ и изобщо много хора може да искат нещо от него. Този страх се засилваше, докато В. не се научи да казва „не”. Но дори тогава колкото по-добре и по-ефикасно можеше да отказва в ежедневието, толкова по-рядко отказваше на молбите, свързани с АА.

     Но на сбирки ходеше вече само тогава, когато при него идваше за помощ някой нов. В. помнеше колко важно беше това, че именно Джим го беше взел лично на първата сбирка и после имаше време да поговори с него, и сега правеше същото. Освен това ходеше на сбирки в Америка особено когато се срещаше с Джим. И изобщо в чужбина, когато се чувстваше самотен, тогава АА беше вместо дом. Най-самотен впрочем, защото не знаеше езика, се чувстваше в Будапеща, където ходеше често. Тамошната англоезична сбирка на АА с времето стана неговата основна група.

     Най-важните елементи от програмата на АА, на които В. завинаги остана верен, станаха ежедневните сутрешни медитации, вечерните записки, работата по стъпките и четенето на книги - литературата на АА и подобните.

     Алкохолизмът, но малко от другата му страна, засягаше и повечето срещи, разговори и занятия на В. АА се развиваше в Полша стихийно, но от времето на конференцията в Лешно В. много-много не виждаше мястото си в администрацията на АА. Затова пък друго, също важно поле, се ширеше необработено. Както навсякъде по света в първите години на съществуването на АА отношенията между общността и лекарите и психолозите бяха лоши или изобщо ги нямаше. Лекарите не познаваха програмата или не я разбираха, само малобройни, виждащи че АА действа, не се чувстваха застрашени. А от друга страна, трезвите алкохолици, които имаха много неуспешни опити с лекарите, отричаха медицината напълно, често опивайки се от чувството за превъзходство. Опитът, който В. беше донесъл от Америка, беше друг. Той предполагаше, че най-добри резултати даваше свързването на АА с професионалната терапия, приемаща общността и прилагаща подобни методи. В. разбра, че в Полша тези две групи също трябва да се сближат. Помисли за програма за обучение на лекари и психолози, които трябва да разберат в какво се състои програмата на АА и как могат да я подкрепят. Това би било като продължение на това, което правеше пастор Боб в средата на осемдесетте години.

     Само дето Боб беше зает с нещо друго. Беше се пренесъл за постоянно в Полша и създаде гражданско радио, а после и издателство. Продължаваше да се възхищава на АА и подпомагаше обучението на специалисти, но сега преди всичко като издаваше полски преводи на основната литература, не аовска, а на издаваната в чужбина от специализирани издателства, главно от Хейзълдън.


     През декември 1988 година В. се срещна в Ню Йорк с Джордж Сорос, който тъкмо беше основал фондацията си във Варшава. След няколко минути разговор В. му разказа за алкохолизма. Сорос знаеше нещо за това от книгите на Грегъри Бейтсън18. Зададе няколко въпроса, главно за общността и за принципите на самопомощта. Разбра, че това може да бъде пример за неговата по-нататъшна дейност в Русия, закъдето щеше да пътува на следващия ден на събрание на съвета на фондацията си. Попита дали с неговите пари В. може да създаде АА в СССР. В. отговори, че АА не може да приема никакви външни дотации, а освен това В., заедно с група американски анонимни алкохолици, вече е бил в Москва на сбирки на АА. Затова пък парите на Сорос могат да се използват за създаване на образователни програми за лекари, психолози и други професионалисти, които, срещайки се с алкохолиците, могат да ги мотивират да се променят: преди всичко от полицията, прокуратурата, съда, затворническия персонал, духовниците, учителите и възпитателите. Идеята се хареса на Сорос и той попита дали заедно с Ева, която се занимаваше с професионална терапия, могат да му приготвят такъв проект за Русия.

     Отначало В. отказа, което Сорос прие като явна проява на полския шовинизъм и антипатия към руснаците. Но В. обясни, че не си въобразява ефективна дейност в Русия, без най-напред или едновременно да опитат нещо подобно в Полша. Сорос се съгласи, обеща на В. за начало 50 хиляди долара, но чрез варшавската фондация, към която В. трябваше да се обърне. Директорът на фондацията не разбираше особено за какво говори В., но за всеки случай го помоли за проект и препоръки. В. измисли проект за образователна комисия в сферата на зависимостите. Трябваше да създаде съвет, който да се състои не само от трезвеещи алкохолици. Едното и другото водеха след себе си необходимостта от много срещи. Едни В. помоли да участват в съвета, други за препоръки. Някои му обещаваха препоръки при условие, че ще влязат в съвета. Понякога В. не се съгласяваше с това, което го принуждаваше да бъде асертивен. Не винаги ефикасно. Един от известните психолози, на когото вече след получаването на препоръките отказа участие в съвета, каза, че В. е арогантен и не умее да работи с хора. Така започна конфликтът - отначало таен, после явен - на двама души с огромно ЕГО, които бяха осъдени често да си сътрудничат.

     В. внесе проекта и чака дълго за отговор. Позвъни на Сорос. Той каза на В. да се обърне непосредствено към управлението на фондацията, обещавайки, че ако не дадат, Сорос сам ще му даде, но ще отнеме тази сума от бюджета за следващата година. В. буквално нахлу на събранието на управата. Събраните там хора, главно интелектуалци и бивши дейци на опозицията, направо онемяха от това нахалство, но когато В. започна да им обяснява същността на алкохолизма и трезвеенето, станаха по-приветливи. Комисията беше създадена към фондацията Батори. В. бързо намери допълнителни пари от други източници, с което спечели уважение във фондацията. След две години беше поканен от новия председател в управата на цялата фондация.

     Образователната програма имаше смисъл само при условие, че групите, към които беше насочена, желаеха да участват в нея. Във връзка с това В. се срещаше с професионалисти, четеше лекции на конференции, даваше консултации на лекари по болниците. Ординаторката на клиниката на улица Нововейска във Варшава се съгласи нейните пациенти да се информират за АА, благодарение на което там се организира първата във Варшава открита спикерска сбирка, на която алкохолици с дълъг стаж на трезвеност представяха своите истории.

     В края на юли В. замина за Москва, където се срещна с Джим, с Рик, директора на фондацията Карън, която стопанисваше Фермата, и с Джеб, клиничен директор на Фермата. Там посетиха болниците за лечение на алкохолици. Директорът на една от тях искаше да направи промени. Показа им какво има. Това беше огромна болница, в която няколко стотин алкохолици, осъдени на лечение, се лекуваха с работа. По същество извършваха робски труд, защото не им се плащаше, труд в полза на болницата и държавата. Американците бяха ужасени и искаха да си ходят. Тогава В. ги убеди, че ако директорът им даде един етаж, могат там да създадат прекрасен модел за копиране в другите болници. Така започна продължилото няколко години сътрудничество на В. с Карън в Русия. Американците обучиха в Карън руски лекари и терапевти. Няколко години терапевтите от Карън живяха в Москва, за да бъдат сигурни, че програмата няма да се различава от тази в Пенсливания. Когато накрая там беше създаден добър стационарен център за лечение на алкохолизма, го приватизира един млад човек, който беше административен директор на цялото предприятие. Оттогава центърът Възраждане лекуваше за големи пари. Но лекуваше и продължава да лекува.

     В. неколкократно пътува с Рик и Джим в Москва. По време на едно от тези посещения бяха поканени на терапевтична сесия на Великия Велба. Не беше ясно дали Велба е лекар, психолог или просто маг. Произхождаше от някъде до Черно море. Пътуваше по Русия, лекуваше хората от пиенето с помощта на кодировка, тоест препрограмиране на мозъка. Целият процес протичаше в продължение на двадесет двучасови сесии веднъж седмично. Говореше се, че деветдесет процента от участниците запазват въздържанието си за една година. Въпреки че процедурата беше скъпа, семействата на алкохолиците събираха парите или вземаха заеми, за да купят на своите болни трезвеност, а на себе си спокойствие.

     В. и колегите му от Америка можеха да участват в една от по-късните сесии от цикъла. В голяма зала, до три от стените, бяха подредени около двадесет кресла, на които седяха пациентите. Впечатляваше, че за разлика от съседните помещения залата беше добре затоплена. От тон колоните се лееше тиха медитативна музика, която също като температурата действаше приспивно. Велба, висок, добре сложен мъж доста над петдесетте, ходеше по продължение на четвъртата, гола стена. Често спираше. Говореше с решителен, но монотонен глас, хипнотизиращ участниците. Рик и Джим не знаеха руски, така че гласът на Велба, музиката и топлината бързо ги отпуснаха и те заспаха като язовци. В. се бореше със сънливостта и хипнозата. Знаеше руски и се вслушваше в това, което Велба кодираше в пациентите.

     Това беше чист страх. Предхождаше го чувство за вина: знаете ли какви страшни неща сте направили на майките, жените и близките си. В. забеляза, че Велба не говори за обидите, нанесени на децата. А после беше самият страх - от това какво ще стане, ако посегнат към алкохола. Ще умрат, но преди това необратимо ще наранят своите семейства. Ще ги доведат до нещастия и унижения. Близките им няма да понесат срама и позора. Наранена ще бъде и родината им, Русия. След тези обвинения Велба водеше хипнотизираните си слушатели на екскурзия. Започваха пътуването от прага на дома си, през майките си, чак до Матушка Русия и обратно. Едни майки се сливаха с други, но главното послание беше надеждата на майките, надеждата на родината, че техните синове, защото в залата имаше само мъже, няма да ги разочароват и предадат. Ако ги предадат, ще настъпи катастрофа. Майка Русия трябваше да символизира най-силната лоялност и чувството за вина. По пътя беше предателството към хората, към себе си и към идеалите. А после раждането отново - обет да не пият и самоосъждане, ако не сдържат обета си. В. дори смяташе, че паметникът на Майка Русия се разчупваше и падаше от скалата в реката, но не беше сигурен в това, защото и него го обгърна сънливост. Помнеше само, че със всяка дума Велба насаждаше на присъстващите страх и чувство за вина. В. повярва, че великият маг може да има дори 100 процента успех. Че силата на насадения по времето на двадесет такива сесии страх може да бъде ефикасна. Не беше само сигурен по какъв начин след година този страх ще се освободи; подозираше, че за това отново ще бъде потребен алкохол. Но дори ако тези въздействия бяха ефикасни завинаги, В. не би искал такава трезвеност - опираща се на чувството за вина и страх. Помисли, че това е като че ли всички да си имплантират есперал, но не в задните части, а направо в мозъка. Толкова по-охотно отиде на сбирката на Московските новаци и толкова по-силно се ангажира със създаването в Москва на център, който да лекува според програмата на дванадесетте стъпки.


     Всичките тези занимания, пътувания и образователни и организационни дейности - също както някога превеждането на литература за АА - откъснаха В. от общността на АА. Разбира се, продължаваше да смята АА за най-добрия начин за справяне с алкохолизма и за трезвен живот. Знаеше, че въпреки разликите програмата на АА е толкова ефикасна в Полша, колкото и в САЩ. Четеше литературата на АА и медитираше систематично, но на сбирки ходеше по-рядко от преди. А когато ходеше, се чувстваше по-различно от преди. Колкото повече се занимаваше с образование и организация, толкова по-малко беше способен да говори открито на сбирките за собствените си проблеми. Разбира се, говореше за своята работа над стъпките, но тогава ставаше своего рода пророк за другите. Не се чувстваше добре с това. Чувстваше, че седи разкрачен между Общността и професионалистите и това започва да го изтощава.

     Често мислеше да се посвети на алкохолизма професионално. Още повече че политическите промени в Полша поставяха под въпрос самото съществуване на Литература и по-нататъшната професионална работа на В. В Америка много трезви алкохолици ставаха терапевти; в Полша такива изобщо още нямаше. От друга страна, В. пишеше не зле и обичаше да преподава. Трудно му беше да вземе решение.

     В началото на септември 1989 година В. се върна за четири месеца в Америка. Преди пътуването си се уговори по телефона с Рик отново да дойде във Фермата, но този път на стаж за алкохолици, които искат да станат терапевти.

     Най-напред обаче прекара два месеца в Ню Йорк, където преподаваше в университета Колумбия. Веднъж там пристигна да чете лекция Бронислав Геремек19, когото В. дотогава не познаваше. На приема след лекцията В. отиде при него. Геремек попита какво В. преподава тук. Когато В. подаде темата на занятията Правата на човека в Източна Европа, Геремек с видимо неодобрение каза: А има ли изобщо да се преподава нещо по тази тема? В. започна да обяснява, че говори за това защо тези права ги няма и при какви условия можеше да ги има, но Геремек вече не го слушаше.

     Много го заболя. В. си спомни тази случка след години, когато вече работеше с Геремек върху проекта за конституция, и после, когато В. покани професора на конференция в Чикаго и Станфорд. Тогава, по време на общия им полет до Сан Франциско, Геремек каза, че ако беше познавал В. през 1989 година, Полша нямаше да чака седем години за нова конституция. Тогава В. му припомни за срещата в Ню Йорк. Добави, че по същество това, което В. тогава преподаваше в Америка, нямаше голямо значение. Несравнимо по-вжно беше това, на което се бе научил там. Геремек само се усмихна. Знаеше, че в Центъра за изследване правата на човека В. беше имал добри учители, с Люис Хенкин20 начело.

     Два дена седмично прекарваше в офиса на своя първи спонсор - Джим, който беше съсобственик на фирма за подготовка на директори на фирми и държавни агенции за възможно най-добро представяне на своите предложения - презентационни и други. Джим смяташе, че неговата фирма би могла да бъде полезна при промените в Полша. Дори и само да й помогне да излезе на световните пазари. Можеха да съветват в какви технологични области има свободни места и да обучат полските специалисти как да продават на световните пазари. На В. му стана интересно. Няколко седмици търси ниша. Най-накрая Джим предложи да произвеждат в Полша най-новото поколение телефонни секретари и като се възползват от евтината работна ръка - подбирайки хора, владеещи английски, да създадат call centers, тоест центрове за телефонно обслужване и контакти с клиенти за големите международни фирми. В. запозна с тази идея познати в новото правителство. Те дори бяха заинтересувани. Но накрая няколко министри решиха, че е недопустимо полската страна да плаща на американска фирма за нещо такова, след като те са длъжни да ни платят за това, че могат да навлязат на нашия пазар. Джим се отказа от по-нататъшни опити и обучи фирми, създаващи call centers в Индия, където те положиха основите на бурния икономически растеж и интереса към най-новите технологии. А самият Джим никога по-късно не можа да повярва, че Полша ще има икономически успехи. Смяташе, че претенциозността и убеждението за нашето превъзходство ще ни попречат в това.

     След този неуспех В. почувства облекчение. Въпреки че Джим му беше направил услуга, като го нае за консултант, тази работа му тежеше много. Виждаше в нея потенциален конфликт на интереси, а освен това винаги го беше измъчвала необходимостта да звъни на хора от властта и да ги моли за каквото и да било. За щастие това продължи само един месец. После В. продължи да ходи при Джим в офиса му, но това засягаше само контактите му с Русия за подготвянето на посещения от Фермата и създаването на лечебния център в Москва. Това се свързваше и с помощта в организирането и обслужването на посещенията на руските лекари и трезвеещи алкохолици, посещаващи Фермата, да се лекуват или обучават за терапевти.

     По същите тези дела В. неколкократно се среща и с Джордж Сорос, чийто ентусиазъм за проекта не угасваше, а дори се засилваше. Когато В. подготви, впрочем в сътрудничество с хора от Фермата, предложението си за Русия, Сорос помоли да направят нещо подобно и за Унгария. В. попита Стефан дали не би дошъл още веднъж в Полша и Унгария и дали би помогнал да потърсят в Америка и в Европа хора, които да обучават полските специалисти. Впрочем именно Стефан беше научил В., че на психиатрите трябва да казва психиатри, на психолозите - психолози, а на затворническия персонал - надзиратели, убедени в програмата на дванадесетте стъпки. Стефан се съгласи и В. започна да организира заминавания, пристигания и обучения. С това имаше много работа.

     На първи октомври още сутринта прочете своя дневник на чувствата. Със страх видя колко много беше в него червеният цвят. Страх, безпокойство, бързане и паника. Отново огромен брой натрупани задължения, които не може да реализира. Но и така не можеше да се досети откъде се бяха взели толкова много негативни емоции. Записа си да помни, че има всички условия да прави интересни неща, да разглежда прекрасни изложби, да слуша концерти и изобщо да живее прекрасно. И не трябва да опропасти това.

     След това започна с медитациите. В Книга с молитви за 12. стъпки точно за този ден беше Молитва за разгорещените :

     Господи, забави ме.

     Забави биенето на сърцето ми, като успокоиш моя разум. Намали моето бързо темпо. В дневния хаос дай ми спокойствието на необятните планини. Намали напрежението на моите нерви и мускули. Помогни ми да позная магичната, възстановяваща силите, мощ на съня.

     Научи ме да правя кратки почивки и да намалявам темпото, за да се вгледам в цветето или в облака, да поговоря с приятел, да погаля куче, да прочета няколко изречения от добра книга. Припомняй ми, че в състезанието не е задължително да побеждават единствено тези, които са по-бързи, а в живота има по-важни неща от все по-бързото темпо.

     Помогни ми да погледна нагоре към клоните на високия дъб и да осъзная, че той е толкова голям и силен, защото е расъл добре и бавно.

     Господи, забави ме. Помогни ми да пусна корени дълбоко в почвата на трайните животворни ценности, че да мога да раста към звездите на моето предназначение.

     В. се успокои. Направи упражнението, наречено Аз съм свое собствено произведение на изкуството. То се състоеше в това да помислиш какъв искаш да се видиш, какъв искаш да станеш. Написа, че иска да бъде духовно същество, което има духовен контакт с Бог и с другите хора. Искаше да има принос чрез собствения си пример, чрез взаимоотношенията си с другите, чрез съвместната дейност с другите и работата в тяхна полза, а също и чрез това, което пише. Искаше да бъде семеен и да умее да се радва от това, да живее освободен от грижи, страх и чувство за вина. И накрая искаше да обича себе си и другите хора. Подчерта тези мечти, а отдолу написа, че за да ги реализира, трябва да поема по-малко задължения, и то вече само на равнището на своите идеи.


     От този момент, сякаш с магична пръчица, всичко се промени. Към пръчицата добави и своята работа. Още по-старателно водеше всекидневните си записки и дневника на чувствата. В малко тефтерче започна да си записва чужди и собствени утвърждения, които беше научил от книгата на Сюзън Джефърс. Някои от тях записваше на твърди библиотечни фишове. Доста бързо са събраха 36 картончета. Четеше ги всеки ден в края на сутрешната си медитация и избираше тези, които му изглеждаха изключително подходящи за идващия ден. Слагаше си ги в джоба и ги четеше в трамвая, на спирката, в магазина - при всеки подходящ случай. Най-често вземаше тези:

  • Днес ще помня, че прекалените занимания са липса на смирение. (И от другата страна: В края на краищата не съм толкова важен, че всички неща на света да не могат да станат без мен.)
  • Днес няма да се страхувам от трудностите на творенето. Няма да позволя и перфекционизмът ми да унищожи творческите ми планове.
  • И какво от това? Нали ще се справя?
  • Ако получиш от съдбата кисел лимон, направи си лимонада.
  • Колкото по-малко ми е необходимо да получавам признание от другите хора, толкова повече мога да ги обичам. (Способността за любов е право пропорционална на чувството за независимост)
  • Винаги се чувствам по-добре, когато престана да мисля за себе си. (А на другата страна цитат от Алфред Адлер21 : Можеш да се излекуваш от депресията, ако всяка сутрин си мислиш как можеш да доставиш на някого истинска радост. Ако успееш да го правиш две седмици, вече няма да се нуждаеш от никаква терапия. С мое лично допълнение: Но изобщо не е нужно да бъдеш в депресия, за да доставяш всекидневно радост на другите.)
  • Встъпително условие за развитието е способността да мога да се ръководя от упътвания, които не разбирам.
  • Във всичко, което ми се случва, има някаква ценност.
  • Днес ще засадя собствена градина и ще украся душата си, вместо да чакам някой да ми подари цветя.

     Понякога В. разбъркваше тридесет и шестте картончета, произволно избираше четири или пет и ги четеше, като излезеше от къщи. В повечето случаи намираше нещо, което тъкмо му беше необходимо. Случваше се да бъде дословен отговор на измъчващ го проблем, по-често умението да се дистанцира от това, което в момента го обкръжава или обременява.

     В. започна по-често да ходи на сбирки, но вече не на АА, а на ОА (Overeaters Anonymous) - Анонимните преяждащи. Манията да яде не даваше спокойствие на В. Колкото повече се притесняваше от нарастващото си тегло, толкова повече ядеше. В ОА не се чувстваше толкова добре и свободно колкото в АА, но си спомняше, че и в АА в самото начало също не се чувстваше прекалено свободно. В една от брошурите на ОА разбра какви са симптомите на обсесивното ядене. Разпозна в себе си много от тях. Ядене прекалено много на един път. Ядене тогава, когато не си гладен. Прекалено бързо ядене. Чувство за глад скоро след хранене. Хранене преди да излезеш да вечеряш. И преди всичко чувство за вина, гняв и спадане на настроението във връзка с яденето и преяждането.

     Започна да води отделен дневник за яденето. В него описваше случилото се предишния ден, но от гледна точка на чувството за глад, съпътстващите го мисли и какво и кога е ял и какво е правил под влиянието на глада. На една от сбирките на ОА разбра, че като планира сутрин какво и кога ще яде през целия ден, предава проблема на Висшата сила. Оттогава всяка сутрин В. си правеше план на храненията, кога и какво ще яде. Вечер пишеше какво от това е реализирал. Висшата сила май не винаги приемаше този план, защото му се случваше да усеща глождещ глад и слабост. С червен цвят дописваше изводите и препоръките за себе си, произтичащи от тези наблюдения, от книгите и от разговорите на сбирките. Със зелен - това, в което успяваше. След една седмица - под влиянието на книгата на Сюзън Джефърс - започна да дописва отделни утвърждения относно яденето. Например: Мога да избера да ям това, което обичам. В състояние съм да ям бавно и да усещам вкуса, а не да изгълтам яденето без никакви впечатления. Нямам чувство за вина, че преядох. Откакто ям умерено, нараства чувството ми за стойност.

     Постепенно се учеше да различава обикновения биологичен глад от обсесивното стържене на стомаха. Второто можеше да се появи и веднага след хранене например когато се ядосваше, беше под стрес или преди да вземе важно решение. Тогава яденето изпълняваше функцията на обезболяващо. Например скандалите веднага пораждаха глад. Често усещаше глад вечер преди заспиване особено когато със страх мислеше дали ще заспи. Тогава изяждаше кутия сладолед, който играеше ролята на сънотворно. Чувстваше обсесивен глад на приемите може би защото там изобщо се чувстваше несигурен, а вече не можеше да се отпусне с чаша алкохол.

     В. осъзна, че с преяждането в някакъв смисъл е по-трудно отколкото с алкохола. Защото алкохоликът можеше да престане изобщо да пие. Но не можеш веднъж завинаги да спреш да ядеш. За човек компулсивната умереност е несравнимо по-трудна от пълното въздържание. Благодарение на сбирките на ОА, разговорите с участниците, четивата и записките в дневника В. достигаше до правила, които имаше намерение да спазва. Реши да не яде, когато прави нещо друго, дори да не чете по време на хранене. Да третира яденето като отделна дейност, изискваща цялостно съсредоточаване. Да яде бавно, старателно да предъвква всяка хапка. Никога да не яде, докато приготвя храната. Да спре с навика да си прави сандвичи и да изяжда единия, преди да е приготвил другия. Отсега трябваше да приготви всичко, да го сложи на чинията, да види колко е и да махне част от него, ако му се стори в повече. А и тогава да не изяжда всичко, което е в чинията, а като се засити, да изхвърли останалото. Не да го слага в хладилника, защото беше решил да не яде не пресни и стари неща. Да не яде масло, мазнини и сосове за салати. А също и това, което само се гълта, а е без никаква стойност като чипс, ядки, пуканки и тем подобни. Да не яде в заведенията за бързо хранене дори любимите си пилета кентъки. Да не се наяжда за запас, защото колкото и много да изяде, след два часа отново ще бъде гладен, и то толкова повече, колкото повече е изял.

     Реши и да не удължава времето между храненията, за да не бъде прекалено гладен преди ядене. Да се опита да яде в определени часове, което, като се вземе под внимание хаотичният му начин на живот и работа, никак не беше лесно. Да не пропуска редовните хранения, да не яде между храненията, а да вечеря няколко часа, преди да заспи. Последното му изглеждаше най-трудно. Възнамеряваше да избягва приемите и храните от бюфета освен ако не сложи на чинията всичко, което иска да изяде, и повече да не я допълва. В ресторантите да си поръчва малки порции и да пита келнерите какво има в храната, какви са добавките към нея и от какво са сосовете.

     И накрая най-важното и най-трудното: да работи веднага след хранене чак докато огладнее. И тогава, вместо да яде, за да засити глада си, да се разходи или да потича, да отиде на кино или на концерт.

     В. се замисли защо това не го преподаваха в училище. Както и другите житейски умения. А само им набиваха теоретични познания, малко от които щяха да са им нужни в живота.

     С времето се убеди, че може да издържи на пристъпите на обсесивен глад; те преминават както жаждата за пиене или за пушене, ако не им се поддадеш. За тази цел е най-добре да престанеш да мислиш за яденето и за глада, защото това само засилва стърженето, и да мислиш за нещо друго, да отидеш на концерт. Гимнастиката и физическите усилия намаляваха усещането за глад. Винаги му помагаше и четенето на книги и брошури на ОА. Най-добре беше да отиде на сбирка на ОА, а когато нямаше такава наблизо, да звънне на някого от общността. Няколко пъти В. се записа на телефонния секретар и това също помагаше. Понякога самото писане на дневника за яденето намаляваше чувството за глад. С други думи, всяко пренасочване на мисълта от желанието за ядене към това да му се противопоставиш, помагаше.


     След един месец малко отслабна. Започна да се чувства заситен, често дори по средата на храненето. По-добре разпознаваше вкусовете на храната, които преди дори не усещаше. Струваше му се, че вече се е научил да яде, така че по-рядко ходеше на сбирки, не търсеше и спонсора си от ОА. Започна отново да ходи на сбирки на АА и по-често отколкото през първия месец на църква. И въпреки че продължаваше да има много работа и продължаваше да живее забързано, емоциите му започнаха да се променят. В началото на ноември прочете дневника и почти всички присъстващи в него емоции подчерта със зелено.

     На пети ноември замина за Фермата на стаж за потенциални терапевти. Във Фермата както сред пациентите, така и сред стажантите, имаше руснаци, които трябваше да работят в създавания в Москва център. В. помагаше на Рик да измисля лекции за руснаците. Подготвяше и собствени лекции на руски, които трябваше да чете във Фермата, а после и в Москва.

     Този път не беше подложен на такъв режим, както когато сам беше пациент. Можеше да излиза, впрочем спеше извън Фермата. Имаше повече свободно време, тогава работеше над емоциите, правеше упражненията от четивата на АО, четеше за възрастните деца на алкохолици. И едновременно се учеше на основите на терапията. Наблюдаваше обсъждането на пациентите от целия екип, протичането на сутрешните събирания на екипа, работа в малки групи, начина на водене на мониторинговата група. С други думи, участваше във всичко, което сам беше преживял преди шест години като пациент. В. беше най-заинтересуван от самото поставяне на диагнозата и назначаването на посоките на лечение. Защото помнеше какъв шок беше за него самия и за другите пациенти получаването на подробен план за лечение на базата на по-малко от едночасов разговор на другия ден от пристигането си. Сега видя, че това е доста просто.

     Терапевтът трябва да се вслушва в историята за употребата на алкохола и да зададе няколко въпроса, които да отговорят на най-важния от гледна точка на по-нататъшната терапия проблем: дали пациентът признава, че е алкохолик, или още не, или само повърхностно. Тогава първата част на терапията трябва да се съсредоточи върху първата стъпка и безсилието на пациента. Изключително важно беше да се принудят пациентите да забележат тази безсилност не „изобщо”, а с конкретни примери за неуспешни опити да се ограничи пиенето (днес ще изпия само две чаши) и пиене въпреки самоограничаването, че този ден изобщо няма да пия. След години една позната на В. - Йоан Ш., още по-стегнато улови същността на безсилието: Пиеш ли, макар че не искаш да пиеш? По време на този първи разговор терапевтът трябва да се опита да забележи какво поради пиенето и свързания с него живот пациентът е изгубил и да го помоли да разкаже живота си. Докато слуша, е добре да внимава дали гневът и обидите не са отключили зависимостта и не я поддържат.

     Тази вечер В. записа в дневника: Трябва внимателно да наблюдавам дали отношението към бащата и майката и обидите спрямо тях случайно не са оправдание за зависимостта и не са елемент от заблудите. Но едва след години забеляза колко много се отнася това изречение за него.

     В. си спомни също колко важно за терапията е да повишиш чувството за стойност на пациентите, защото всички идват с убеждението, че не стават за нищо. За това служат прости операции, подемани в началото на лечението. Една от тях е препоръката да съберат за една седмица от останалите пациенти двадесет свои положителни качества и да ги обсъдят по време на събирането на мониторинговата група. Друго, несравнимо по-трудно, е да напишат любовно писмо да самия себе си.

     Заинтригува го лекцията за чувството за вина, по време на която разбра, че трябва да елиминира думата „грях” от мислите за секса. По време на лекцията за житейските проблеми Рик подробно разясни, че решаването на проблема става чрез три последователни стъпки: да се забележи проблемът, да се открие решението и най-важното, но най-често подминаваното - с какви стъпки може да се достигне до решението. Още веднъж чу, че лекарствата трябва да се избягват, защото можеш да станеш зависим от тях. Да не се вземат никакви хапчета против кашлица, защото във всички има вещества, променящи настроението. Вода, гаргара със сол, чай и пара - това са най-ефикасните и най-безопасните средства. А ако някой иска да намали стреса и да увеличи съпротивителните си сили, трябва да почива в притъмнена стая.

     Когато се изработваха планът за здравеене и системата за подпомагане след приключването на терапията, В. осъзна, че всичко, което се беше задължил да прави преди шест години, не беше изработено специално за него. То беше повторение на обща матрица, пасваща за всички, защото и зависимостта е такава. Но сега разбра и нещо ново. Ако искаш да запазиш спокойна трезвеност, си струва всеки ден да си задаваш въпроса: Защо заслужавам да оздравея? А на този въпрос няма един универсален отговор.

     В. прекара деня в отделната програма за рецидиви, предназначена за хора, които след терапията са се върнали към пиенето. Там престояваха в зависимост от необходимостта от десет до двадесет и един дена. Там нямаше лекции, защото ги бяха слушали преди. Не работеха над разрушаването на заблужденията, защото самият рецидив доказваше тяхното безсилие. Работата се съсредоточаваше върху четири проблема, представляващи най-честите поводи за рецидива: липсата на надежда, липсата на духовност (затова за разлика от „обикновената” терапия тук сутрешните медитации бяха задължителни за всички), липсата на конкретна програма за трезвеене и всекидневно запазване на трезвеността и липсата на вяра в себе си.

     В края на престоя В. получи информация за себе си от участниците в неговата терапевтична група. Разбра, че репликите на другите пациенти са точни и задълбочени, но прекалено решителни и в тях има малко топлина. Това го учуди.

     Преди отпътуването си отиде да се сбогува с Пат и да я попита дали не би дошла да работи в Русия или в Полша. Тя се зарадва. В. попита и дали нещо се е променило през последните шест години във Фермата. Беше се променило: повечето пациенти бяха зависими от наркотиците, по-малко от алкохола. Освен това все повече пациенти бяха изпращани от програмите за помощ на работниците. Благодарение на това тук идваха млади хора, преди да бъдат сполетени от невъзвратими загуби в живота си. Но това от своя страна принуждаваше терапевтите да обръщат по-голямо внимание на създаването на мотивация за лечение, която обикновено беше много повърхностна.

     След завръщането си в Ню Йорк на 15 септември В. отиде в училището, ръководено от Опус Дей22. Преди две седмици му се беше обадил директорът на това училище, който беше получил номера му от някого от университета Колумбия. Искаше В. да разкаже на учениците за промените в Полша. В. най-напред се съгласи, но после съжали. Имаше опит, че заради вълната на интереса към Източна Европа университетите и училищата в Америка използваха хора от там, но без да им плащат за лекциите. След няколко дена позвъни на директора. Каза, че след като е обещал, няма да наруши думата си, но има молба. Дали той познава в Опус Деи или другаде хора, които се интересуват от възвръщане към здравето и обществото на зависими. Ако успее да намери някакви контакти с хора, които искат да помогнат в такива инициативи в Полша, ще бъде най-доброто възнаграждение за неговата лекция. Директорът не познаваше такива, но обеща, че ще помисли. Повече не се обади, така че В. мислеше, че той просто е забравил за молбата му.

     На входа го посрещнаха директорът и трима господа - двама над петдесетте и един двадесет и няколко годишен. Всички изглеждаха, сякаш току-що са слезли от екрана на гангстерски филм и се държаха така. Директорът ги представи като представители на фирмата US Tobacco Company, които работят за лечението на алкохолици и се интересуват от Съветския съюз и Полша. Искали да въведат там АА и методите на лечение, опиращи се на 12. стъпки. Учудиха се, че там вече съществува АА и изобщо не можеха да повярват, че Голямата книга е преведена на руски. Искали да я видят. В. я имаше вкъщи, но корпоративните велможи веднага след срещата трябваше да се връщат в щата Кънектикът, откъдето специално бяха пристигнали по молба на директора на училището.


     Без да се замисли, В. написа на лист адреса си и нарисува скица на жилището. Обозначи в коя стая и на коя лавица лежи синята книга, така че да може да я разпознае и намери някой, който не знае руски. Даде ключовете от жилището на един ученик, който трябваше да отиде там сам, защото гостите искаха да послушат какво В. има да каже. В. започна лекцията, но след малко осъзна какво е направил. Жилището му беше заел познат професор от университета Колумбия, който беше заминал за няколко месеца. Беше оставил всичките си вещи. А сега В. беше дал ключовете от жилището му на непознат тинейджър. Нещо говореше, но някак извън себе си, защото през цялото време изпитваше безпокойство.

     След един час младежът се върна с високо вдигнатата в триумфален жест книга. Гостите поканиха В. в Гринуич на конференция на тема алкохолните проблеми в СССР. Там той се запозна с шефа на UST Лу Б., който, разбира се, сам беше трезвеещ алкохолик и сега обединяваше продажбата на тютюн за дъвчене с разнасянето на посланието на АА по света. Така започна поредното приключение, което беше още един божи дар. Скоро полските алкохолици - а с времето и не само полските - се обучаваха не само във Фермата, а и в много центрове, свързани с UST. Новите приятели изпращаха в Полша и известни специалисти, начело с прословутия Мартин, трезвен католически свещеник и директор на центъра Ашли в щата Мериленд. В края на ноември В. още веднъж замина за Фермата. Този път да участва в тридневната програма за семейства на алкохолици, които преминават лечение. В. се научи как се работи с тях, и то не само за да помага на членовете на семействата да се справят с опустошенията, които предизвиква в тях алкохолизмът на близкия човек. Всичко беше много интересно. В. се чувстваше отлично. Терапевтите забелязаха неговите способности и талант. Казваха, че ще се справя отлично като един от тях.

     След приключването на програмата В. разговаря няколко часа с Рик. Рик нищо не предлагаше, главно питаше за плановете и интересите на В. И именно по време на този разговор В. осъзна, че не трябва да сменя професията си. И че ще може да прави повече за алкохолиците, като продължи да прави това, което беше правил досега.

     Но намеренията да стане професионалист, не останаха без последствия. В. вече никога не се чувстваше като обикновен алкохолик, винаги мислеше за някаква особена отговорност за лечението на алкохолиците - в Полша и в други страни. Това убеждение, което с времето само се засилваше, завинаги разруши способността му да се ползва от благата на Общността на А.А.

                              

1 Преводът е мой, от полски език. (Бел. пр.)

2 24 godziny na dobę. (Бел. пр.)

3 Дом за творческа работа на ZAiKS (Związek Autorów i Kompozytorów Scenicznych - Съюз на авторите и сценичните композитори в Полша, създаден през 1918 г.) в Закопане. (Бел. пр.)

4 Освободи се от страха. С., Кибеа, 1999, с. 46.

5 Освободи се от страха. С., Кибеа, 1999, с. 221

6 Бивше село, сега квартал на Варшава. (Бел. пр.)

7 Алигзанър Кулдър (1898-1976) - световноизвестен американски скулптор и художник. (Бел. пр.)

8 Улица във Варшава. (Бел. пр.)

9 При католиците. При православните е петата. (Бел. пр.)

10 Така се нарича разговорно декларацията за лоялност, която трябваше да подпишат всички журналисти и работещите в радиото и телевизията, че няма да пишат и говорят против властта. Ако не подпишеха, биваха уволнявани. (Бел. пр.)

11 Варшавски квартал. (Бел. пр.)

12 Град в Централна Полша. (Бел. пр.)

13 Град в Североизточна Полша. (Бел. пр.)

14 Планински масив в Югоизточна Полша. (Бел. пр.)

15 Стефан Жеромски (1864-1925) - известен полски писател и драматург. (Бел. пр.)

16 Никога вече съзависим. С., ИК „Кибеа”, 2004, с. 321.

17 Морган Скот Пек (1936-2005) – известен американски психиатър, публицист, автор на много бестселъри. (Бел. пр.)

18 Грегъри Бейтсън (1904-1980) - британски антрополог и учен в областта на обществените науки. (Бел. пр.)

19 Бронислав Геремек (1932-2008) - полски историк и политик. (Бел. пр.)

20 Люис Хенкин (1917-2010) - смята се за един от най-влиятелните съвременни учени по международно право, основател и до смъртта си председател на Центъра за изследване правата на човека към университета Колумбия, Ню Йорк. (Бел. пр.)

21 Алфред Адлер (1870-1937) – австрийски лекар и физиотерапевт от еврейски произход, основател на индивидуалната психология. (Бел. пр.)

22 Опус Дей (в буквален превод — „Божие дело“) е лична прелатура, институция на Католическата църква. Основана е през 1928 г. от св. Хосемария Ескриба де Балагуер (1902-1975). Целта и е да разпространява навсякъде живото съзнание за универсалния призив към святост и апостолат в ежедневния живот, най-вече в упражняването на професията. (Бел. пр.)