Десета година

     Следващите няколко години В. се занимаваше с организирането на обученията. Комисията за обучение в сферата на алкохолизма, на която беше начело, организираше лекции и семинари в Полша и изпращаше полски специалисти в Америка. Отначалото ги обучаваха американци. Те бяха специалисти, чието пътуване продължаваше да плаща Боб от Бостън, специалисти от Карън, които се спираха във Варшава на път за Москва, и хора, изпращани от UST. Люис Б. създаде в централата на концерна в Гринуич в щата Кънектикът Международен институт за обучение в областта на алкохолизма. През есента на 1990 година В. прекара там три месеца, като пътуваше да чете лекции, които отново имаше в университета Колумбия в Ню Йорк. Освен с Ашли, ръководен от отец Мартин, Институтът имаше отлични контакти с центровете във Флорида и Аризона. Люис беше един от основателите и дарителите на High Watch1 в Кънектикът. Това беше място, където престояваха по няколко месеца трезвеещи алкохолици под грижите на аовци с по-голям стаж. Там нямаше формална терапия, всеки участник можеше да подсили своята трезвеност, като работи върху стъпките на АА и помага на другите. Там комисията изпращаше своите трезвеещи алкохолици с надеждата, че може да създадат нещо подобно в Полша.

     От времето, когато преподаваше в затвора в Калифорния, В. жадуваше да създаде програма за лечение на алкохолизма в полските места за лишаване от свобода. През 1990 година шеф на затворите стана Павел Мочидловски, който беше получил докторска степен по хуманитарни науки за труда си Втори живот в тоталните институции: за начините на вникване в тайните на между човешките отношения. Мочидловски познаваше и ценеше В. за неговите публикации. С удоволствие прие предложението на В. Боб изпрати в Полша Бил Бъргин, афроамериканец, който беше създал центрове, наречени Атлантис, в затворите в щата Минесота. Заедно с Джим, Рик и Джеб от Карън Бил и В. - в присъствието на шефа на затворите - посетиха затвора на улица Раковецка във Варшава, в който тъкмо правеха капитален ремонт. Мочидловски беше взел на този обход и главния проектант и му поръча да си записва желанията на американците. Казвайте къде какви зали искате, сега тук можем да направим всичко - каза той. Като резултат във варшавския затвор беше създаден материално най-добре приготвеният център за терапия от цяла Полша. Бил остана още три години и обучаваше персонала, най-напред от Раковецка, а после в цяла Полша. След няколко години имаше вече няколко десетки Атлантиси в различните затвори. Оттогава, когато някой питаше В. за житейските му постижения, той не говореше за написаните книги, за лекциите и академичните титли нито за наградите и отличията. На първо място поставяше това, че беше помогнал да се въведат опиращите се на 12. стъпки методи на лечение на зависимостите в затворите в Полша. След няколко години Ева, която беше приела ръководството на Комисията, експортира Атлантис от Полша в Русия, Молдова, Киргистан, Монголия и други държави от бившия Съветски съюз.

     В. и Ева също непрекъснато се обучаваха. Ева, защото беше терапевтка и водеше обучения. В., защото искаше да знае какво да носи от Полша, какво да говори на лекциите, за какво да пише. Ходеха в Карън и в центровете, свързани с Института в Гринуич, при Стефан във Флорида и на летните курсове по зависимостите в университета Рутгърс в Ню Джърси. Благодарение на тези посещения В. все по-добре разбираше отношенията между АА и професионалните методи на терапия. Намаля и аовският му месианизъм. По време на посещението в ръководения от Стефани Браун2 Институт по зависимостите в Менло парк в Калифорния, авторката на Лечението на алкохолика сподели своя опит и притеснения за взаиморазбирателството между алкохолиците и професионалистите. Тогава В. записа в дневника:

     Докато слушах Стефани, се убедих в нещо, което ми хрумна по време на обучението на лектори в Риня". Все повече ме нервира убеждението, че трезвеещите алкохолици са „по-добри” или по-подредени и зрели от не алкохолиците. Мисля, че в това има много алкохолно високомерие. Със сигурност трезвите алкохолици са по-добри и по-зрели от времето, когато са пиели, но никога няма да бъдат такива като хората, които не са се нуждаели от пиене, когато са съзрявали. Мисля, че много трябва да се стараем, за да се справяме с нашето зависимо мислене и рефлекси, и никога няма да стигнем по-далече от това да не треперим вътрешно. Разбира се, човек без крака може да се научи да ходи с протези, но никога няма да ходи или тича както някой, който не си е изгубил краката. (Внимание: това беше написано през 1992 година - заб. В.О.) Затова пък ще ходи подобре от него с протези. И именно това обърква. Защото смятаме умението си да ходим с протези за нещо по-добро, като забравяме, че изобщо може да се ходи и бяга нормално.

     През есента на 1990 година В. наруши своята анонимност. Тогава беше съветник в Конституционната комисия на парламента и в това си качество беше поканен в телевизионна програма, водена от Ирена Джеджиц3. Съгласи се, при условие че първите петнадесет минути ще говорят за конституцията, а следващите - за алкохолизма. Когато обясни на изненаданата пани Ирена какво има предвид, тя се съгласи без колебание. В първата част на програмата В. се появи като компетентен познавач на предмета, участващ във важно за Полша начинание. Тогава каза, че е алкохолик и изясни в какво се състои болестта и как можеш да излезеш от нея.

     Някои колеги от АА имаха претенции към него. Той им обясни, че нито веднъж не е казал, че е анонимен алкохолик, а трезвеещ. Но това беше увъртане. Оттогава му казваха полу на шега, че е най-известният по име и фамилия анонимен алкохолик в Полша. В. никога не съжали за това. Защото през следващите двадесет години при най-различни ситуации срещаше хора, които казваха, че са го гледали и разбрали, че самите те имат този проблем, а после са престанали да пият. Колкото пъти ги слушаше, В. имаше сълзи в очите.

     Една година по-късно издаде - сега под собственото си име и фамилия - книга, озаглавена Грях или болест4. В нея беше събрал анонимна статия от 1985 година, три интервюта на тема алкохолизъм и три нови есета.

     През 1991 година започна книга, в която искаше да опише опита си от Фермата. Това беше вторият опит. Първият започна през 1984 година, след връщането си в Полша. Но тогава разбра, че големият американски поет Джон Беримън, скоро след като изтрезнял, написал книгата Dlusion, Etc., в която описвал своето духовно пробуждане в АА. Не след дълго се запил до смърт. В. се уплаши и отложи проекта си, без да е написал и една страница. Сега написа няколко. Когато започна да чете записките от Фермата, се събудиха спомени, но не оттам, а от времето на пиенето. В. не можеше да се справи с пороя емоции и отново отложи книгата. Пишеше безопасни статии, есета и разговори за алкохолизма.

    Печаташе ги предимно в Газета швьонтечна5. В самото начало на преминаването към пазарна икономика престана да съществува Литература. В Газета В. пишеше не само за алкохолизма, а преди всичко за политическите промени. Неговият интерес към правата на човека започна да дава плодове и в Полша. От 1990 година беше съветник в няколко конституционни комисии. През 1992 година заедно с трима колеги написа проект за Харта на правата и свободите, който беше представен пред президента Валенса като законодателна инициатива. В. най-напред работеше с правния екип на Президентската канцелария върху окончателния вид на проекта, а после беше единственият съветник на парламентарната комисия за работата над този проект. Той беше отложен ad acta6 след разпускането на парламента от Лех Валенса през пролетта на 1993 година. По-късно В. беше и съветник на Конституционната комисия към Народното събрание. Отказа възнаграждение и беше своего рода enfant terrible, но няколко от идеите му намериха място в окончателния текст на конституцията, приета през 1997 година.