Деветнадесета година

     Възторгът и еуфорията не продължиха дълго. Той се върна в Полша и към работата и задачите, които скоро го погълнаха. Първите няколко месеца старателно спазваше донесените от Аризона правила за хранене. Но с всяко поредно пътуване все по-често се случваха компромиси. Остана това, което беше преживял там и което беше подредил в своето минало. Но и така беше много.

     С яденето се беше борил многократно. Периодично пишеше дневници, в които пунктуално отбелязваше какво и кога е ял и как се е чувствал. Забеляза, че след закуска е по-уморен и сънен отколкото преди нея. Престана да яде сутрин въглехидрати. Почувства се по-добре, но и така напълня. Ограничи количеството и отслабна. Когато за пореден път надебеля, вече до 98 килограма, отиде във Weight Watchers1. Купи си кантарче и мерки и старателно си претегляше храната. Отначало помогна, после всичко се върна обратно, че и отгоре.

     Така беше и със задачите. Имаше толкова много, че не можеше да насмогне. В четвъртък, 27 януари 1994 година, отиде във Варта2 да си застрахова колата. След половин час се върна обратно със същата тази кола, теглена от пътна помощ; беше се врязал с висока скорост в задницата на включващ се в движението автомобил. Два дена по-късно записа: В четвъртък инцидент - оттогава болки в главата, шок; чувството, че Бог ме предупреждава за пореден, но като че ли за последен път толкова леко. Дълбоко усещане за необходимостта да зарежа всичко това - изведнъж, окончателно, безапелативно, без да си оставям дори и сянка от шанса за връщане.

     Може би това беше дъното на зависимостта на В. от задачите. Защото в Сиера Тусон не беше дъното, имаше тестове и другите го наблюдаваха, въз основа на което го предиагностицираха от overeaters на TOBA (task oriented busy addict)3. В. повярва на честна дума, но тогава още не предусещаше дъното, до което беше стигнал сега. Оттам и мисълта да не си оставя никакви вратички за измъкване. От ден на ден намаляваше наполовина задълженията си. Но след половин година поемаше нови лекции и писателски договори. Продължаваше да мисли, действа и поема задължения под влиянието на импулса, на внезапното любопитство или предложение, което му изглеждаше интересно.

     През лятото прекара шест седмици в Париж като гост на Maison des sciences de l’Homme4. Нямаше много задължения, но взе със себе си материалите за книгата за конституциите, която искаше да напише. Имаше страшно много копия от документи относно процесите на създаване на конституцията в Полша и в другите постсъветски страни. Още няколко десетки пакета, които впрочем през пролетта беше взел в Чикаго. Нищо не направи, но намерението да пише напълно развали престоя му.

     Пакетите изпрати в Берлин, където през октомври замина за една година със семейството си като гост на Wissenschaftskolleg, институция, в която всяка година се събираха около четиридесет признати учени и творци от целия свят. Задълженията на В. се ограничаваха един път по време на престоя си да изнесе лекция, да участва веднъж седмично на лекциите на останалите участници в програмата. Вечер в четвъртъците да ходи на обща вечеря. Освен това беше препоръчително всеки ден да обядва с останалите в иначе отличния стол на колежа. Последното беше за В. едно от най-тежките задължения в живота. Колкото пъти после разказваше за това, добавяше, че както се вижда, никога в живота не е имал си прекалено тежки задължения.

     Но успяваше да си отрови живота с тези задължения, с които сам се товареше. Като си мислеше, че ще има цяла година, свободна от други ангажименти, запланува освен книгата за конституциите да напише и друга - за правата на човека, за която по-рано беше получил стипендия от фондацията Форд. Трябваше да напише и сериозен трактат за социалните права и веднъж на тримесечие статия за East European Constitutional Review относно напредъка в създаването на конституцията и политическите промени в Полша. Това беше само част от плановете му. В добавка получи позволение веднъж на две седмици да пътува до Варшава на събранието на Конституционната комисия, в която беше съветник; за немските му домакини рангът на тази задача ги оправдаваше да направят за В. изключение от правилото, според което стипендиантите са длъжни да прекарат цялата година в Берлин. От плановете му почти нищо не излезе. Освен нервите, напрежението, злобата и чувството за неуспех.

     В края на престоя си мислеше какво е научил там. Всеки трябваше да подготви за годишника на колежа текст какво е правил и какво е придобил през тази година. В. написа, че ако трябва още веднъж да получи такъв шанс, би се възползвал единствено ако планира през тази година не да напише, а да прочете три книги. И нищо повече.

     Но преди да стигне до това, преживя кошмара на непрекъснатата фрустрация. Още през ноември се уплаши от равнището на своята злоба и безпокойство, така че реши да се върне към това, което беше учил в Сиера Тусон. Отново започна дневник, дори два. На компютъра си водеше политически, социални и културни записки. В тетрадките, както преди, сутрин си записваше плана на храненията и заниманията. Вечер пишеше дали и как е изпълнил този план и си водеше дневник на чувствата и на благодарността. Подробно записваше по колко време за какво отделя. Дневникът му помагаше да поддържа ден за ден някакво равновесие и да изхвърля негативните емоции, осигуряваше му минимално чувство за владеене на хаоса в живота и работата. Но не намаляваше нарастващата фрустрация.

     Въпреки това престоят в Берлин имаше за В. огромно значение. В Сиера Тусон В. стигна до извода, че е работил и писал, за да го ценят, да се нуждаят от него и да го хвалят. Искаше да бъде, искаше да значи нещо. В Берлин нямаше никакво съмнение, че го обичаха и ценяха много. Персоналът често го молеше за помощ; другите участници - за съвети, дори тогава, когато знаеха, че в някоя област В. не е специалист. Радваше се на всеобщо уважение и симпатия. А всъщност никой от тези хора не беше прочел и едно изречение, написано от В. Спомни си четвъртата стъпка през 1988 година. На въпроса дали е уважаван член на своята общност, В. отговори, че е все по-уважаван не само за това, което е написал, но и за своите постъпки. В Берлин направи огромна крачка напред. Почувства, че хората го обичат и уважават не за това, което пише или прави, а преди всичко за това какъв човек е.

     От Берлин изпрати в десетина колета своите бележки и документи в Чикаго, където трябваше да прекара следващата година. Там също не написа книгата, но имаше оправдание, защото преподаваше. Оттам през есента на 1996 година се готвеше за един семестър в Станфорд, където беше поканен от ректора, негов приятел, да чете лекции. Отново искаше да изпрати пакетите. Но с някакъв отчаян рефлекс ги закара с библиотечната количка на сметището, където ги изхвърли систематично, един след друг. Усещаше как на плещите му се пръскат веригите, които му ограничаваха движенията и му пречеха да живее нормално.

     В Станфорд вече не възнамеряваше да пише. Преподаваше, ходеше на семинари, четеше. Много старателно изследваше новоиздадената книга на Дейвид Вискот Emotional resilience (Емоционална устойчивост). В. познаваше и ценеше предишната му книга Езикът на чувствата, така че с любопитство се зае с тази. Вискот пишеше, че трябва да се освободим от несъзнателно управляващия нашето поведение багаж на миналото. За тази цел, между другото, трябва да забележиш старите обиди, да се справиш с тях и да се освободиш от властта им.

     В. помисли, че тъкмо има добър случай за това. Беше в Станфорд преди 21 години. Това беше първото му пътуване с САЩ. Замина с журналистическа стипендия. През шестте месеца направи много, но твърде зле си спомняше тогавашния си престой. Всички американски журналисти живееха в университетското градче. Само тримата чуждестранни гости асистентката на програмата беше настанила в наети жилища много далече от университета. След няколко дена той се ориентира, че са в беден, не много безопасен квартал, съвсем близо до гетото. Явно асистентката си беше помислила, че там е мястото на нигериеца, индонезиеца и поляка. Това ги осъждаше на самота, да не говорим за уморителното всекидневно ходене по няколко мили, защото никой от тях нямаше кола.