Послеслов: двадесет и девета година
Оттогава наистина не съжалявах за миналото. Погледнах още веднъж списъка с обидите, които бях причинил на другите и на себе си. Повечето бях поправил, някои продължаваха да ме чакат. Погледнах още веднъж списъка с обидите, причинени на жени, който съставих през 1988 година. Там имаше няколко истински обиди, малко хаотични приключения, но и много красиви, искани и от двамата, връзки, само че краткотрайни. Тогава В. искаше да даде удовлетворение за тях. Сега видях, че бяха прекрасни. И не съжалявах дори за своята разпуснатост. Ако съжалявах за нещо, това беше, че толкова много време с жените прекарах пиян. Ако можех да върна времето и да преживея още веднъж това на трезво - си помислих. И само относно няколко обиди отпреди години продължавах да чувствам как сърцето ми бие по-силно, облива ме пот и имам дълбоки угризения на съвестта. Сякаш деветата стъпка, направена опосредствено, не беше свалила изцяло чувството за вина. За възможността да поправя тези обиди всеки ден се моля на Висшата сила.
Но не само поради това чувствах вътрешна тъга. Това беше чувството на малкото дете, което, въпреки че ставаше обичано вътрешно дете, продължаваше да бъде тъжно, а понякога и хлипаше. Замислих се дали ще успея да му възвърна радостта от снимката, когато бях три- или четиригодишен. Може би най-напред трябва да разбера кога се беше появила тази тъга, да намеря източника й в детството.
След няколко дена намерих следа. Това беше Тита от филма на Джузепе Фелини Амаркорд. Когато видях този филм, моментално се идентифицирах с младия герой. Видях в него олицетворението на радостта, свързана с тъгата. Амаркорд стана „моят” филм.
През май следващата година, след завършването на лекциите си в Сиена, заминах на север. Трябваше да летя след няколко дена от Болоня, където по-рано представях нещо на семинар, воден от познат професор. Там прочетох във вестника, че в Музея на Фелини в Рим има изложба Amarcord—Fantastica Rimini. Не се замислих много. За двата часа път с кола си спомних филма и самия себе си - на годините на Тита и на тридесет години, когато за първи път гледах Амаркорд.
Изложбата беше малка. Няколко репродукции на сцени от филма, няколко рисунки на самия Фелини и няколко плаката. Изобщо не намерих в нея атмосферата на филма. Отидох да я търся в града. Там също я нямаше. Площадите и улиците - препълнени с хора, връщащи се забързано от работа. Старите магазини - пълни със съвременни глупости. Плажът, на който Тита и момчетата наблюдаваха скришно Градиска, беше съвсем пуст. Гранд хотел - пълен с гости в черни костюми, защото тъкмо имаше конференция на търговците фармацевти. Празен ресторант, в който изядох не вкусни скариди. Само музиката на Нино Рота същата. После пътувах през нощния град, в който хотелите носеха взетите от Фелини имена - Градиска, Тита, Дзио и други. Но всичко това беше изкуствено, далече от Римини на Фелини от 1936 година. Едва като се връщах към Болоня, осъзнах, че търсех Тита на неподходящо място. Та нали Фелини не беше снимал нито една сцена в Римини, а всичко беше реконструирал в римския Чинечита1 Защото неговото Римини не съществуваше вече през 1973 година, когато беше снимал филма, а още по-малко сега. Помислих си с тъга, че светът на моето детство вече не съществува.
През нощта в хотела слушах на айпода музиката на Нино Рота към Амаркорд. Обхвана ме меланхолия. Към музиката се присъединиха и събудените в паметта ми стихове на Ивашкевич, където поетът казваше:
Не се преструвай,
Че желаеш да прегризеш
Гръцкия жест на далечно Агридженто,
Че интересува те
Колоната на бора,
Растящ
Пред твоя дом,
Че те разнежва
Морето люляци,
Преливащи към Днепър,
Ти търсиш само
Твоята недоловима,
Забравена отдавна,
Обраснала с трева,
Младост
На другия ден сутринта не знаех какво да направя със себе си. В книгата за медитации прочетох да бъда лоялен към АА, а също и да почивам, без да се измъчвам, като си налагам прекалено строги планове. Реших да отида на сбирка на АА или да се разходя из Болоня. Валеше и не ми се искаше никъде да пътувам нито да разглеждам. Отидох на закуска в хотела с име като от Фелини Парадизо, където живеех. Докато ядях, не можах да си сдържа риданията. Изведнъж осъзнах, че моят свят на детството не само че не съществува, но и никога не е съществувал. Че нямам такива спомени от детството си като Фелини/Тита, на които бих могъл да опра сценария на надеждата и радостта, дори на носталгичните, но добри спомени. Надигна се вълната на отдавна забравеното самосъжаление. Че нищо не съм постигнал, че съм си пропилял живота, защото не съм могъл да намеря материал за собствения си Амаркорд.
Дъждът спря. Телефонът на АА не отговаряше. Занесох багажа си в колата. Нещо ме гонеше от Болоня. Докато се движех по улица Дзамбони, помислих, че може би ме обезкуражават прекалено многото университети, сякаш знанията ми вече бяха непотребни. На тях също, помислих, припомняйки си отегчените лица на участниците в семинара. Заминах за Ферара, където никога не бях ходил. Не знам какъв импулс ме накара на разклонението все пак да избера Модена. Не сбърках пътя, това беше несъзнателен, но все пак избор. По пътя се опитвах да си припомня младостта. Какво бях искал, от какво се бях интересувал. Всичко беше зле. Всичко, проникнато със страх: търкането на подовете, бягството от мазето, страхът от семейството. И отново, както преди Сиера Тусон, нищо приятно освен топлотата на сестра си не помня. Дори позитивните случки бяха помрачени в паметта от нещо лошо. Ваканциите, страхът от бой, игрите на двора, прякорите, десетият ми рожден ден, скандалът на баща ми с брат ми, приятелството със студентите, бащината забрана.
Така стигнах до Модена. Това беше друга Италия. По улиците още има пасажи както в Болоня, но навсякъде има повече място и повече светлина. Влязох в катедралата, както се оказа в последния момент, защото службата тъкмо свършваше. После затваряха катедралата, но аз останах още известно време сам вътре.
