1. Размишления на практика относно възпитанието и профилактиката
Тази книга не е наръчник по теория на възпитанието, не предоставя някакви цялостни и научно доказани концепции, тя просто е компендиум на практическия опит, полезен в ежедневната възпитателска практика. Тя има за задача да помогне на по-малко опитните възпитатели, на родителите и на учителите в контактите им с детето, тийнейджъра, младия човек. В такива контакти, които не само удовлетворяват и двете страни, но преди всичко - доставят на възпитаника чувство за сигурност, стимулират и вдъхновяват развитието и социалното му функциониране (в семейството, в класа, в групата му от връстници, а после и в му социалния му живот на възрастен). Такъв контакт е основата и същността на процеса на възпитание.
В този контакт възрастният удовлетворява най-важните потребности на детето - в началото най-елементарните, необходими за живота му физически потребности на малко дете като нуждата от храна, топлина, удобство, въздух, светлина и стимули: визуални, звукови, тактилни, необходими за развиването на сетивата и чувствителността.
От най-ранните години на детето този контакт служи и за удовлетворяване на неговите емоционални потребности: нуждата от внимание, акцептация, любов. Реакцията на възрастния на сигналите, свързани с физическите потребности (напр. искам да пия, да ям, студено ми е), е същевременно удовлетворяване на нуждата от внимание, да бъде детето важно за някого. Акцептацията <приемането> дава на детето усещането, а по-късно осъзнаването, знанието, че е на правилното място в света, осигурява му чувство за принадлежност, връзка с обкръжението.
Потребността от любов можем да удовлетворяваме по различни начини:
- чрез нежност, милувки, гушкане, галене, говорене на детето;
- чрез грижа, внимание, готовност да помогнем в труден момент;
- чрез показване на радост от общуването с него;
- чрез емпатия - съчувствие, когато нещо го боли или му липсва, но и когато ние нещо не му позволяваме или отнемаме, напр. да се къпе в дълбокото или в студена вода, играчка, гледането на телевизия, когато е време за сън и т.н.
Разбира се, в по-късните периоди от живота на детето и в различните социални ситуации (семейство, училище) изразяването на любовта приема малко по-различни форми. Винаги обаче е важно нашият възпитаник - независимо дали е в детската градина или е тийнейджър, собственото дете или ученик, да има съзнанието за добри, топли чувства, с каквито го даряваме, за да се усеща, че е важен за нас, да знае, че може да разчита на подкрепата на възрастните.
Целта на възпитанието е, най-общо казано, подготовката за самостоятелен живот в обществото - следователно в съгласие с неговите правила и норми. Това означава, че процесът на възпитание трябва да съдържа обучаване на детето в запознаване и спазване на тези норми, т.е. научаване:
- какво не е позволено (защото застрашава здравето или сигурността или е нарушение на обществените норми, следователно и заплаха от изключване);
- кое е задължително за живота и здравето (напр. лекарството; гимнастическите или логопедически упражнения, диетата, изключваща любимите лакомства - при диабет, алергия или
проблеми с храносмилането);
- кое е желателно, макар и невинаги абсолютно задължително - дисциплината в:
- междучовешките отношения в обществото (приетите начини на поведение към по-възрастните, по-малките, родителите, учителите, връстниците и т.н.),
- реда и хигиената (учене на „работа“: почистване, помагане на другите, грижи за облеклото и все по-нови сфери от задачи),
- отговорност за нещо или някого (грижи напр. за животно, растение, градинка или човек - по-млад, по-възрастен, болен, зает и под.).
Всичко това е всъщност един или друг начин на ограничаване, което налагаме на детето. Така че възпитанието, разбирано като помощ във формирането на личността, получаване и упражняване на важни житейски умения (започвайки от най- елементарните хигиенни навици на малкото дете, та до зрелите отношения с другите хора, емпатията, постигането на цели и т.п.) е все пак някаква стресова ситуация - както и самото формиране на личността е труден процес, а придобиването на нови умения (като започнем от научаването да се изхожда на гърнето или прохождането) често засилва страданието или фрустрацията, невинаги е в съгласие с предпочитанията на детето в дадения момент (нали да пишкаш в пелените е по-лесно, а по-приятно от болезненото и трудно падане и ставане е добре овладяното пълзене на четири крака, ученето на емпатия е трудно, по-лесно и по-приятно е просто да си излееш злобата, умението да се преговаря, да заместиш с простото „Искам!“... и така нататък).
Затова можем, като опростим малко, да твърдим, че възпитанието е и научаване да се справяме със фрустрацията. Това не може да се постигне, като се предпазва детето от фрустрация, тоест да не слагаме граници, да не налагаме норми и да му спестяваме всички трудни задачи. Точно обратното - възпитанието е позволяване на детето за изживее фрустрация, а после да го напътстваме и му помагаме в справянето с неприятностите. Това служи за изработване на емоционална устойчивост, дава възможност за упражняване на способността за отстъпки и компромиси и науката на преговорите в нещата, засягащи личните и чуждите потребности.
Всяка ситуация, в която става реализирането на възпитателните цели, можем да наречем условно възпитателна ситуация. Възпитателна ситуация може да бъде всеки момент от общуването на възрастния (възпитателя) с детето; всяка житейска ситуация има възпитателен и профилактичен потенциал, а ролята на възрастния е да забележи и използва този потенциал.
Цел на профилактиката е предпазване на детето или младежа от опасностите, които носи така нареченото рисково поведение, тоест използването на психоактивни субстанции, насилие, преждевременен секс, злоупотреба с компютъра и т.н.
Обаче профилактиката, откъсната от възпитателния контакт, от възпитателната ситуация, рано или късно става мъртва и неефективна дейност - старите като света приказки на възрастните към децата - поучаване, плашене. Дори ако оптимистично предположим, че в това приказване са вложени само мъдрости, всеизвестно е още от време оно какъв е ефектът от приказките на възрастните за децата.
Профилактиката не се прави „за децата“. Профилактиката, също като възпитанието, може да се прави само с децата. Заедно, с общи дейности, не чрез приказки.
Профилактиката не е плашене. Младостта обича играта на котка и мишка със страха, защото в крайна сметка страхът й е чужд („страхуват се нещастниците“ или „гот е да се страхуваш“).
