2. Психически потребности на детето

     Какво е това психически потребности на детето?

     В процеса на възпитанието фундаментални са психическите потребности на детето - постоянните, „естествени“ психически потребности всъщност на всеки един човек. Ние не сме в състояние нито да ги модифицираме, нито да ги елиминираме, затова е задължително да ги вземаме под внимание в контактите си с детето и тийнейджъра. Колкото и да не им се иска да се съгласят с това някои възрастни, детето има точно същите психически потребности, каквито има всеки човек. Само дето в зависимост от възрастта си то ги усеща и изразява по различен начин, в различна степен съзнателно и конструктивно ги удовлетворява. Обаче няма никакво съмнение, че именно начинът на удовлетворяването им детерминира функционирането на детето, тийнейджъра, а после и зрелия човек, в когото то се превръща.

     Психическите потребности на човека можем да сведем до две големи групи.

     Първата от тях е потребността „да бъдеш“, в смисъл на акцептация на собствената личност, тоест най-често тя е свързана с нуждата от контакт с друг човек, даващ чувството за сигурност. По същество това е потребност от внимание и любов, както и необходимостта да бъдеш важен.

     Втората група са потребностите от кръга на експанзията - растежът, развитието, влиянието. Те се проявяват в непрекъсната активност спрямо външния свят, служеща, от една страна, за търсене на външни впечатления (тоест стимулация, учене, развитие), а от друга, оказване на влияние на обкръжението (налагане на контрол над околния свят, дееспособност).

     Правилната пропорция между количеството получавани външни впечатления (стимулация) и личната активност спомагат за оптимална мобилизация - това е поредната потребност на човека от този кръг.

     В какво се състои оптималната мобилизация?

     С потребността от оптимална мобилизация нерядко са свързани възпитателните проблеми, които всъщност са вследствие на прекомерна или недостатъчна стимулация. Прекомерните изисквания спрямо детето (прекомерна стимулация) създават у него защитна нагласа, често водеща до пасивност и отдръпване, а дори и реакция на бягство. От своя страна недостатъчната стимулация (напр. отмяна на детето във всичко, липсата на изисквания към него) отключват експанзивната тенденция за самостоятелно търсене на стимули - не задължително по конструктивен и безопасен за детето и социално приемлив начин. Често тук се намира причината за така нареченото рисково поведение на младежа, който посяга към алкохола или наркотиците или се свързва с хулигански банди тъкмо в търсене на стимули и предизвикателства, каквито получава прекалено малко. Или пък посяга към алкохола, наркотиците или лекарствата или се потапя във виртуалния свят на компютъра или интернет (или на фантазиите, въображението, сънищата), за да избяга от прекомерната стимулация - прекалените изисквания от страна на обкръжението.

     Що е „вътрешният Аз“ и какво е неговото значение?

     За цялостното функциониране на човека неимоверно важен е образът на самия себе си, който зависи преди всичко от степента на удовлетворяване на така наречените „Аз потребности“. Структурата на „вътрешния Аз“ на човека се състои от три елемента: чувството за идентичност, чувството за стойност и чувството за контрол. Те определят убежденията относно себе си: Кой съм аз? Колко струвам? Какво мога, на какво съм способен? В зависимост от тези убеждения се формира позитивен или негативен образ на самия себе си, а една от задачите на възрастния - родител или възпитател - е да помогне на детето във формирането на позитивен образ на самия себе си, следователно да получи такъв опит, който да му помогне да създаде този образ.

     Това означава да се задоволят потребностите на Аза в практическото действие:

• създаване или помощ в намирането на референтна група, необходима за чувството на идентичност (първата и най-важна такава група е семейството - ако детето не удовлетвори в нея

своята потребност за идентичност, то ще се старае да я намери в други групи - невинаги конструктивни);

• засилване на чувството за собствена стойност на детето например чрез оказване на акцептация, предоставяне на позитивна обратна информация, хвалене (важно: трябва да се хвалят действителните истински качества и достижения на детето, макар и много незначителни);
• подкрепяне на чувството му за контрол чрез даването на възможност да влияе върху действителността, да взема решения и да изпълнява подходящо подбрани за потенциала му задачи.

     Тук внимание: прекалени големите изисквания, поставянето пред детето на прекалено трудни задачи може да предизвика обратния процес - оформяне на убеждения, че не може, че не става (негативно влияние на чувството за контрол), следователно е по-лошо, не струва нищо (понижено чувство за стойност). Затова е толкова важен индивидуалният подход към всеки възпитаник, което за съжаление не улеснява нормалната програма на обучение в училище.

     Кога се създава фалшивият образ на Аза и за какво служи?

     Негативният образ на самия себе си е причина за фрустрация и стрес, създава чувство за психически дискомфорт. Всички знаем добре, че не само децата се опитват да се справят с този дискомфорт чрез „позитивно фантазиране“ за себе си. Това донякъде всеобщо и естествено явление с времето може да приеме измеренията на патология, да допринесе за изграждането на изкривен образ на несъществуваща по принцип личност, което в резултат става причина не само за разстройства в отношенията с другите, но и за сериозни проблеми със собствената идентичност.

     Това се случва тогава, когато се получава прекалено голямо несъответствие между възприемания образ за себе си и приемания за „идеал“ или стандарт - „идеалния АЗ“, който често се оформя в съзнанието на детето в резултат от изразяваните очаквания на възрастните („трябва да си послушен“, „трябва да успееш в това или онова“, „трябва да си най-добрият“...). Колкото по-високи са тези очаквания и колкото повече действителният потенциал на младежа - неговият действителен „АЗ“ - се различава от тях, толкова по-голяма е фрустрацията и толкова по-силна е склонността за създаване на фалшив образ на собствената личност. Това не означава обаче, че „идеалният АЗ“ е нещо вредно или лошо - то дава възможност за създаване на собствена перспектива за развитие на човека, неговите стремежи и изисквания спрямо себе си (без които все пак всяко развитие би било значително затруднено). Важно е обаче набелязаните от този „идеален АЗ“ стандарти да са реалистични (това означава да не надхвърляме реалните възможности на детето) и адекватни на възможностите (това означава човек да има фактическите възможности за постигането им, да знае как да го направи и да разполага със съответните, даващи възможност за реализирането им условия).