3. Добрата комуникация

     Няма съмнение, че в основата на всички човешки контакти е комуникацията. Обаче всички знаем, че невинаги е лесно да се разберем с детето или тийнейджъра - за това пречат разнообразни причини, произтичащи както от страна на нашия млад събеседник, така и нашите дефицити или лоши комуникативни навици.

     Най-важното във всяка комуникативна ситуация е показване на акцептация към събеседника. Както пише Томас Гордън: „когато някой човек проявява спрямо друг човек истинска, а не фалшива акцептация и му позволи да го усети, има възможност да му бъде от голяма помощ. Акцептацията му на другия, такъв какъвто е, представлява важен фактор в създаването на отношения, които ще позволят на другия човек да расте, да се развива, да извършва конструктивни промени, да се учи да разрешава своите проблеми, да постигне психическо здраве, да стане по-продуктивен и творчески и да реализира всички свои възможности. Това е един от тези прости, но невероятно прекрасни парадокси на живота: когато човек чувства, че другият го приема действително такъв, какъвто е, става независим и от този момент може да започне да се замисля как би искал да се промени, как би могъл да стане друг и да реализира повече от това, на което е способен.“

     Да помним: не е достатъчно да чувстваш акцептация, акцептацията трябва да се покаже. Най-важният ефект от показването на акцептацията е усещането на детето, че е обичано и важно - а както помним, това е много важна психическа потребност на човека.

     Как да показваме акцептация?

     Това може да се прави по много начини: вербално (с помощта на изказаните думи) и невербално - с помощта на безсловесни комуникати: жестове, пози, израз на лицето, с цялото поведение към събеседника.

     Невербални сигнали за акцептация. Това може да ни се струва странно на пръв поглед, но много ефикасен начин на показване на акцептация в много случаи е нищо да не правим и нищо да не говорим!

     - Ненамеса в дейността на възпитаника - да му позволим да реализира собствените си идеи, решения, дори допускането на грешки. Да бъде себе си. Не трябва на всяка крачка да натрапваме на младите хора собствените си „по-добри“ (а дори и наистина да са по-добри!) решения на всяка ситуация - защото по този начин сигнализираме, че нямаме доверие на тяхното мнение, умения, сили.

     Не трябва обаче да бъркаме ненамесата с безразличие! Да не се намесваш означава внимателно да наблюдаваш дейностите на детето и да сдържаш собствените си импулси да управляваш всяка ситуация, но да бдиш дали идеите на възпитаника са безопасни и разумни и дали последствията от направените от него грешки няма да бъдат прекалено болезнени или опасни.

     - Пасивно слушане - „внимателно мълчание“, позволение детето да се „изприказва“ (дори ако говори за неща, които са възмутителни за нас).

     - Сигнали за съгласие - например кимане, усмивка, жест.

     Акцептация, предадена с думи

     Томас Гордън нарича думите, показващи акцептация, „прости автомати за отваряне на врати“, тъй като най-често те показват, че детето се чувства поощрено да говори, то има убеждение, че е слушано внимателно и разбирано. Най-прости такива автомати са например:

     - Аха, - Ох, - Хмм...

     - Интересно, - Наистина, - Сериозно?

     - Така ли?

     - Разкажи ми за това, - Искам да го чуя.

     - Интересна ми е твоята гледна точка.

     - Искаш ли да разговаряме за това?

     - Това звучи сякаш искаш да ми кажеш нещо.

     - Това ми се струва много важно за тебе.

     Тези „отварачки“ всъщност са покана за диалог: насърчават другия да започне да говори или да продължи да говори, в известен смисъл „оставят топката у него“, дават му възможност да вземе решение дали да я приеме, или не. Не натрапват нашето мнение. Тоест сигнализират: твоето мнение е важно.

     Важна група „отварящи автомати“ показват по-директно уважението и акцептацията за говорещия:

     - Имаш право да изразяваш каквото чувстваш.

     - Имаш право на свои мисли и чувства.

     - Уважавам твоите чувства.

     - Мога на много да се науча от тебе.

     - Твоето мнение е важно за мен.

     - Това ме интересува.

     Защо понякога е толкова трудно да се разберем с детето (тийнейджъра)?

     Понякога дори голяма доза добра воля не е достатъчна да покажем ефикасно на възпитаника акцептацията си (обикновено тогава, когато наистина не чувстваме такава, защото ни е трудно да приемем поведението на детето). Струва си да си дадем сметка какви са блокадите на интерперсоналната комуникация с детето, често напълно несъзнателно издигани от възрастните.

     В проблемна ситуация например, когато възпитаникът не е изпълнил дадената му задача и сигнализира този проблем, често нашата реакция са изказвания, съдържащи някакво разрешение:

• Нареждане, препоръка, заповед (напр.: Не приказвай много, захващай се за работа) - изказване от този тип информира детето, че неговите проблеми не са важни, че възрастният по-добре знае какво му е нужно на него и че се съмнява в неговата компетентност или умения за самооценка. Следователно предизвикват злоба, желание за съпротива.
• Предупреждение, плашене (напр.: Ако не си прилежен, няма да минеш в горния клас) - такива изказвания са подобни на предходните, но допълнени с информация за последствията; говорят, че възрастните не уважават потребностите на детето, могат да предизвикат страх, но будят и враждебност, провокират за „проверка“ на истинността на заплахите.
• Морализаторство, проповеди - този тип изказвания почти винаги съдържат думата „трябва“, „длъжен си“ (напр.: Добре знаеш, че основното ти задължение е да се учиш, трябва да се заемеш с това, което си длъжен). Тези изказвания изразяват липса на доверие в преценката и ценностната система на детето и убеждение, че е длъжно да приеме становището на другите, предизвикват чувство за вина, понижават чувството за собствената стойност.
• Съветване, внушаване, предлагане на решения (напр.: Трябва да се научиш по-добре да си планираш времето). Колкото и да ни се струва, че помагаме, изказвания от този тип всъщност са доказателство за недоверие в способностите на детето за самостоятелно решаване на личните проблеми и чувство за превъзходство на учителя („аз знам по-добре кое е най-доброто за теб“); провокират към съпротива и противопоставяне, особено тийнейджърите, борещи се за своята независимост. 
• Поучаване, изнасяне на лекции, използване на логични аргументи (напр.: Да се опитаме да обобщим фактите. До края на учебната година остава само един месец, тоест 20 дни училище. Помни, че с този темп няма да успееш да се справиш със задачата за класификация, което означава, че трябва да ускориш работата си). Привидно също „положително изказване“ (и приемливо в ситуациите на „образователна комуникация“), обаче в проблемна ситуация могат да предизвикат у детето чувство за малоценност. Лекцията, както е известно, е най-малко ефективната форма на обучение, а неуместното й използване става ненавиждана форма.
• Следващата група типични изказвания, съдържащи преценка, оценка или осъждане. Възрастните често сме убедени, че помагаме на детето, като му показваме грешките или неподходящото държание, докато всъщност то се чувства неразбрано, а често и унижавано: