5. Проблем на отношението и проблеми в отношенията

     Във всички човешки отношения, а може би особено в отношенията с децата, необикновено важен е въпросът за границите, отговорността и свободата.

     Децата, а още повече тийнейджърите обикновено не обичат границите, защото ги асоциират с ограничението, което толкова недолюбват. С неудоволствие слушат за отговорността, защото я свързват с прекалените очаквания и претенции на възрастните, а освен това за тях тя е също някакъв вид ограничение. Затова пък обичат свободата, разбира се.

     Струва си да осъзнаем, а после непрекъснато да караме възпитаниците си да осъзнават, че тези три понятия са тясно свързани помежду си.

     Нашите граници ни определят, изграждат чувство за собственост и отговорност. Съзнанието какво притежавам, какво съм аз, какво зависи от мен и за какво съм отговорен, какво принадлежи на другите - всичко това е основата на нашата лична свобода - защото на собствен терен мога да правя всичко, което поискам. При условие че знам къде започва и къде свършва. Тоест знам своите граници.

     Ясното и отчетливо очертаване на личните граници благоприятства за изграждането на отношения с другите хора.

     Границите не са „вродени“, учим се да ги обозначаваме, формираме и защитаваме в практиката, във всекидневния живот. Може да се каже, че процесът на възпитание, както и профилактичната дейност, се състои в научаването да обозначаваме и да спазваме граници - собствените и на другите хора. Човек, който няма или не знае собствените си граници, не се впечатлява от границите на другите хора, тъй като не осъзнава съществуването им или ги пренебрегва - такъв човек, като прекрачва чуждите граници, става агресор.

     Здравата, ненарушена система от граници, каквато възрастният помага на детето да си изгради, е еластична и има осъзнавани от „собственика“ установени „входове“, през които пуска на своя територия (физическа-пространствена, емоционална, интелектуална, духовна) други, избрани от него хора. Такава система от граници ни позволява:

• съзнателно да създаваме връзки с хората и да преживяваме близост с друг човек;
• да изпитваме удоволствието да бъдем в други хора;
• чувство за сигурност;
• да уважаваме чуждите граници;
• умението да казваме „не“.

     Липсата на граници води до:

• проблеми в контактите с хората;
• приемане ролята на агресор (когато детето нарушава чужди граници) или на жертва (когато позволява на другите да нарушават неговите, което не е трудно, защото те не са обозначени);
• усещане за заплаха и липса на защита;
• липса на умението да се казва „не“.

     Другата крайност са „стените“, издигани вместо еластични граници, най-често в резултат от изпитани в миналото болезнени преживявания, гняв или страх. В комуникативните ситуации те могат да приемат формата на мълчание или словоизлияния (отклоняващи вниманието, защитни), а техните последствия са:

• чувство за изолация,
• липса на интимност,
• самота,
• казване на „не“ във всяка ситуация.

     Както в семейна, така и в училищна среда проблемът с поставяне и спазване на граници е най-честата причина за проблеми в отношенията. Понякога толкова силни, че за поправянето им не достига само разговорът с детето, което има проблем.

     В какви ситуации разговорът не е достатъчен?

• Когато има силни конфликти в групата, които децата не са в състояние да разрешат самостоятелно, особено ако са свързани с агресия от едната или другата страна - тогава е задължително да се разследва проблемът и да се водят преговори.
• Когато групата или по-силен ученик малтретира по-слабия - задължителна е интервенция спрямо насилника, а нерядко работа с целия клас.
• Когато детето е застрашено или застрашава другите - трябва да се уведомят родителите и заедно с тях да се изработи стратегия за помагане.

     Нагласа на възрастния спрямо проблемните поведения на децата

     Ако детето не спазва границите, нарушава установените социални норми, а към тях принадлежат, разбира се, и нормите на училищния живот, не трябва да му се позволява да прави това. Липсата на намеса от страна на възрастните го подтиква да нарушава поредните граници, да руши отношенията си с другите, а нерядко, особено когато в играта влизат наркотиците или алкохолът, отношението към себе си.

     Прехвърляйки отговорността за нашия проблем в отношенията ни с детето (доста често може да се наблюдава такъв „пинг-понг“ между учителите и родителите), го лишаваме от шанса за решаването му. Всеки възрастен в отношенията си с детето може единствено сам да му обозначи граници и да следи за спазването им, да сигнализира за своите очаквания и да позволи то да почувства последствията от дадено поведение.

     От нагласата и реакцията на възрастния при неподходящо държание на детето зависи преживяването на детето на тази ситуация (усещаните от детето емоции) и по-нататъшното отношение с възпитателя (изводите, направени от детето, чувството за сигурност, признаването или липсата на авторитет).

     Най-общо можем да откроим три вида нагласи на възрастния в проблемни ситуации: прекалено снизходителна, прекомерно сурова, зряла.

     1) Когато възрастният е прекалено снизходителен:

• пренебрегва проблема;
• оправдава поведението на детето;
• игнорира лошото поведение;
• не вижда последствията;

     Снизходителната нагласа на възрастния буди следните чувства и мисли на детето:

• нищо не е станало;
• мога да правя всичко, което поискам, всичко ми е позволено;
• не трябва да се съобразявам с него;
• пренебрежение към възрастния;
• чувство за заплаха.