A- A A+
Pin It

Ивона Чишевска

АЛКОХОЛИЗМЪТ Е БОЛЕСТ

     Полша принадлежи към тези страни в све­та, които имат най-големи постижения в ле­чението на хора, зависими от алкохол. Ле­чението е безплатно (влиза в рамките на здравната осигуровка) и обхваща редица елементи. Имаме много добри специалисти в областта на терапията на зависимостите — лекари, психолози, психотерапевти. Днес малко от европейските държави могат да се състезават с нас, но построяването на такава ефикасна система изискваше героичен труд от много хора. Един от тях е д-р м. н. Бохдан Т. Воронович.

 

     -  Тогава,  когато аз започвах работа, някъде преди двайсет и пет години, срам беше да кажеш в лекарската среда, че работиш с алкохолици - споменава доктор Воронович. — Такива лекари бяха третирани като лекари "седма ръка ". До ден днешен много хора смятат, че алкохолизмът не е болест, а някаква срамна черта на характера.

     Доктор Воронович е попаднал в антиалкохолен диспансер, както сам твърди, случайно. Веднага след дипломирането започва работа в психи­атрична клиника. Скоро след това основава семейство и се оказва, че парите за прехрана не стигат. Затова пита колеги, не знаят ли нещо за допъл­нителна работа и така попада в диспансера за алкохолици към Института по психиатрия и неврология във Варшава. Разговорът с госпожата доктор, ръководеща диспансера, е бил кратък.

     -Казах, че не знам, на какво се основава лечението на алкохолици, и че вероятно трябва да мина през някакво обучение. Госпожата сметна това за ненужно.  "Веднага ще се ориентирате, колега, в какво се състои на­ шата работа " - каза тя.

     След малко влезе първият болен. Лекарката седеше зад бюрото, аз до нея, пациентът отсреща. Тя спокойно, но решително започна своята реплика:

     "Господин Кажо, аз толкова пъти Ви молих да не пиете - и какво? Вие знаете, че това Ви вреди -и на черния дроб, и на бъбреците, и на сърцето Ви."

"Докторке, кълна се в Бога, това беше за последен път."

     "Е, добре, господин Кажо, моля, вземете антикол и повече не пийте. И да не забравяте всеки ден да вземате антикол. "

     "Добре, госпожо, никога повече, нито капка " - отговори съкрушеният пациент и двамата се сбогуваха с чувството за добре изпълнен дълг.

"Следващият!" - викна госпожата доктор.

Следващото посещение изглеждаше подобно:

     "Пани Криша - започна раздразнена лекарката, - нали на предишното посещение Вие бяхте обещали на мен и на мъжа си, че това е за последен път, а сега чувам, че пак пиете! Нали вече веднъж: Ви изгониха от работа, за какво Ви е това!... Антикол ежедневно и следващият."

След три такива разговора госпожата се обърна към мен:

     "Е, виждате, колега, колко е просто. Там е Вашият кабинет, моля да започнете да приемате ".

     Така е започнала работата на д-р Воронович с хора, зависими от алко­хол. Той е четял специалистична литература и се е стараел да придаде смисъл на изпълняваната работа. Разбирал е, че досегашните методи за лечение са безрезултатни. Затова е търсил други решения. Огромен успех е било, ако пациентът е спирал да пие за няколко месеца. Първо се е появявал в кабинета, разтреперен, с разревана съпруга и уплашено дете. След известно време е идвал свеж, избръснат, отпуснат. Трудно е било да се очаква, че той няма да се върне към пиенето, но си е струвало да работиш заради тези няколко месеца спокойствие и нормален живот в семейството на болния. Несъмнено голямо значение е имала личността на лекаря. На док­тор Воронович пациентите са му вярвали, казвали са му истината, приз­навали са пред него своята безпомощност.

     След няколкогодишни търсения на ефикасни методи за лечение настъ­пил първият пробив. През 1975 година било открито дневно отделение за алкохолици към Института по психиатрия. Това дало възможност за въвеж­дане на психотерапията в лечението на алкохолизъм. Нямало е тогава нито литература, нито опит в този тип деяния. Използван бил опитът на психи­атрите от клиниката по неврози, които вече били въвели психотерапията в своята практика.

Това начинание донесло неочаквано добри резултати.

     - Хората, които завършваха терапия в отделението, се връщаха при мен, в диспансера. Тези хора търсеха подкрепа, страхуваха се от рецидива на болестта. След психотерапията те успяваха да се дистанцират от себе си и от това, което ги е сполетяло в живота. Говорехме като партньори. С някои пациенти станахме приятели. Разбрах тогава, че зна­нията ми са много малки и недостатъчни. Реших да поканя за сътрудничество непиещите алкохолици. Измислих, че заедно с моя непиещ от три години пациент ще бъдем терапевти. Той под моето наблюдение трябваше да предава своя опит и умения в това, да се противопоставяш на своето пристрастяване, на тези които тепърва идваха да се лекуват. Много от непиещите алкохолици искрено се ангажираха в този проект. Заедно работихме дълги месеци над изготвянето на програмата.

     Един от резултатите на тази дейност беше възникването на Клуб на въздържателя към дневното отделение.

     Беше краят на 1979-та. Тогава станах ординатор на екипа за лечение на зависимите.

     Поредното преломно събитие била срещата по случай юбилея на Сдружението на въздържателите в Познан.

     - Заминахме за там всички, аз и пациентите от дневното отделение, а също и целият персонал. Седяхме в една огромна зала, сред тълпа хора. Всеки момент някой вдигаше ръка и вземаше думата. Всички започваха по един и същ начин:

"Казвам се Анджей и съм алкохолик ",

     "Казвам се Дорота, алкохоличка съм" - и чак след това говореха за преживяванията си.

     Бях потресен. Всеки един от моите пациенти беше в състояние по вре­ме на психотерапията да каже за себе си всичко, дори че е бандит, изна­силван, крадец, но за нищо на света не би казал, че е алкохолик. Помня, че един от тях опита да каже нещо такова за себе си, но тези думи не мо­жаха да му минат през гърлото. Накрая почервеня, започна да диша теж­ко, а аз, страхувайки се да не би да получи инсулт, промених темата.

     Помислих си, че това познанско изискване да се говори за себе си "аз съм алкохолик" е жестокост, която разгалва това, което хората най-силно искат да скрият.

     Започнах да разговарям с колегите психолози и психиатри от Познан на тази тема. Тогава научих, че онези хора са Анонимни алкохолици. Получих материали за дейността на групи АА и реших да основем подобни и във Варшава.

     За мое учудване, намерих съмишленици сред самите пациенти, които бяха с мен на тази среща. На тях им харесваше, че човек може толкова спокойно и без стеснение да говори за своя алкохолизъм. Само след няколко месеца уредихме първата във Варшава среща на Анонимните алкохолици. В началото сбирките се провеждаха след работно време в нашето отде­ление. Не бях в състояние да участвам във всички и да работя на кръгло денонощие. Тогава реших да предавам ключовете за отделението на пациентите. Избрах трима от тях, на които имах доверие, и ги упълномощих да вземат ключовете. Това беше огромен риск. Беше свързано с преда­ването им на отговорността за цялото имущество на отделението, за апаратурата и лекарствата, които се намираха там. Колегите ми, след като разбраха за това, предсказваха, че ще свърша в пандиза задено с па­циентите си. Но изминаха вече деветнайсет години и нищо не е изчезнало.

     Именно моите бивши пациенти решиха да разширят мрежата на гру­пите АА. През 1982 уредиха конференция на въздържателските клубове, започнаха да се организират и днес в самата Варшава имаме 150 групи на Анонимните алкохолици.

     Групите на АА дадоха възможност за изграждане на една цялостна и ефикасна система на излизане от зависимостта. Концепцията за оздравяването, предлагана от Общността на АА, е наречена Програма на Дванадесетте стъпки. Тази програма помага на човека да разбере същността на зависимостта и самия себе си, подкрепя собственото му вътрешно израстване и дава указания по какъв начин той може да постигне тре­звеност.

     Доктор Воронович направил Програмата на 12-те стъпки основа на тера­пията в неговото отделение. Този метод е измислен от самите алкохолици. Болният в процеса на терапията така променя начина си на мислене и раз­биране за света, че да стане възможно регулирането на емоционалните му състояния без алкохол.

     През 1986-та пастор Робърт Геймбъл, който се бил ангажирал със създаването на подобни групи в САЩ, поканил д-р Воронович и няколко други полски специалисти при себе си.

 

АркА, брой 3, февруари 2003 г.

АркА

брой 3, февруари 2003 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева

Снимки: Анна Швед

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”