A- A A+
fShare
0
Pin It

КАКВО ОЗНАЧАВА ДА ОБИЧАШ ДЕЦАТА?

      Имам двама сина - Бартек (на 7 години) и Антош (на 2 години) и, разбира се, много ги обичам. Напоследък ми зададоха въпроса, какво значи това, че обичам децата си. Обмислянето на отговор, който да е най-близък до истината, ми отне много време, понеже чувствата трудно се описват изчерпателно (сигурно затова поетите все имат работа). А и не съм сигурна, дали това, което пиша, ще бъде поне мъничко универсално.

     Да обичаш децата означава да ги придружаваш в откриването на света, понякога отблизо, понякога от известна дистанция, да се радваш заедно с тях на тези открития, или заедно с тях да тъгуваш и - ако ситуацията го изисква -да обясняваш, но най-често просто да бъдеш заедно с тях. Вчера по време на разходка Антек първо застана под едно дърво да наблюдава някаква чурулигаща птица, после зърна на земята бръмбар - и легна по корем, пипа го с пръст; след малко по същия начин гони една мравка, която се оказа по-забавна, защото му се качи на пръста, а накрая видя дирижабъл и вдигна много радостна олелия. Всичко това ми го показваше, размахваше "лапич-ки", искаше да сподели с мен тези сензации. По едно време аз отвърнах глава от бръмбара, тогава той ме хвана за брадичката и ме накара да се възхищавам на гадината. Това като първо.

     Второ, да свръхупотребяваш добри думи. Да ги хвалиш за всяко постижение (колкото и да е малко), да пренебрегваш провалите, да зареждаш акумулаторите им, за да стигнат за цял живот, да милваш, да целуваш, да прегръщаш.

     Преди извество време Бартек се върна от детската градина и каза, че не искал да рисува ченгелчета и госпожата го пратила да стои в ъгъла. Нищо достойно, но се зарадвах, че ми го каза. Отговорих, че ченгелчета трябва да се рисуват, че трябва да се слуша госпожата, но и че се гордея с него за това, че ми го каза, че не лъже, че съм щастлива, че синът ми е смел, и т.н. Добавих също, че никога не се радвам, ако той направи нещо лошо, но няма да се сърдя, ако сам си го признае (много добре помня, че когато бях дете, често ми се случваше да лъжа от страх, че ще получа шамар или ще ми се карат). Като казах свръхупотреба на добри думи, имах предвид между другото и такива ситуации. Що се отнася до прегръдките, нещата са уж оче­видни, а въпреки това винаги се чувствам изненадана, какви вълшебства стават, когато прегърнеш човека.

     Бартек е непоносим (метнал се е на таткото си) между седем и девет сутрин (винаги повтарям, че ако се бях запознала с мъжа ми по това време, бих избягала на края на света, същото се отнася и до големия ми син). Но ако му кажа сутрин - ела, прегърни мама за добро начало на деня -свършват капризите и имам едно радостно дете. Невероятно, но това действа всеки път!

     Трето, да изслушваш това, което децата казват за себе си и по същия начин да споделяш с тях своите преживявания. Като с приятели, само че малки. Децата обожават (самата аз обожавах!) да имат големи приятели -защо те да не са родителите? Като дете аз не умеех да съм приятелка с майка ми (сега това за щастие се промени), затова пък винаги сме били приятели с татко, дори когато бях ужасна тинейджърка - значи това е възможно.

     Моята приятелка Кашя отишла някога със сина си Юрек на пазар. Влез­нали в магазин за дрехи, където Кашя искала да си избере рокля. Не могла да се реши и помолила своето четиригодишно момченце да я посъветва. Юрек, без да се колебае, показал едно от парцалчета, като добавил: "С това ще изглеждаш като много весела мама". А след това ходел горд и разказвал, че е "купил рокля на мама". Това много ми хареса и горе-долу такива пове­дения имам предвид, когато казвам да се отнасяме към децата си като към приятели.

     Четвърто нещо е създаването на "вълшебни мигове", съвместно организиране на удоволствия, правене така, че да може после детето да каже: "Ах, какво чудесно детство имах." Да каниш гости, да организираш рождени дни, да ходите на кино, да рисувате, да лепите, да шиете, да разпъвате палатка, да му разрешаваш да спи при приятел, да играете на театър, да разказвате приказки, да четете, да играете с топка, и т.н., и т.н....

     Преди няколко дена изработих за синовете си пиратско знаме - нямам време да шия, затова го направих с телбод и лепило. Децата бяха възхитени, но мъжът ми ме нахока, че "вместо да им дам вечеря, започвам да си играя". Казах му, че от детството си момчетата ще помнят по-скоро това знаме, а не кренвирши с кетчуп, но не знам дали успях да го убедя.

     Като пиша всичко това, ми дойде мисълта, че някой би могъл да остане с погрешното впечатление, че моите контакти с децата са пълна идилия. За съжаление не е така. Притежавам средиземноморски темперамент и се случва да крещя, да се карам, а после да съжалявам. Един път след такъв инцидент Бартек ми каза, че не бива да плашиш децата (като че ли не го знам...). Стана ми страшно неприятно, особено след като повишаването на гласа е нещото, от което най-много бих искала да се въздържа. "Прав си -казах - но мама също понякога прави неща, от които не е доволна". В релациите със сина ми успях да постигна това, че той не ме смята за "суперменка" и знае, че на всеки, също и на родителя, му се случва да прави грешки. Мисля си, че ако родителите, които са естествен авторитет, си дават правото на грешки, тогава и на децата ще им бъде по-лесно да приемат собствените си слабости и несъвършенство (което не означава да си позволяваш всичко - старая се да не викам!). Изграждането на такова убеждение у детето е за мен един от най-важните и съзнателни възпитателни елементи, защото на мен самата ми беше трудно да приема, че не съм най-добрата, най-умната и най-хубавата в света и не бих искала такова нещо да сполети и моите деца.

     Пета точка в моя списък на "най-важните неща в обичането на децата" е да си справедлив и добросъвестен - тези две черти дават чувство за сигурност, безопасност. Страшно много съм благодарна на моите родители, че никога не подведоха моето доверие, че винаги са държали на думата си. Опитвам се да постъпвам по същия начин. От друга страна, също от собствен опит знам (макар че това не касае моите отношения с родителите ми, а с други възпитатели и с учителите ми), че най-болезнено наранява несправедливостта.

 

     Един път брат ми, перманентен фантазьор, каза на татко нещо, което според мен беше абсолютна лъжа и като гадна по-голяма сестра не пропуснах да изкажа на глас мнението си. Но татко смяташе, че ако няма възможност да се провери, по-добре е да повярваш, отколкото да оне-правдаеш някой. Благодарение на тази история - и на много други подобни -придобих убеждението, че никой няма толкова великолепен баща като моя.

     Когато бях в лицея, майката на моята приятелка Маня каза по някакъв повод, че децата са щастливи тогава, когато имат щастлива майка. Според мен това нейно изказване би трябвало да стане мото на всички учебници за майки. Разбира се, не винаги съм щастлива в даден момент, но като цяло - да, много. И със сигурност не съм идеалната майка, нито съпругът ми е идеалният баща (когато мъжът ми искаше да вземе Антек на разходка, а той предпочиташе да отиде с мен, Бартек каза: помни, Антош, че таткото също е семейство), но напоследък, ни в клин, ни в ръкав, Антек заяви, че има най-готиният татко на света и най-готината майка на света - значи нее зле. Освен всичко останало, когато човек чуе нещо такова, знае за какво се е родил...

Юстина Беднарек

(“Arka”№ 29/1999)

 

И ОЩЕ ПО ВЪПРОСА – ГЛАСЪТ ОТ БЪЛГАРИЯ

 

     Как децата разбират, че са обичани от родителите - как им го показваме?

     Най-сигурният път на родителя, който обича децата си, и удовлетворението от разбирането на децата за това е осъзнаването, че децата, създа-дени от нас, имат своето име и място в света на големите, където трябва да поместят своите радости, надежди, тревоги и да ги вместят в страданието и надеждата на човешката съдба. Не е достатъчно само осигуряването на жизнено важни родителски грижи: храна, облекло, здравеопазване, развле-чения. Най-важното е възпитанието, което родителят трябва да даде на децата по важните житейски проблеми.

     Доброто възпитание е резултат от разговори и общуване с децата без ограничения по всички въпроси, вълнуващи детската душа от ранна възраст до тяхното физическо и духовно съзряване.

     Родителите трябва да бъдат приятели с децата си, за да могат те да споделят личния си живот и да познават този на родителите си.

Родителите трябва да познават приятелите на децата си, да са информи­рани къде се намират, кога се прибират, за да усещат децата загрижеността ни и в най-добрия случай тя да се превърне в двупосочен процес.

     Родителите трябва да стимулират децата, за да изпълняват първо задълженията си с поощряване, но в никакъв случай да не се прекалява с излишни подаръци и обещания, за да не се получи обратен ефект. Необходимо е да се поставя "невидима" граница за ограничаване на някои желания у де­цата, но без да ги задължават грубо и немотивирано.

     Децата са чувствителни и винаги усещат, когато между родителите има напрежение или някой от родителите е напрегнат. Това напрежение кара детето да се чувства несигурно, да се затваря в себе си от страх, че може би то е причината за създалата се ситуация в семейството или че с някое свое действие може да предизвика тази ситуация. Затова добрият родител не се съсредоточава единствено върху своите проблеми, а ако ги има и те не могат да бъдат прикрити, в детето не трябва да се насажда чувство на вина, а на съпричастност и то трябва да знае, че неговите проблеми няма да бъдат пренебрегнати и трябва да бъдат споделени. Децата, уважавани като личности от своите родители, знаят, че са обичани и затова са спокойни и уве­рени, както в себе си, така и в своите родители.

Цвета Карабойчева 

fShare
0
Pin It

АркА, брой 3, февруари 2003 г.

АркА

брой 3, февруари 2003 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева

Снимки: Анна Швед

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”