A- A A+
fShare
0
Pin It

 ШАНСЪТ

 

     "Самият Калерво често повтаря, че е благодарен за това, че е алко­холик. Когато среща въпросителен поглед, обяснява: Ако не бях алкохолик, днес сигурно щях да бъда също толкова объркан - духовно, морално и емо­ционално - колкото бях, преди изобщо да изпия първата капка. Може би щях да страдам от остра невроза или да се озова в лудница. А така по­лучих шанс. Защото именно благодарение на алкохолизма си открих нещо, което ми позволява не само да не пия, но преди всичко да решавам проб­леми, които никога не съм могъл да решавам. Нещото, което ми позволява да живея."

(Виктор Ошатински: Грях или болест)

 

     Когато в началото на своето алкохолно въздържание прочетох горното изказване, не бях в състояние да разбера как човек може да е благодарен за това, че е болен. Стигнах обаче до извода, че щом го казва непиещ от ня­колко години алкохолик, значи трябва да има нещо в това. Тогава смятах, че моят проблем е алкохолът, че стига да не пия и всичко ще бъде наред. Вложих много труд в моето здравеене, докато до мен достигна истината, че именно провалът на алкохолния ми начин на живот е преломната точка в моето отношение към себе си, към другите хора и към заобикалящия ме свят.

     Днес ми доставя удоволствие фактът, че съм непиещ, трезвеещ алкохо­лик. Смятам, че алкохолът е бил за мен лекарство срещу кодираните в мен от ранно детство: негативно чувство за собствена малоценност, нарушено (изгубено) чувство за безопасност, страх от отхвърляне, липса на чувство за сила. За такова състояние на моята личност са съдействали много фактори, но смятам, че главната причина е това, че в средата, в която съм израснал, показването - изразяването на чувства е било и е третирано като нещо срамно. А нали именно емоционалните връзки с най-близките хора дават чувството за безопасност, а одобрението ражда усещането за собствена сила.

Чувството за себестойност може да се развива само в такава среда, в която:

     • одобряват нашите индивидуални черти, различаващи ни от другите хора,

• открито показват любов,

• грешките се използват като средство за придобиване на опит,

     • комуникацията в семейството е отворена, а принципите на поведение са еластични,

     • показва се отговорността като ценност, например чрез удържане на дадена дума,

• честността е практикувана ежедневно,

• не се упражнява двойна моралност.

     Именно такава атмосфера цари в здравите семейства. В такива семей­ства, където се спазват тези принципи, децата имат добро мнение за себе си, а в резултат на това са здрави психически и физически, цялостни и умеят да обичат.

     В моето детство липсваха емоционални връзки между членовете на семейството, живеех в добри материални условия, нямаше алкохол, нямаше насилие, но и нямаше любов. За щастие беше там Дядо ми. Топлината на ръката му усещам до ден днешен, помня неговите разкази и миризмата на съвместните разходки. Единственият човек, за когото бях някой важен, аз -детето, аз - малкият човек. Благодарение на него 20 години след смъртта му намерих път към света на чувствата. На тези чувства, които бях замразил от страх от болката на отхвърлянето.

     Смятам, че една от причините за недооформянето на системата на моя АЗ (кой съм?) е било дисфункционалното ми семейство. Детството в такова семейство прави невъзможно виждането и осъзнаването на собствената личност като достоен и способен на самостоятелен живот човек. Помня какво удоволствие ми доставяше в детството шумното ходене - тропането с крака - но само тогава, когато бях сам (чувах, че вървя, значи - бях). В присъствието на други хора с най-голямо удоволствие бих станал невидим. Съществувах също тогава, когато се въплъщавах във фигурите на герои от книгите. Мен като мен ме нямаше; имаше по-лоши - по-добри, но не и мен. Аз - това беше нещо (нищо конкретно) между тях. Това, че съм бил красив млад човек, го "открих" на снимки, в третата година на моето трезвеене, на почти 50-годишна възраст. Някога смятах, че всяко едно момиче, което ми харесва, е прекалено хубаво за мен. Мислех се също за някой малък и слаб, въпреки че с ръст 180 см тежах около 80 килограма, а "на пръста ми" можеха да стъпят малко достойни съперници. Съмнявам се, че с толкова разсечена личност бих могъл да функционирам без алкохол или друго "обезболяващо".

     За първи път се напих, когато бях на 7 години. Мисля си, че това беше опит да обърна внимание върху себе си, последен вик: "Гледайте, това СЪМ - АЗ!" Помня отвратителния вкус на водка. После бягах в света на фанта­зията и литературата. Много четях, като ограничавах контактите с връстни­ците си. На 15-16 години "открих", че алкохолът премахва вътрешните блокади и страхове, позволява да разговарям, да се смея, да танцувам, дава чувството за сила - за АЗ-а. Изпиването на алкохол ми даваше чувството, че съм някой, не се страхувах от оценка, чувствах се силен, бях смел, добре ми беше. Дипломирането ми, сключването на брак, добрата позиция в службата - нищо нямаше значение. Само изпитият алкохол правеше така, че бях; без алкохол ме нямаше.

     Според мен един алкохолик, който престава да пие, не губи алкохола, той губи себе си. Смятам, че пиенето на алкохол е проява на смущения, чиито корени в повечето случаи са в детството. За мен алкохолът беше "лекарство", но за да видя негово деструктивно влияние и да намеря моти­вация за работа върху себе си, трябваше да стигна своето "алкохолно дъно". Именно това "дъно" (писна ми от такъв живот) е станало преломната точка на старта към нов живот. Само тогава, когато човек не може да понася пове­че собственото си поведение, може да се освободи от него, да потърси по­мощ, да поиска промяна. Дъното става мотивация за тази промяна.

     Мисля също, че за мен "обезболяващото" беше необходимост и ако не бях намерил алкохола, щях да намеря друго "лекарство", може би не толко­ва видимо или по-одобрявано в обществото (религия, фанатизъм, работо-холизъм, хоби за попълване на живота и т.н.). Семейството, което щях да основа тогава, пак щеше да бъде дисфункционално, защото дисфункци-оналният АЗ, какъвто бях, можеше да намери единствено дисфункционална партньорка. Пак нямаше да мога да създам емоционални връзки, щом са­мият аз бях откъснат от чувствата си. Нямаше да е възможно също осигуря­ването на чувството за безопасност от някой, който сам е препълнен със страх.

     Стигайки до алкохолното си дъно и започвайки работа върху себе си, работа, която ми носи много сатисфакция, имам шанс не само за все по-пълен живот, но вярвам, че също и за прекъсване на омагьосания кръг: дисфункционален ТОЙ (баща) + дисфункционална ТЯ (майка) = дисфункционално дете, което в бъдеще ще намери дисфункционален партньор и ще основе поредното дисфункционално семейство.

     Надявам се, че синът ми ще основе едно семейство върху здрави прин­ципи. Старая се да бъда такъв баща, какъвто самият аз бих искал да имам: не налагам своето мнение, не давам съвети, старая се да бъда подкрепа за сина си, да показвам чувствата си, наблягам на искреността и откритостта във взаимните ни контакти. Знам, че с предишното си поведение запечатах клеймо върху неговата психика, но нали не мога да върна времето назад. Това, което мога да направя, е да минимализирам извършените вреди. Мо­ето собствено детство не е никакво оправдание, за това, което аз извърших, аз нося отговорност. Не обвинявам членовете на семейството ми за причинените ми от тях неправди, особено, че вероятно това е било направено несъзнателно.

Вярвам, че в моето семейство няма да има повече страдащи деца.

 

 


Адам, Сосновец

 („Arka” № 41/2002)

 

fShare
0
Pin It

АркА, брой 3, февруари 2003 г.

АркА

брой 3, февруари 2003 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева

Снимки: Анна Швед

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”