A- A A+
Pin It

 

СЛЕД  ПРОГРАМАТА

ПОСЛАНИЯ ОТ КИЛИЯ

 

***

     Казвам се Ю., на 26 години съм. Родителите ми са разведени и нас със сестра ми ни отгледа майка ни. Може би затова, че нямах баща, който да ме контролира, аз започнах да вземам наркотици. В крайна сметка това ме доведе до затвора. Тук се отчаях мно­го, но погледнах назад към живота си и си казах, че повече няма да повторя същата грешка с дрогата. Понятието "никога" обаче е доста относително.

     В началото, когато майка ми раз­бра, че вземам дрога, тя се опитваше да ми помогне, като ми внушаваше докъде мога да стигна ако продължавам така. Аз я успокоявах да не се тревожи, защото аз самият си мислех, че мога да спра когато поискам. Отчасти тя ми вярваше, тъй като никога не беше имала личен опит с наркомани, пък аз бях още на фолио, което според нея и мен не беше чак толкова опасно. Сестра ми не живееше при нас и си имаше по-големи грижи, така че с нея нямах проблеми. Естествено, тя ми казваше да спра да се занимавам с тези глупости, но още не беше видяла истинското лице на дрогата и отношенията ни си останаха както преди. Скоро се запознах с едно момиче и взаимно се зарибихме яко. Майка ми все още не проявяваше отрицателното си отношение открито, но постепенно започна да се държи студено към мен. Аз, разбира се, й отговорих със същото и дори по едно време си мислех, че ме е намразила и иска да се отърве от мен. Сестра ми също се отчужди от мен и не желаеше да я посещавам у тях, защото мъжът й ме виждаше дрогиран.  Накрая дори трябваше пред­варително да й се обаждам по телефона, ако исках да се видим и да излезем с нея и племенницата ми някъде. Имах си проблеми и с полицията, а това допълнително усложняваше нещата. Майка ми също видя, че е безсилна да се бори срещу наркоманията ми и се отказа да ми помага, като се затвори в себе си и спря да й пука за мен. Виждах, че нещата не вървят и отношенията ни се влошаваха от ден на ден, но нямах воля да направя нещо и въобще нищо не ме интересуваше. Всичките ми приятели се друсаха, така че за тях няма смисъл да говоря, а другите, които не бяха наркомани, вече не ми бяха и приятели и ме отбягваха. Това обаче не ми правеше впечатление. Баща ми пък въобще се отказа от мен и до ден днешен не ми е помогнал, след като бях при него последния път. Мисля си, че той излезе много съобразителен като ме върна в България, защото още тогава осъзна, че е невъзможно обикновен човек да се бори срещу наркотиците.

     Първоначално решението ми да се запиша в тази група беше по-скоро спонтанно. Мислех си, че ако откажа, това ще бъде в ущърб на по-нататъш­ното ми пребиваване в затвора. Отначало, при първите срещи и разговори, аз смятах, че няма смисъл да участвам в подобна програма, тъй като бях уверен, че никога повече няма да посегна към дрогата и вече мога да кон­тролирам действията си, както и вземането на правилни решения. Изглежда обаче съм се самозалъгвал, защото когато поговорих с приятелите си от килията и им казах, за какво са ме търсили г-н Ценов и г-жа Найденова, отново усетих онази тръпка или по-точно припомнянето за удоволствието от наркотиците, когато си ги представях и бяха тема на разговора ни. С всяка следваща дума се увличах все повече в спомени за миналото и раз­брах, че ако в този момент имаше налице хероин, аз щях да взема без коле­бание. Този период година и половина на пребиваването ми в затвора въоб­ще не беше променил влечението ми към наркотиците и досега това желание е било само притъпено от обстановката тук. Мислех си дори, че съм намразил хероина, защото благодарение на него стигнах до сегашното си положение. Но това не беше така и осъзнах, че със записването си в групата, ми се предоставя възможност да преосмисля досегашния си начин на живот, да видя и разбера грешките, които съм допуснал и да заживея пълноценно като нормален човек. Окончателно се убедих в пра­вотата на решението си, когато се проведе първата среща на групата и гос­тите от Полша ни разказаха за своите проблеми с алкохола и как са ги преодолели. Удивих се на волята им и видях, че ако човек наистина има желание, може да се откаже напълно от тази зависимост, без значение дали от алкохол, наркотици или нещо друго. Надявам се участието ми в групата наистина да ми помогне да се справя с този проблем и да осъзная, че употребата на наркотици не ми дава нищо друго освен неприятности и вреда. Това е първото ми участие в такава група, макар че досега съм опитвал няколко пъти да се откажа, като съм влизал в болница, но без успех. За мен тази програма е съвсем нов подход към преодоляването на наркотичната зависимост и се надявам в края на краищата това да доведе до положителни резултати.

     Работата в групата ми помогна да открия и своите добри страни - млад съм, почитам семейството си, сдържан и откровен съм, умея да се поставям на мястото на другите.

     Промяната при мен е задължителна, защото начинът, по който живеех досега беше погрешен и отрицателен спрямо общоприетите норми и спрямо мен самия. Видях и осъзнах, че пътят, по който бях поел, е абсолютно безсмислен и ми нанася огромна морална и физическа вреда. Освен това покрай мен страдаха моите най-близки и обичани хора, а аз като че ли не ги забелязвах и продължавах своя начин на живот. Едва когато попаднах в за­твора и преодолях донякъде зависимостта си, аз си направих равносметка на всичко извършено от мен досега и разбрах, че повече не мога да про­дължавам така. Ето за това съм решил, че наистина трябва да се променя.

     Сега знам, че не бива да се връщам в същата компания, сред "при­ятелите". Като за начало трябва да бъда далече от всичко, което може да ме върне към дрогата. Нужна ми е цел, чрез която да забравя наркотиците.

      Като участник в програмата получих разбиране, напътствия, сила и воля за пълноценен живот.

 

***

 

     Казвам се Валентин, на 19 години съм, от град Хасково. Дете съм на разведени родители и наркоман от 5 години. В момента се намирам в Затвора - Стара Загора.

     Откакто станах зависим от дрогата, наранявах близките си. Пред очите им се стапях с всеки изминал ден. Започнах да върша престъпления, за да си набавя нужните пари за поредната доза. Бях престъпник търсен от поли­цията. Няколко пъти влизах на лечение в специализирани заведения. Въпреки усилията и терапиите, не можах да устоя на изкушението, дрогата беше навсякъде. Продължих да се дру­сам и да върша нови престъпления.

     След известно време влязох в зат­вора. Тук се включих в програмата "Сила за живот". Реших това, защото исках да направя нещо за себе си. Ни­кога не бях участвал в такава група, беше ми интересно и любопитно. С все­ки изминал ден, стъпка по стъпка нау­чавах нови неща - как да кажа "НЕ", кои са моите силни и добри страни, за които не съм и подозирал, че ги при­тежавам...

Най-силният момент за мен беше, когато застанах с гръб към групата и момчетата ми казаха, кои мои положителни черти откриват и уважават в мен. Това беше една игра, но от този ден нататък аз видях себе си с други очи.

      Сега знам, че мога да се променя, защото вярвам и го желая от цялото си сърце. Моят живот преди беше като сън, лъгал съм се, че живея истински. Аз съм млад, имам мечти, искам да ги осъще­ствя, но без намесата на нарко­тиците. Всяко човешко същество подлежи на промяна и това става с търпение и много труд.

     Искам сърдечно да благодаря на създателите на тази група. Вие ми помогнахте да разбера, че в живота има много истински и хубави неща по-стойностни от дрогата.

"Ако се сравняваш с другите, можеш да се поддадеш на суетата или разочарованието, защото винаги ще има по-добри и по-лоши от теб".

    

 

***

АркА, брой 4, февруари 2004 г.

АркА

брой 4, февруари 2004 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева

Снимки: Анна Швед

Използвани са и снимки на детски профилактичен театър

„LUSTERKO" ("Огледалце") от Младежки културен Дом "Охота", Варшава.

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”