A- A A+
Pin It

 

НАШИТЕ КНИГИ

 

     Представяме ви откъси от четирите книги, издадени на български от ПАНДОРА Прим в рамките на Регионалната програма "Alcohol & Drug". Всичките са преведени от нашия сътрудник Васил Петров.

 

 

Ева Войдилло: Избирам свобода

 

ЗА АЛКОХОЛИЗМА НИКОГА НЕ Е ПРЕКАЛЕНО РАНО

 

     Алкохолизмът не се поражда от една-единствена причина, но е известно, че на най-голям риск са подложени децата от алкохолните семейства. Ако дори алкохолизмът не е останал записан в гените на тези деца, то те отнасят от дома си пиянския стил на живот, а също и емоционален хаос, несиг­урност в това кое е добро и кое - лошо, страх от разкриване на чувствата си, недоверие и убеждението, че ненормалното е нормално. Каквото поеме черупката на млади години...

     Най-общо може да се каже, че алкохолен проблем има всеки (неза­висимо от възрастта си), който пие много, често или редовно, или от време на време се напива до безсъзнание, или е зависим от алкохола, тоест не пие, защото не иска, но пие, защото трябва. За последната категория се отнася диагнозата: "алкохолизъм" или по-точно "синдром на алкохолната зави­симост", при което си струва да обърнем внимание, че някой е алкохолик, не защото пие много, а обикновено някой пие много, защото е алкохолик. Проблемът обаче не е толкова прост. Защото всички видове прекомерно пиене засягат относителни ценности, които всеки от нас може да интер­претира произволно. Което за един е много, за друг е малко; което за един с често, за друг е рядко; което за един е изключителен случай, за друг е. Но преди всичко всеки може да каже, че не пие, защото трябва, а пие, защото иска, при което никой не знае точно къде се намира тази неуловима гра­ница. И дори ако някой се напива до безсъзнание, създавайки на себе си п на околните големи проблеми, може да каже (и казва), че повече няма да пие, че ще докаже, че следващия път ще си контролира пиенето.

     Да добавим за точност и че "алкохол" е всяка напитка, съдържаща химичното съединение С2Н5ОН. Това, което причинява неприятните последствия от пиенето, не е "водката", "виното" или "бирата", а съдържащият се u тези напитки етилов алкохол. Ако процентното му съдържание е по-малко, достатъчно е да се изпие по-голямо количество от дадената напитка, за да се получи същият ефект като след изпиването на по-силно питие.

Никой алкохолик не е искал да стане алкохолик. Нещо повече, не знае, че ще стане. Защото същността на болестта е непрекъснатото отричане на нейните симптоми. Именно това отричане е колата, с която прекомерно пиещият човек навлиза във все по-тясната и тясна уличка. Да се измъкне от нея е много трудно. Тази уличка носи медицинското название "алкохолна зависимост", "алкохолизъм". Тя прищраква като капан за тези, на които алкохолът по някакъв начин помага: срещу притеснение или плахост, срещу самота или чувство за обида поради някаква причина — нисък ръст, суров баща, че е изоставен от приятеля или приятелката си. Липсата на приемане води към алкохолизма по друг механизъм: младите хора, страхувайки се да не бъдат отхвърлени, често започват да пият под натиска на групата — само и само да принадлежат към нея.

     На млади години алкохолът помага преди всичко да се почувстваш голям, свободен и решаващ сам за своите постъпки човек. Това е парадокс, но е така. Да решаваш за себе си на тийнейджърска възраст обикновено означава да направиш нещо, което възрастните не одобряват или направо забраняват.  От чист инат, от естествената потребност да изпробват сами дали "те" са по-силни, или аз. "Ще пиеш, като пораснеш", казват родите­лите и пиенето много рано става за децата символ на зрелостта.

 

     Въпреки приетото мнение, именно младите, които казват: "мога да пия, защото мога да нося", най-често стават алкохолици. Научно можем да ги наречем хора с висок толеранс към алкохола. Повишаването на толеранса настъпва постепенно при всеки, който започва редовно да пие. Той е един от главните показатели за започващата алкохолна зависимост. Едно­временно с това, когато зависимостта се развива, започват да се засилват и защитните механизми - включва се системата на отрицанията: "Пия колкото другите" (минимализация); "Напих се, защото дъртия ме вбеси" (обвинение); "Алкохолът ме успокоява" (самолечение); "Трябва да ми е по­действала развалената салата" (рационализация); "Сташек се изложи още повече от мен" (заглушаване на угризенията на съвестта); "Нищо не помня, защото съзнанието ми е изтласкало в подсъзнанието това, което вчера ми се е случило" (интелектуализация). Следователно вместо бързо да направи изводът, че алкохолът изобщо не "помага" в живота, човек без задръжки, без да се замисли започва да се търкаля по наклонената плоскост. (...)

     Диагнозата при алкохолната болест, както е при повечето хронични болести, е трудно да бъде поставена в началото на заболяването и още по-трудно да се лекува. За нея няма такова лекарство, каквото е например аспиринът за простудата или сиропът за кашлица. Няма и никакво химическо или друго средство, след приемането на което алкохоликът ще престане да бъде алкохолик или отново ще може да пие и да си контролира пиенето, или да престане "да иска" да пие изобщо. Опитът на много десетки години показва, че няма начин да си възвърнеш контрола, също както от кисела краставичка не можеш да направиш прясна.

     Наистина понякога се третира като лекарство химичното средство дисулфирам, даван на ежедневни дози пер ос (антикол) или присаждан хирургично (есперал) и поеман от организма постепенно в продължение на много месеци. Дисулфирамът обаче не е лекарство, а "плашило"; смесен с алкохола, предизвиква шок в организма, който може да доведе и до бърза смърт. Поради това присаждането на дисулфирам вече се практикува в малко страни (за съжаление у нас също). Отхвърлянето на този "дисциплиниращ" метод впрочем е логично; никой не може да гарантира, че зависимият -и следователно по природата на своята болест неспособен на контрол над алкохола - ще успее да се въздържи от посягането към чашката. По-дълбокото познаване и разбиране на същността на зависимостта води до делегализирането на имплантацията във все повече страни и заместването на тази форма на "лечение" със същинска терапия, насочена към трайна, дълбока и многостранна личностна промяна на зависимия човек.

     Същността на този подход се състои именно в разбирането, че алкохолизмът не може да бъде излекуван, но може да се помогне на алкохолика да оздравее (при условие, че той сам го желае). Разбира се, колкото по-рано бъде спряна болестта, толкова по-добри са шансовете на пациента за пълно възвръщане към здравето и толкова по-бързо той може да го получи. (...)

     Да си представим някой, който не пие от няколко седмици, още не се е примирил с болестта си, продължава да се събира с пиянски компании, а като го канят да пие, нещо увърта, че е на антибиотици или е обещал на жена си или на баща си, че няма да пие. След това да си представим някой, който не пие от три години, защото знае, че е изгубил контрола над пиенето си, отдавна се е примирил с този факт, намерил си е трезви приятели, харе­сал е трезвите начини на прекарване на времето, научил се е да отказва да пие, празнува именните, рождените дни и сватбата без водка и решава проблемите си, а не се запива. Колко различна е трезвеността на тези двама човека.

     Разликата между тях се състои в това, че първият просто е по-малко трезвен от втория — има "сухо пиянство", казват някои. Първият познава по-малко своята болест, срамува се от нещо, което не зависи от него, опитва се да се измъкне от тясната уличка, но не се ориентира много добре как и в коя посока. Значи може и да не успее. Съгласно динамичната концепция за излизането от алкохолизма, двата описани случая илюстрират по-ранен и по-напреднал стадий на трезвеност на здравеещия алкохолик.(...) Най-трудното нещо в началото обаче е не толкова самото непиене, колкото пре­одоляването на отрицанието, че си алкохолик. Това отрицание произтича от коварния психологичен механизъм, който изпълнява полезна функция при всеки от нас в неприятни, болезнени или непоносими ситуации. Всички можем да се самоубедим, че не е толкова зле, когато е много зле. Природата ни е дала тази способност много мъдро — за да си даваме шанс в моментите на поражение.

     Понякога обаче тази способност приема деформирана, изродена форма; става паразит, подтискащ здравите рефлекси за живот, започва да функционира като злокачествен тумор, като убива - поради прекалената си стихийност и непрекъснато присъствие — затихващия и все по-задушен инстинкт за живот. Това става не само при алкохолиците, които неуморимо "убеждават" себе си и другите, че не са алкохолици и че ако наистина малко попрекаляват с това пиене, то е, че не могат иначе, защото... и тук следва списък от поводи, който не би се поместил в нито една статия или книга - те просто са безкрайно много. (...)

     Можем до безкрайност да даваме примери за пагубно отрицание и други самозащитни механизми. Впрочем всеки ги знае от живота - собствения и на близките си. Следователно алкохолното отрицание е само отделен случай на човешката склонност да се намират оправдания и да се избягвагледането на истината в очите. Без да се отървем от самозаблуждението обаче няма начин да прекъснем затягащата се спирала на зависимостта, която смъква алкохолика все по-ниско и накрая го довежда до дъното. (...)

     Следователно си струва всеки, който пие, да се опита да се замисли в каква посока се развива неговият флирт с алкохола. Това може да се разпознае с един простичък тест.

 


Пия за компания, ако:                                           Пия като алкохолик, ако:

 

1. Не пия на празен стомах                                    1. Пия бира или бърза водка

преди купон или празненство

 

2. Не пия повече от три чаши вино                      2. Другите ми казват, че прекалявам с пиенето

(или три бири) на едно приятелско събиране

                          

3. Не употребявам алкохол, за да си подобря       3. Повече от три пъти “ми се губят часове”

самочувствието 

                                                                                

4. Никога не пия сам                                              4. Трябва да си пийна, за да се почувствам добре

 

                                                                                 5. Понякога пия сам(а)

 

                                                                                 6. Обичам да се хваля, че нося много

 

     Разбира се, границата между пиенето в компания и зависимостта е размита. Никой не може да даде еднозначен отговор на въпроса: Къде собствено свършва дружеското пиене и започва алкохолният проблем? Съществува обаче един знак. Той звучи така:

     АКО СЕ НУЖДАЕШ ОТ АЛКОХОЛ, ЗА ДА БЪДЕШ ДРУЖЕСКИ НАСТРОЕН, ТОВА ВЕЧЕ НЕ Е ДРУЖЕСКО ПИЕНЕ.

Pin It

АркА, брой 4, февруари 2004 г.

АркА

брой 4, февруари 2004 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева

Снимки: Анна Швед

Използвани са и снимки на детски профилактичен театър

„LUSTERKO" ("Огледалце") от Младежки културен Дом "Охота", Варшава.

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”