A- A A+
fShare
0
Pin It

 

Анонимни Алкохолици (Полша)

 

Само днес се изгражда вечността

 

Не знам всъщност кога ли са минали тези години.

     В паметта ми все още е толкова ярко отпечатан последният ми мно-госедмичен запой, приличащ на някакво дяволско кълбо, луда въртележка, от която няма слизане; запоят, в края на който внезапно и за първи път толкова осезаемо усетих цялата тежест на проблема си, цялото си безсилие да се справя с него. Изведнъж видях живота си и живота на близките ми с целия му ужас и непоносимото отвръщение от това, което съм направила с него, от самата себе си, а същевременно съзнанието, че не съм вече в състояние по никакъв начин да го оправя, ме накараха да се опитам да избягам веднъж завинаги от тази ужасна, неистово болезнена гледка. Не успях, сега с пълното убеждение мога да кажа - за щастие.

     Оттогава са минали десет години. Този ужасен спомен вече не ме боли толкова разтърсващо, но не му позволявам да отмине в непамет, защото повярвах на мъдростта на АА, която казва, че ако не помниш последния си запой, това означава, че той е все още пред теб. Този спомен (както и дру­гите от ония пияни времена) стана в съзнанието ми един логично неотделен елемент от историята ми, историята, която ме е създала такава, каквато съм днес. Като всяко сътворение, това създаване беше мъчно и болезнено, особено в началото пълно с лутания и спъване, с огорчение, отчаяние, срам и омраза към себе си. Но бавно, стъпка по стъпка, ден след ден, успявах да сепридвижвам напред; повярвах и сверих на практика, че живея само днес, тук и сега, а нали за едно "днес" винаги можеш да намериш още малко сили... Че както миналото, така и бъдещето си го изграждам днес (защото утре днешният ми ден ще бъде вече минало, а утрето ми зависи до голяма степен от това, което правя - или не правя! - днес...). И така поредните трезвени дни бавничко (сега ми се струва, че адски бързо!) се трупаха п седмици, месеци, години... Не знам кога, неусетно, стана така, че собстве­ното ми отражение в огледалото престана да ми бъде противно, че приех и дори обикнах (може би защото се научих да разбирам?) това, което видях там. Не че ми порасна кой знае колко самочувствието - не, съзнавам своите недостатъци, имам някой и друг комплекс, изпитвам моменти на слабост или гняв. Но приемам всичко това, както приех факта че съм алкохоличка, kuto нещо мое си, съставна част, без която нямаше да бъда този човек, който съм в момента. Далече съм от това да казвам, че се радвам или се гордея от това, че съм алкохоличка, както заявявят някои хора в АА. Но ако историята ми не беше такава, каквато беше, не знам какъв човек щях да съм днес - може би не по-лош, може би много по-добър, но със сигурност различен от тази днешна мен. А понеже се приемам и обичам именно такава, понеже харесвам живота си такъв, какъвто си го изградих в резултат на трезвеенето, понеже съм щастлива в този живот (като приемем, разбира се, че щастието не е перманентно състояние!) - не виждам повод да съжалявам за своя алкохолизъм или да се опитвам да го забравя като нещо неудобно или срамно. И когато казвам на сбирка "аз съм алкохо­личка", в тези уми се съдържа точно тази характеристика и тази история, която я офо­рми, няма в тях никакво самопорицание, болка или срам. Все едно да казвам, че съм полякиня или зодия Водолей. Нали и двете тези определения също съдържат иманентно някаква характеристика -и същотака и двете са факт, който не зависи от мен, който не мога да променя и затова го приемам, колкото и да ми се иска да съм зодия Лъв и французойка по рождение. (Това е само пример, не че го искам наистина! А дори и да го искам до болка - какво от това, освен болката?... Тогава за какво да го искам!)

     Разбира се, за зависимостта ми няма значение фактът, че тя се роди и разви  в България, по време на следването ми там (вероятно би се родила така и така, в каквато и да е страна, не се съмнявам, че полската водка или френският коняк биха свършили работата също толкова добре, колкоторакията!). Но това има значение за историята на трезвеенето ми. Когато наближавах четири години без алкохол, ми се наложи по служебно-научни причини да се озова за продължително време пак там, в същия град, в който някога протичаха първите ми, още привидно радостни срещи с алкохола; сред същите хора, с които някога съм пила цели години... И то сама, без подкрепата на близките. Междувременно бях успяла вече да си изгра­дя в моята страна едно безопасно и уютно местенце, един истински дом пълен с любов и разбиране, но без никакъв алкохол, една доброжелателна среда от приятели, знаещи за проблема ми, от чиято страна не ме заплаш­ваше никаква алкохолна ситуация. А сега изведнъж - не само че отчайващо самотна, но и очи в очи с призраците от миналото!... Бях настанена на една отдавна позната уличка, много близо до една много добре позната кръч-мичка, в която някога изкарах толкова време. Това ме ужаси, видя ми се като един зловещ символ на цялата опасност, на която се изложих... Уж я осъзнавах още преди да тръгна (затова още във Варшава се постарах да намеря няколко контактни телефонни номера), но си казвах, че нали вече съм неукрепнала, не очаквах такъв парализиращ ужас, който ме караше да се чувствам като в капан, в който - за още по-голям ужас! - се наврях сама! Като че ли бях обречена на запой... Спомних си предупрежденията на терапевтите ми отпреди четири години, че по-добре за мен би било да скъсам отношенията с приятелите си от България (тази тяхна констатация беше резултат от колоритните ми описания на студентските купони!) -може би единственото терапевтично указание, на което не се подчиних (иначе си ми действаше синдромът на добрата ученичка) и този факт още повече засилваше психичното ми състояние.

      Тогава ви срещнах вас, приятели. Вие ми припомнихте това, което, па­рализирана от страха си, бях забравила: 24-часовата програма, забравената за миг истина, че само ДНЕС мога да променям и че от това зависи всичко останало. От първата си сбирка в София излязох с невероятното чувство на облекчение - кошмарът от последните дни се изпари, чувството ми за самота също. Оказа се, че в този град - който десетина години беше в съзна­нието ми олицетворение на лудо пиянство, в което се прероди първона­чалният романтизъм на студентската бохема - хората искат и могат да трезвеят. И аз ги намерих. Вече знаех, че имам шанс в борбата с призраците на миналото. И спечелих тази схватка на всички линии. Благодарение на вас.

     После се оказа, че мога не само да черпя подкрепа от вас, но и да дам нещо, да помогна малко и аз - и се опитвах да го правя, доколкото можех, а в един момент дори открих с изненада, че мога повече, отколкото си мислих - по щастлива случайност (или чрез Висшата сила?) станах един вид посредник между вас и тези, които по можеха да ви предложат подкрепа. Всъщност с това започна и един нов раздел в професионалния ми живот. Благодарение на това (значи - пак посредствено благодарение на вас!) сега правя неща, които могат да бъдат от полза на други алкохолици, а на мен самата ми доставят не само удовле­творение, но и все нови поводи за все нови размишления, нови знания, все по-добро разбиране на смисъла на трез­веността, все по-дълбоко убеждение, че само стъпка по стъпка се изграждат големите неща, както вечността се из­гражда от отделните дни. Десетте го­дини трезвеност, които наскоро праз­нувах с приятелите си в Полша, пред­ставляват всъщност само поредица от дните, от които всеки е изживян като едно ДНЕС.

     Благодаря ви за всички дни, много важни за мен, които изживяхме трез­вени заедно.

 

 

Вашата много добре позната анонимна приятелка 

fShare
0
Pin It

АркА, брой 5, март 2005 г.

АркА

брой 5, март 2005 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева

Художник: Клаудиуш Маселевски

Снимки: Анна Швед

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”