A- A A+
fShare
0
Pin It

 

ДЕСТРУКТИВНОСТ

Полша, септември, 2005 год.

 

   Летище София, септември, около 14 часа.

   Самолетът на полските авиолинии се приготвяше за излитане. Двига­телите набираха сила, а времето се влошаваше. В Полша валяло. Настаних се в удобното кресло до прозореца на самолета, отпуснах се в очакване на полета и предстоящите дни на обучение във Варшава, където щяхме да си разказваме за насилието, извършителите и консуматорите му, тема, присъстваща постоянно в живота ми от първите ми спомени. Погледнах мрачното небе, затворих очи и се пренесох доста години назад на армейско летище в тъмна утрин, отново септември и отново влага. Ситно ръмящият дъжд напомняше за есента. 12 десантчици - разузнавачи се подготвяхме за излитане и за "тъмен скок". До преди час спяхме, а сега се очакваше нещо, което ще ни се обясни малко преди излитане.

   Капитанът крачеше нервно пред войниците и гледаше всеки в очите. Всички треперихме от безсъние и студ, а аз и от страх. Страхът ме водеше във всяко мое решение, а жестокостта ми беше правопропорционална на него.

   Капитанът се спря пред мен и се втренчи в лицето ми, в това, което се виждаше от него, изкриви подобие на усмивка и надвика мотора на подгряващия самолет:

     - Редник, да не би да трепериш?

     - Съвсем не, другарю капитан!

   Изплю се в краката ми.

     - В уречения ден и час те искам върху тази плюнка, редник, ясен ли съм ?!

     - Тъй вярно, ще съм тук!

   Направи крачка назад и ни поогледа.

     - Копелдаци, за никой от вас не ми е жал и никой не си мисли за вас с добро в тоя шибан час и да не съм видял треперещи ченета...

   В този момент един от войниците повърна, а капитанът с погнуса му кресна:

     - Редник, помиярите са си помияри! Какво си се разтекал, бе? На лайно в дъжд приличаш...

     - Съвсем не знам, другарю...

     - Абе лайно, ти знаеш ли какво ми пречи да ти изтръгна сърцето през устата, а...? Палецът копеле, палецът!

   Така своеобразно се подгрявахме в ранните сутрини, своеобразна психо-гимнастика за зомбита в армейска униформа! В самолета психичната тишина беше в апогей, особено след мутрата на "капитана". Лица, които не показваха нищо, поне не това, което се случваше зад тях.

   Защо съм тук?

   Септември, вали, а в душата ми - невероятна погнуса и страх, много страх и жестокост, която ме отличаваше от останалите.

   Моторите форсираха мощност и войниците се вкопчиха за по-голяма стабилност. Затворих очи и потърсих приятен образ, за да релакси-рам....РРРРРР, самолетът заходи по полусата и набра скорост, а мисълта ми ме върна още назад!

   Отново септември, отново вали. Аз съм в училището-интернат за деца без родителска грижа, в началото на втори клас. Нещо като първи учебен ден, в място измислено от болния мозък на соворовски педагог, шест сутринта. Армейска тръба тръбеше "сбор"...

   Стани, ставайте задници...да не искате мляко в кревата, бе...

   Училището беше формирано като военно подразделение. Униформи, проверки сутрин и вечер на плац с вдигане и сваляне на знаме, физзарядки и тормоз, строева подготовка с песен, наказания и карцер. Вечер с пижами и боси крака ни строяваха пред портретите на членовете на БКП /Българска Комунистическа Партия/ и нощният ни възпитател с палка в ръка посочва­ше някой от нас:

     - Другарят Милко Балев???

   След това начало се очакваше детето да продължи житието и битието на "светия комунист"! Ако това не се случиваше следваха удари с палката и други поучителни неща, които заместваха приказката за лека нощ!

 

   Мери, момиче мургаво с катранено черна коса и големи маслинени очи, от които винаги можеше да потече зехтин... а усмивката й никога не слизаше от лицето, дори когато плачеше! Когато ми говореше, светът спираше да съществува, просто се разтапяше като масло върху препечена филийка... а как докосваше всичко около себе си!! Тя беше на този свят, за да обича! Когато я наказваха, тя ги милваше, за да не станат лоши заради нея...

   Навсякъде ходехме хванати за ръка, а когато условията ни разделяха, си носехме наши нещица и ги стискахме в ръка. Бяхме като мляко и шоколад! Тя, много мургава, а аз много рус и синеок, но преди всичко неразделни!!!

 

   Септември е, вали, а ние почваме втори клас, и защо ли?

   Класната стая беше някак празнична, цветя, лакомства, торта и непо­знати хора ни наблюдаваха зад местата на чиновете ни. Мери не беше до мен, защо ли?

   Класната ни учителка беше се ухилила:

     - Деца, днес имаме празник! Мери вече си има баща и днес тя ще замине с него...

   Това ме свали на стола. Мъж в униформа гушкаше Мери, а тя беше като препарирана, безизразна, студена - несвойствено за нея. Гледахме се като хипнотизирани. Децата се радваха на тортата и дрънкулките, а гласовете им просто не стигаха до мен... само картина. Земята се разтвори и ме погълна. Като на каданс стои Мери в спомена ми. Автомобилът, в който я наста­няват, а дъждецът пречеше да видим сълзите ни и после празнота, непо­носима скръб и безжизненост.

   Седмици наред отказвах храна и не говорех с никого. Лекарите не наме­риха основателни причини за постоянната температура, имаха съмнения за възпаления, предписаха антибиотици.

   Всичко приключи за миг. Просто се събудих една сутрин, много рано, и не изпитвах нищо освен омраза и никакъв страх. От нищо и от никого. Тихо се облякох, откраднах каквото ще ми е нужно и тихо напуснах това място. Започнах да скитам, където очите ми видят, да крада и унищожавам всяко място, където преспивах. Палех всичко, което може да бъде запалено и нападах всеки човек, който си мислех, че е възможно да ме заплаши с нещо. Когато ме улавяха милиционерите и връщаха в интерната, аз просто мълчах и понасях всяка гавра, а в себе си казвах: "Ти си следващият", което означаваше, че когато ме позабравяха, аз вземах подходящ предмет и раз­бивах главата на спящия, без значение кой е в това училище, и хващах в нова посока! Не плачех и не заплашвах, не се оплаквах и не показвах какво ще направя.

   Имаше спор за психиката ми и предложение да ме интернират в ТВУ (Трудово Възпитателно Училище), иначе казано - това си беше затвор за деца...

 

- Отче благослови!

- Бог да те благослови!

   Бяхме стигнали Варшава и пътник ми напомни за мен и за реалността на този септември. Пак валеше, но беше 2005 година, а на мен ми предстоеше да науча още нещо за алкохола и насилието!!!

 

     За пръв път пиша тези преживявания, за да мога да подскажа, че зад всеки насилник или алкохолик има история, с ко­ято е добре да се съобразим. Често това, което виждаме, не отразява същността на етиологията на нещата.

 

 

С уважение към "АРКА"

 Болничен свещеник Марио Йонов

fShare
0
Pin It

АркА, брой 6, март 2006 г.

АркА

брой 6, март 2006 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева

Снимки: Анна Швед

В броя са използвани м. др. снимки на художествени творби на възпитаниците на

Центъра по трудова терапия "Вяра и надежда" във Варшава.

Благодарим за предоставянето им!

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”