A- A A+
fShare
0
Pin It

 

ХЕРОИНЪТ

 

   19 октомври 2004 год.

   Това е вече третия ден. Три дена, затворен в четирите, омръзнали вече стени на стаята, лежа и битувам. Не мога да го нарека по друг начин. Постепенно ми е все по-трудно да чета собствените си мисли. Ръката ми сама блуждае по страницата на тетрадката. Опитвам се с последните си сили да се съвзема, да събудя в себе си съзнанието за живот... Живот -колко странно звучи тази дума в моята уста. Не че съм учуден или смаян, просто малко странно е чувството, когато някой, наближаващ края на съществуването на тялото си, изрича думата "живот". Даже не ми е жал... Викът на душата ми, чезнеща вече в бездната на смъртта, заглушава всички други нужди. Не ям, не пия, просто битувам. Какво е това битуване? То е единствената вече изпитвана привързаност, вкус на сладка душевна и те­лесна любов - хероинът.

 

   20 октомври 2004 год.

   Минава четвъртият ден на лутенето ми в непознатото. Колко е добре, че не съм сам. Хероинът вирее в мен, изтласквайки кръвта от слабите ми вени. Само той не ме подведе... ще остане с мен до края... и аз с него. Исконни партньори... съучастници. Какво е той за мен? В настоящия момент -всичко. Той е моят господар, моят майстор, моето съществуване... Той ми отне надеждата, нормалността и обикновения начин на живот. Отне ми ду­шата, съзнанието, хората и контакта с тях. Той ми отне цялото ми ежедне­вие... но колко много ми даде. Само той ми предложи себе си изцяло. А аз приех. Защо? Защото се страхувах от самотата и от големия свят, гонещ за никъде. Надбягах го.

   Много хора казват, че по този начин искат да си осигурят забавление, че това няма да свърши с пристрастяване. Но все повече млади хора го изби­рат, за да имат нещо собствено и да не го изгубят никога. Като мен.

   Когато се запознах с него, бях на деветнайсет години. Той се гушеше в длан­та на дилера, който шепнеше - "вземи!". Мазилката от белите стени на училището се сипеше на главите ни, цапаше същевременно и смачканите банкноти. Купих и зад ъгъла се съединихме в едно тяло. Така избягах от сивото ежедневие, в което никой не ме разбира и не иска да ме изслуша. Освободих се от хората и от действителността. За пръв път не осъзнавах постъпките си, като не броим лунатичните походи към хладилника. Създадох си един собствен свят, в който съществувахме само ние двамата -аз и той. Гордея ли се със себе си? Не. След всичко това, което преминах, чувствам само срам. Прекалено бързо се предадох, защото не е смелост да си инжектираш няколко капки от някаква субстанция във вените. Всеки ден го правят хиляди диабетици. Смелост е да отблъснеш изкушаващото бла­госъстояние и да се изправиш пред препятствията на съдбата. "Животът е сърфинг, та не се страхувай от вълните", както се пее в песента... Аз се страхувах от тях. Наркотикът ми даде самоувереност и затова исках повече.

   Когато веществото започна да действа, аз се върнах в жилището си, не вкъщи, никога не съм имал дом. Посрещна ме силната длан на баща ми върху бузата ми. Никога не се защитавах срещу това. Причината е не само дребното ми телосложение, но също и дълбоката увереност, че той винаги ще е над мен. Очаквах още и караница с майка ми на тема отсъствието ми през нощта, но тя беше отишла на църква. И двамата са върли католици и колкото често се молят, толкова често и клеветят евреите, германците и себе си взаимно. Жалко, че само пристигането навреме на литургиите им се уда­ва добре.

   До края на деня издържах, заключен в стаята си. Правих се, че съм заспал, макар че знаех, че ако майка ми реши да ми вдигне скандал, нищо няма да й попречи. С лице, заровено във възглавницата, усетих върху бузата си първата от толкова много време насам сълза. Сълза на самота и стра­дание. Заспах.

   Седмицата някак си мина - седем дена лутане из квартала, ядене на евтини хамбургери. (Хранех се самостоятелно, защото бях вече пънолетен, но според родителите ми, докато живея под техния покрив, трябва да съм послушен. Не може да се каже, че там живеех, рядко се появявах в апар­тамента, но там бях регистриран, което според баща ми му даваше право да наказва с бой всяко мое късно завръщане.) Всичко си беше в норма, чак до едно неприятно събитие - уволниха ме от работа. Единственият ми начин за издръжка изчезна. Мръсната ми коса, безотговорността и непрактичността ми бяха причините за промяна на статуса ми във формално безработен.

   Работата, благодарение на която човек без матура може да просъществу­ва, се превърна в мечта. Реших, че това е добър повод да повторя екскур­зията си отпреди една седмица.

   Зелените хартийки смених с познатото вещество. Веднага след употре­бата усетих радост. Отново бях безгрижен и свободен... Последваха поре­дните поводи и поредните употреби. С времето поводите изчезнаха, остана само хероинът. Опитвах се да го съчетавам с ежедневния си живот, но без да забелязвам, слизах все по-надолу по стълбите на зависимостта си от единствената любов на моя живот. Според статистиките зависимостта нас­тъпва след седем приети дози. На мен ми стигнаха пет.

   Настъпи денят, когато вече нямах пари за доза. Кръгът на приятелите около мен неочаквано изчезна, когато имах нужда от помощ. Нападнах един чичко, за да ми даде мангизи, но безуспешно. Той само малко се уплаши, а за бях прекалено слаб, за да му сторя нещо или да го заплашвам сериозно. Изведнъж си спомних, че имам родители. Влязох в блока, но веднага на стълбите паднах. Мускулна треска, повръщане - типични симптоми. Лежах там няколко часа, докато пазачът не ме изхвърли на улицата. Тогава видях над себе си лицето на стар познат. Той ми подаде ръка, а няколко минути по-късно сложи в нея спринцовка. Сега съм при него. Вече четвърти ден...

 

   22 октомври 2004 год.

   След няколко години познанство с моя господар стигам до извода, че аз вече не съществувам. Съществува само организмът, който се отдава на хе­роина за цялостно изяждане. Питам се дали той е за мен или аз за него? Отговорът е един - заедно сме. Мен нямаше да ме има без него, него без мен. Двамата сме в неразделно единство, сиамски близнаци, които доктор Смърт ще раздели, за да преживее само единият. Аз залагам на него. Него­вата сила и мощ не ми оставят шанс. Усещам, как ми отнема и тялото. След няколко секунди ще захвърля химикалката и ще вдигна над главата си бялото знаме, толкова високо, че той да го види. Във вените ми ще се озове такова количество хероин, каквото още не е имало в тях. Поне за малко нещо ще се промени. Предавам се. Слаб противник съм, но поне осъзнавам края на своето съществуване.

 

   Лейн се събуди, мокър от пот и сълзи. Пред очите си все още имаше картината на самия себе си, умиращ на пода със спринцовка в ръка. Вчера го срещна за пръв път. Той се гушеше в дланта на дилера, който шепнеше -"вземи!". Мазилката от белите стени на училището се сипеше на главите им, цапаше същевременно и смачканите банкноти. Купи и зад ъгъла се съеди­ниха в едно тяло. Избяга от хората и от действителността... но въпреки всичко все още има своя шанс и няма да го потьпка.

 

Кинга Гоздалик, 14 год.

 Гимназия № 16, Варшава

fShare
0
Pin It

АркА, брой 6, март 2006 г.

АркА

брой 6, март 2006 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева

Снимки: Анна Швед

В броя са използвани м. др. снимки на художествени творби на възпитаниците на

Центъра по трудова терапия "Вяра и надежда" във Варшава.

Благодарим за предоставянето им!

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”