A- A A+
fShare
0
Pin It

 

          IV. Здравейте, погледнете към нас!

  

     Аз съм Виктор Шиваров, на 28 години, от Пловдив.

     Завършил съм спортно учи­ли­ще и съм студент по право в тре­ти курс вече четири години. Защо четири години в трети курс ли? Защото съм наркоман и дрогата ме завладя, и тя води живота ми вече цели седем го­ди­ни. През тези 7 години нар­ко­тиците ми от­неха абсолютно вси­чко. Те бяха в основата на вси­чко, което ми се случваше. За седем години се пре­върнах от човек в животно (куче). Сам, без семейство, по улиците; кражби, изнудвах близките хора за пари, унижавах се дори като посягах на абсолютно беззащитни хора по улиците, за да взема пари, с които да мога да се дрогирам отново и отново. Ужас! Преминах през какво ли не – полиция, арести, изтрезвителни, бол­ни­ци (психиатрии), бях пребиван, връзван с въжета, дори с вериги и катинари в някои от психиатриите, в които съм бил, но като излезех навън, всичко с дрогата започваше отново с много по-голяма и унищожаваща сила. И така просто казано седем години мъка или по-точно агония за мен и близките ми. Търсех помощ. Майка ми в желанието да спаси детето си опита почти всичко, но навсякъде срещахме незаинтересованост или абсолютно безхаберие. Хората си мислят, че това на тях и в техните семейства няма да дойде, но уви, пазете се, наркотиците са навсякъде и никой не е застрахован. Така пиша сега, на трезва глава, от едно село Буново, област Софийска. И съм чист вече шест месеца

     Тук съм в център “Ново Начало” и отново вярвам, че има живот и без дрога. Срещнах нови хора, които са изградили една терапевтична общност, в основата на която лежи голям професионализъм, желание за отдаване, подкрепа и любов. Личният пример на справящите се с този проблем оздравели зависими и техният опит бе ключов момент за мен. Това ми даде сили да погледна към себе си, да се опозная и да видя, че и аз се справям и мога да продължа напред в живота чист, устремен към своите цели. Всичко това, подкрепено от професионализма на пси­хо­лозите, които работят с желание, е може би най-добрият и успешен вариант за ле­чение на зависими. Но уви, в България тези общности са една-две и напълно не­достатъчни. А средствата, които се наливат в метадонови програми и мор­финови “лечения”, биха могли да бъдат насочени към този – чистия и здрав начин на въз­ста­новяване. Всичко друго е заблуда. Повярвайте ми!

     Има надежда!

02.01.2007.

 

     Казвам се Йордан, роден съм в София през 1979 г., баща ми е журналист, а майка ми почина, когато бях на 8 години. Имам по-малък брат, в момента е на 25 години и е студент. Живял съм на различни места – в София, в Париж (между 3-8 годишен с родителите ми), след като майка ми почина, баща ми се ожени повторно и две години живяхме във Варна. Като малък бях добро дете, справях се в училище, имах разнообразни интереси и всичко вървеше добре. Нещата рязко се промениха, когато бях в 8 клас. Започнах да пуша, да пия алкохол и не се задържах вкъщи. Нещата се влошиха още повече, когато се преместихме от Варна отново в София. Липсваха ми приятелите и средата, която си бях създал. Започнах все по-рядко да се появявам в училище, да пия хапчета (успокоителни), да пуша трева. Не се чувствах добре, не се харесвах, все по-малко ме ин­те­ре­су­ва­ше кое е добро и правилно, и кое не. Увличах се по всякакви глупости, които ми носеха силни преживявания – престъпления, побоища, бягах от вкъщи и не слушах никого. На 17 години за пръв път пробвах хероин и веднага се при­стра­стих психически към него. Въпреки, че познавах наркомани и ме пред­у­преж­да­ва­ха да не се занимавам с това, аз мислех, че съм открил точно това, което съм търсел. Наркотикът покриваше всичките ми нужди, даваше ми самочувствие, увереност, топлина и настроение. Бях чел и слушал за последиците и бях ин­фор­ми­ран относно този проблем, но никак не можех да го отнеса към себе си, не можех да по­вя­р­вам, че ще изпадна тол­ко­ва като нар­ко­ма­ните, които се виждаха то­гава, ми­с­лех, че ще спра, когато си по­ис­кам, а да спи­рам въобще не исках. Бях на­мерил ле­сен на­чин да се чувствам до­бре. Ко­га­то се на­друсвах, ставах об­щи­те­лен, си­лен, не­у­я­звим, даже си мислех, че раз­съ­ж­давам по-ясно и дрогата ме прави по-умен. Един­ственото, което ми тряб­ва­ше, бя­ха па­ри за хероин и използвах вся­ка въз­мо­ж­ност да открадна нещо, да из­лъ­жа, само и само да намеря пари. Изо­ста­вих всичко дру­го, с което се за­ни­ма­вах, изнасях неща от вкъщи, продавах ги, друсах се и нищо друго не ме ин­те­ре­су­ваше. Това продължи половин година докато баща ми, учителите ми, при­я­те­ли­те разбраха какво се случва. Отношенията вкъщи много се обтегнаха, а и аз самият започнах да усещам, че сериозно съм затънал и че нищо не мога да направя. Бях станал 45 килограма, усещах, че деградирам с всеки изминал ден, исках да спра, но не можех. Все си казвах “от утре край”, но това утре все не ид­ва­ше. Когато реших да спра сериозно за пръв път, изобщо нямах представа какво ме чака. Мислех, че ще изкарам няколко неприятни дни и толкова. Изкарах абстиненцията, но след няколко месеца отново се закачих. Оттогава се започнаха непрекъснати опити за спиране. Първо се опитвах сам и с помощта на баща ми да се затварям вкъщи, но всеки път завършваше с неуспех. След това болници, психолози, екстрасенси, поддържащи терапии с намаляване на дозите (МST), но всичко водеше до няколкомесечни ремисии, като накрая винаги се връщах към употреба. С времето все повече осъзнавах, че съм изпуснал юздите, че все повече се намразвам и отчайвам. Имах няколко опита за самоубийство, след които разбрах, че съм изгубил всичко. Тогава реших, че ще направя всичко възможно, за да се променя. Заминах за РЕТО в Хърватска. Там изкарах 3 години и по­ло­ви­на. Тръгнах си с мисълта, че съм се справил, че съм решил проблема си. Чув­ствах се силен и мислех, че мога всичко и няма от какво да се притеснявам. Го­ди­на по-късно вече имах работа, приятелка, следвах висше, но пак се върнах към употреба. Мислех, че е просто малка грешка и ще се справя сам. След още една го­дина пак бях изгубил всичко и пак осъзнах, че имам нужда от помощ. Една лекарка ми даде телефона на “Ново Начало”. Преди това в София ми говореха, че ня­ма да мога да се справя и че трябва да вляза в метадонова програма, но не исках, понеже не можех да се примиря с това, да си остана наркоман, не можех да се понасям такъв. По-скоро бих се самоубил, отколкото да се помиря с това си състояние, а и бях виждал много хора на метадон – изглеждаха ми като зомбита и се плашех от мисълта, че и аз мога да стана такъв. Дойдох в “Ново Начало” с надеждата и намерението да си върна контрола над себе си и живота си, да се възстановя психически, физически и емоционално. Също така се надявах да раз­бера къде греша, защо все се провалям, ка­кво трябва да променя в себе си, за да мога да живея пълноценно без наркотици. Сега съм към края на програмата и ми пред­стои да изляза. Мисля и се чувствам по доста различен начин, отколкото ко­га­то дойдох. Едно от най-важните неща, ко­и­то съм получил тук, е разбирането за про­блема ми. Разбирането, че за­ви­си­мост­та е болест, която не мога да излекувам, но мога да контролирам, вместо тя мене. С помощта на терапевтичните групи и ин­ди­видуалните сесии с консултанти и пси­хо­лози започнаха да ми се променят пред­ста­вите за болестта, за мен самия, бъдещето, миналото и живота като цяло. За­поч­нах да се харесвам, възвърнах си самоуважението и оптимизма. Научавам се да бъда асертивен и да изразявам емоциите си по ефективен и градивен начин, без да вредя на себе си или на другите. Баща ми също започна да ходи на терапевтичните групи, организирани от центъра, и оттогава отношенията ни значително се подобриха. Много ми помогна това, че винаги, когато имах някакъв проблем или исках да разбера нещо,  имаше към кого да се обърна. Стараех се да използвам времето и ресурсите максимално пълноценно и сега се познавам много по-добре от преди. Научих кои ситуации и емоции са ме водили до срив и какви стратегии да приложа, за да се справям с тях занапред. Също така от голяма помощ ми беше и опитът на консултантите – практически как са се справяли, какви проблеми из­ни­к­ват и как може да се мине през тях. Много ме радва и обнадеждава това, че след напускане на програмата мога да разчитам на подкрепа от страна на центъра и хората тук, че в периода на ресоциализация няма да бъда сам и винаги има на кого да се обадя в труден момент. Сега съм наясно, че възстановяването е про­цес, който никога не свършва и че винаги ще трябва да полагам усилия в тази по­со­ка, но се приемам такъв – с болестта си, и се уча да живея с нея, без тя да ме упра­влява. Вече не се чувствам като боклук и отрепка, което върви заедно с израза наркоман. Изпитвам огромна благодарност към центъра, към хората, ко­и­то са го създали и тези, които работят тук. Въз­вър­нах вярата в себе си и в това, че мога да бъда един пълноценен човек. Наясно съм, че възстановяването ми ед­ва започва и че ще се сблъскам с много трудности и проблеми, но имам же­ла­ние­то да продължавам в тази посока и съм уверен, че то­зи път ще се справя.

 

     Казвам се Ивелин Петров Георгиев, на 27 г. съм, от Ямбол.

     Близо 10 години съм зависим от хероин. Винаги съм бил резервиран към та­ки­ва места, но стана нещо много полезно за мен и ето ме в Буново, в къща “Ново Начало”. През всичките тези години, в които съм употребявал наркотици, за мен са се грижили моите родители. Ходих, работих в други градове, сменях ком­па­нии­те, с които се събирах, издържах известно време чист и накрая се връщах обратно.През 2003 се преместих в Бургас, намерих си добре платена работа, живеех в двустаен апартамент. Малко по малко си го обзавеждах, естествено отново с помощта на родителите, купих си и автомобил, не беше кой знае какъв, но си беше мой, купен с моите пари, за които съм се трудил усърдно. В работата бях за­чи­тан, уважаван за труда, който полагах. Ра­бо­тех като стъклар, нещо което никога не съм пра­вил, но се учех бързо и заплатата ми ра­стеше значително бързо. Всичко това про­дължи 2 години. Срещнах стари познати, с ко­ито съм друсал преди. Помислих си, че съм скъсал със стария си начин на живот. До­пуснах ги близо до себе си,те друсаха, аз се въздържах, но за кратко. И оттам за­по­ч­на­ха моите мъки. Започнах да губя всичко,което бях по­сти­гнал до момента. Залагах всичко от вкъщи, за­по­ч­нах да крада пари от колеги и дори от началника си, ка­тастрофирах с колата заради наркотиците, дори и спрях да ходя на време на работа. Закъснявах почти все­ки ден, тръгвах си по което време си исках. За 1 го­ди­на пропаднах толкова много. Всичко това обаче се ока­за полезно за мен, защото сега съм тук, в Буново, ве­че 9 месеца абсолютно чист, без каквито и да било нар­котици, алкохол и др. Имах възможността да се опо­зная, да разбера неща за себе си, които преди не съм и предполагал. Срещнах доста хора с моя проблем. На групите слушах и го­во­рех за себе си и осъзнах, че колкото и да сме различни един от друг, болестта, която носим в себе си, се лекува по един и същи начин. С много, много вяра в себе си и усилия. Научих се да разкривам чувствата си, говорех за страховете си, нещо, което никога не съм правил. Разкривах се, защото се чувствах в свои води, сред хора, които ме разбират и имат същия проблем като моя. Разбрах, че мога да водя полезен за мен живот без психоактивни вещества. Намерих си приятели, открих, че животът без наркотици ми харесва много повече. Чувствам се сво­бо­ден. Мога да изразявам чувствата си, без да се притеснявам, че ще бъда съден от ня­кого. Благодарение на хората, които са създали това място, аз си върнах же­ла­ние­то да бъда чист и да заставам очи в очи с проблемите си, да се боря с тях, а та­ки­ва колкото искаш. Сега, почти завършил програмата, мога да кажа, че това мя­с­то е нещо наистина полезно, в което все повече се убеждавам. Вече да бъда чист не ми се струва непосилно, защото се запознах с хора, които вече години не упо­тре­бяват и искам – и знам как да го постигна и аз. Още веднъж едно голямо “Бла­годаря” на хората създали това място, на психолозите, които работят за нас, и на всички, които са готови да помагат на хора зависими от наркотици.

     Има нужда от повече такива къщи, защото наркоманията е коварна болест и се развива много бързо. Аз усетих ползата от “Ново начало” и вече проблемът за мен има решение. Нужна е много сила и усилие, но не е непреодолим.

 

     Здравейте, казвам се Йордан и съм зависим.

     Много се радвам, че мога да ви разкажа моята история и може би да помогна на някой, който все още се лута, да избере чистия живот.

     Аз съм на 24 години и съм от София, не съм в активна зависимост от 2 години. След многократни опити в различни програми, болници, психиатрии и т.н. срещнах Желяз Андреев, създателя на защитен дом “Ново Начало”, с. Бу­но­во. Изкарах цялата програма и сега не пуша, не пия, не употребявам, уча, работя, имам сериозна връзка, щастлив съм и много благодарен.

     Бих искал да споделя с какво беше по-различна и полезна за мен тази про­грама от останалите. Първо с това, че за мен беше изготвен индивидуален план в процеса на моето развитие и възстановяване, съобразен с моите нужди и желания. В Буново работеше с мен мултидисциплинарният екип, с чиято помощ успявах да разкрия своите силни и слаби страни в различните области на моя живот. И не на последно място здравите и гъвкави прин­ципи и режим, съчетани с приятелската и чиста ат­мосфера на това прекрасно място, спомогнаха моето възстановяване да бъде успешно. Сега вяр­вам, че това е възможно.

АркА, брой 7, януари 2007 г.

АркА

брой 7, януари 2007 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Рисунки: Наталия Гордон, Екатерина Мужановска

Снимки: Анна Швед, Иван Добринов

В броя са използвани м. др. снимки на художествени творби на Адам Вални.

Благодарим за предоставянето им!

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”