A- A A+
Pin It

 

Вълшебството на добрите думи...

 

     Наскоро, преди Коледа, на последната предпразнична среща на младежкия про­фи­лактичен театър “Огледалце” реших – в рамките на коледните пожелания, ко­и­то то­га­ва кръжаха постоянно и масово в междучовешкото пространство – да си на­пра­вим с мо­ите актьори популярното упражнение от интерперсоналния тре­нинг, в което един чо­век от групата, седнал с гръб към останалите, се “бом­бар­ди­ра” от тях с по­ло­жи­тел­ни мнения за него. Бях го замислила просто като игра, при­ятно забавление, чрез кое­то да си доставим взаимно малко удоволствие като мил коледен подарък, като съще­вре­менно се надявах децата ми – тъй като на театралните занятия са свик­нали на са­мо­наблюдение и правене на изводи от пре­живяното – да усетят и да кон­ста­тират, че добрите думи са всъщност един прост и лесен начин да покажем на друг човек чув­ства­та си към него, да създадем усещането за близост. Преди Коледа ми се струваше важно да го забележат и да се опитат да го приложат в семействата си по време на празниците.

     Не бях очаквала това, което се получи.

     В началото “бомбардиращите” бяха малко затруднени да формулират по­зи­тив­ни­те комуникати, но бързо се развихриха. Далеч по-трудна се оказа ро­ля­та на “по­зи­ти­вирания” в гръб. Повечето от децата (бяха се събрали 10-12 души ме­жду 10 и 16 години и всеки поред влизаше в тази роля) не бяха в състояние да овла­деят емоциите си. Имаше сълзи в очите, а някои открито се разреваха от въл­нение. Развълнувах се и аз, когато видях спонтанната реакция на групата, след ка­то се разплака първото мо­ми­че (после и момчетата плакаха) – оста­налите се на­хвър­лиха върху него да го пре­гръ­щ­ат, ка­то продължаваха един през друг да по­вта­рят, колко е чудесно и колко го оби­чат. То­зи сценарий се повтори няколко пъ­ти. Когато видях силните емоции, попитах дали им е не­приятно да слушат тези не­ща, заради чуваното ли е тази реакция или заради об­ста­новката (че го чуват до­ня­къ­де “публично”). Отговорът беше: “Не, на­против, при­я­т­но е, толкова приятно, че...” и пак сълзи. Накрая обсъждахме ста­на­ло­то и из­жи­вя­но­то; децата просто не мо­же­ха да се сдържат, думите сякаш бълбукаха в тях от же­ла­ние да се излеят, занятията продължиха двойно по-дълго отколкото ни е в про­гра­мата...

     Досега се питам – защо ли стана всичко това? Колко малко добри думи са чу­вали до момента тези деца? Колко малко ги чуваме – и казваме! – всички ние (няма тук да опис­вам собственото си вълнение, когато накрая децата ме накараха и аз да седна с гръб към тях...)? Колко е лесно да подценим, да забравим простите вълшебства на жи­вота, които толкова лесно могат да бъдат направени...

Анна Швед

Pin It

АркА, брой 7, януари 2007 г.

АркА

брой 7, януари 2007 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Рисунки: Наталия Гордон, Екатерина Мужановска

Снимки: Анна Швед, Иван Добринов

В броя са използвани м. др. снимки на художествени творби на Адам Вални.

Благодарим за предоставянето им!

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”