A- A A+
Pin It

 

ЗНАМ, ЧЕ ИМА ИЗХОД... НО НЕ ЗНАМ КЪДЕ

(разговор в нета)

 

     Не знам откъде да започна (предполагам от началото), но не мисля че знам ко­га точно започна това мъчение.Има толкова много фактори, които ме под­тик­на­ха към това, че дори не знам кое е първото.

     Все пак ето в какво се изразява животът ми през последните 2 години...

     Винаги съм била слаба и не съм и помисляла, че мога да се притеснявам как да сваля натрупаните килограми.Но с пубертета започнах да качвам, което ре­ално погледнато е нормално, но аз качих 10 кг за по-малко от година и не сти­га­ше, че сама не можех да се погледна в огледалото, а и всички (най-вече май­ка ми и най-добрата ми приятелка)ми повтаряха колко съм напълняла и че трябва да отслабна, да не ям или поне да се ограничавам.Преди повече от година бях 65 кг и 165 см висока. Костите ми винаги са тежали повече отколкото из­глеж­дам, затова един нормален човек би казал, че съм слаба, но моето съзнание опре­де­лено не го приемаше по този начин и така започна всичко – спрях да се храня и отслабнах,сега дори изглеждам много добре според хората.Но аз не мисля та­ка и в това е проблемът – постепенно започнах да повръщам, но не съм като по­ве­чето булимици – да се тъпча и да повръщам, яденето ми на ден обикновено се съ­стои в парче диня и ако случайно хапна нещо повече тичам в тоалетната, про­сто защото имам чувството, че всеки момент ще се пръсна.Най-ужасното от вси­ч­ко е, че хората,заради които започнах това,сега повтарят точно обратното,по същия ужасен начин, че съм много кльощава, дори разчекната и някакви та­ки­ва обидни думи, които определено не ми помагат, защото единствената мисъл в главата ми е, че това ще се оправи само ако отслабна още.Единственият човек, кой­то знае за проблема ми и за манията ми относно храната и отвращението ми от нея,е приятелят ми, но той нищо не може да направи,просто защото го е страх, че ако каже на родителите ми,ще го оставя, а те най-вероятно ще ме из­го­нят от къщи, защото според тях това е нещо, което можеш да контролираш, и ако не го правиш, то е за­щото не искаш.Знам само, че не искам да напълнея, но и не ис­кам да гледам как другите се хранят и ако аз случайно “пре­гре­ша”, ще трябва да изпитвам ви­на... По­ня­ко­га искам про­сто да се свърши...

     Благодаря на тези, които го про­че­тат поне ще знам, че и ня­кой друг знае какво пре­жи­вя­вам. На­дя­вам се все още мога да се о­пра­вя, за­щото знам, че има изход... Само не знам къде е.

 

LEPROSY

 

 

     Не знам откъде да започна ...  Има толкова много фактори, които ме под­тикнаха към това, че дори не знам кое е първото.

     Добър старт. Когато чета истории и попадна на неизменното "Всичко за­поч­на, когато...", винаги спирам и се чудя как решаваме кога е започнало всичко. Със сигурност хранителните разстройства не започват с първото повръщане, пър­вото преяждане или първия коментар, който не успеем да преглътнем...

 

     ...всички ... ми повтаряха колко съм напълняла и че трябва да отслабна, да не ям или поне да се ограничавам...

     Коментарите за фигурата обикновено са нормални, но колкото и безобидни да са, за нас, хората с хранителни разстройства, винаги звучат по особен начин – като присъда за собствената ни ценност.

     За това са виновни ХР-тата.

     Но коментарите са едно нещо, а това да съветваш някого да не яде или да се огра­ничава, е съвсем друго. Съжалявам, но първото, което ми идва на ума в слу­чая, е “престъпление”. Съвсем искрено мисля, че е престъпно да се дават такива съ­вети.

     Единственият човек, който знае за проблема ми и за манията ми относно хра­ната и отвращението ми от нея, е приятелят ми, но той нищо не може да на­прави...

     Това, че си му казала е голямо нещо. Това, че сте още заедно след като си му ка­зала – също.

     Знам колко е страшно и колко смелост се изисква да признаеш за проблема си на някого – наистина си направила огромна крачка.

     За едно си права обаче – приятелят ти не може да направи нищо. Твоето оз­дра­вяване е само в твоите ръце и колкото и близки и обичащи да са хората около теб, не биха могли да направят необходимите крачки вместо теб. Биха могли да бъ­дат от огромна полза обаче с разбирането си.

     Не ми се иска да вадя прибързани изводи за отношенията между теб и при­я­те­ля ти, но това, което мисля, че чета между редовете, е, че той иска да направи не­що, иска да ти по­мог­не и вероятно се чувства парализиран от невъзможността да го направи (ако това, което той вижда като помощ, е да говори с родителите ти).

     Да имаш някого на своя страна, кой­то има желание да помага е без­ценно. Най-доброто, което мо­же да на­прави такъв човек, е да се опита да разбере. Да не съди, да не ти­ча към бързи решения, а просто да по­ми­сли и да се опита да види жи­во­та през твоите очи. Тази задача е до­с­та по- трудна от бър­зи­те ре­ше­ния, но не е невъз­мож­на.

     Пожелавам ти разбиране от при­я­теля ти.

     “...те най – ве­ро­ят­но ще ме изгонят от къ­щи, защото спо­ред тях това е нещо, кое­то можеш да кон­тро­ли­раш, и ако не го пра­виш, то е защото не ис­каш”

    За съжаление, мно­го хора ми­слят така, на­и­с­тина. Не мо­жем да ги обвиняваме – от­стра­ни нашите проб­ле­ми че­сто изглеждат като при­щявка, кап­риз или гле­зене. Моите роди­те­лине ме изгониха от къщи, ко­гато споделих с майка си първия път, но вкъщи настана атмосфера на объркване и “баща ти каза, че ако спреш да го правиш (т.е. да спра да повръщам), ще ти купи еди-какво си” или “реши ли си проблема?”. Много трудно е да разбереш нещата около едно хра­ни­тел­но разстройство, ако сам не си ги преживял. Аз самата съм минала през поч­ти всички фази на булимията и не мисля, че винаги разбирам – често се улавям, че се ядосвам на други за неща, които самата аз съм правила/правя или съм мислила/мисля, и цялата работа около къде свършва мощта на разстройството и къде започва нашата собствена власт над себе си ми е адски размита в момента. Наскоро поднових диалога с моето семейство (след около 7-8 години мълчание) и сега с наличието на повече информация нещата сякаш тръгнаха в съвсем различна и плодотворна посока.

     Май ще спра дотук. Не мога да ти дам пра­к­тически съвет в мо­мен­та.

     Само ще ти кажа, че разбирам през ка­к­во минаваш и искрено се надявам да имаш под­крепата на при­я­те­ля си, а и на ро­ди­те­ли­те си, когато си готова да спо­делиш с тях.

 

Sofia

  

Pin It

АркА, брой 8, септември 2007 г.

АркА

брой 8, септември 2007 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректори: Йорданка Илиева-Цъган, Траян Антов

Снимки: Т. Кючукова, И. Добринов, П. Василев, А. Швед

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”