A- A A+
fShare
0
Pin It

 

КАТО ПЕПЕРУДИ...

 

     Има една стара италианска басня...

 

     Един ден в какавидата се появи малка дупка.

     Някакъв човек наблюдаваше как пеперудата часове наред се бореше да излезе през малкия отвор. В един момент му се стори, че тя няма да може да се справи със собствени сили.

     Човекът реши да й помогне, взе ножицата и разряза отвора.

     Пеперудата излезе незабавно и съвсем лесно.

     Но нейното тяло беше малко и недоразвито, свитите й криле бяха слепени и се движеха с усилие.

     Човекът продължи да наблюдава процеса, защото се надяваше, че крилата ще се отворят в един момент, ще се уголемят и ще са способни да издържат тялото на пеперудата и че тя ще може да лети.

     Но нищо такова не се случи!

     Вместо това пеперудата прекара остатъка от живота, си пълзейки по земя­та, с недоразвито тяло и свити немощни криле.

     Тя никога не можа да полети.

     Това, което човекът в своето желание да направи добро не беше разбрал, е, че какавидата и борбата на пеперудата да излезе от нея през тясната дупка е съ­з­да­дения от природата път, необходим, за да се изпълнят с жизнени сокове кри­лата и тялото, за да стане достатъчно силна, за да излезе сама от какавидата и да може да полети.

     Те са формата, която Господ й е дал за да расте и да се развива.

     Понякога борбата е точно това, от което се нуждаем в живота.

     Липсата на препятствия в живота би ни осакатила. Ние не бихме били толкова силни, колкото трябва, и никога не бихме били способни да летим.

 

     Аз се молих за сила...

     И на мен ми се дадоха трудности, които да ме направят силен.

     Аз се молих за мъдрост...

     И ми се дадоха проблеми, за да ги преодолея u така да придобия мъдрост.

     Аз се молих за благоденствие...

     И ми се даде ум и сила на мускулите, за да работя.

     Аз се молих за смелост…

     И ми се дадоха препятствия, за да ги преодолявам.

     Аз се молих за любов...

     И ми се дадоха хора, които безкрайно да обичам, но да очаквам един ден да отвърнат на любовта ми.

     Аз се молих за решения...

     И ми се дадоха обстоятелства.

     Аз не получих нищо, каквото исках.

     Но получих всичко, от което имах нужда.

     Върви през живота си без страх. Посрещай всички трудности със съ­зна­ние­то, че ще ги преодолееш и това ще стане.

 

     Тази притча е дълбоко истинна и много умна.

     И може много добре да се отнесе към опита за възстановяване на за­ви­си­мия, ако третираме излизането от какавидата като освобождаване от ка­па­на на зависимостта.

     Всеки трябва сам да излезе от своята дупка, за да може да живее само­сто­я­тел­но извън нея. За да излезе, са нужни усилия и болка – но те са необходими за осъ­ществяване на вътрешната промяна, за духовното израстване – а те пък са не­об­ходими за освобождаването.

     В групите на АА се казва, че ние носим опита си на другите алкохолици, които все още страдат, а не носим самия алкохолик. Аз не мога да здравея вместо другите – дори и да виждам, че някой събрат-алкохолик прави печално познатите безумни грешки, които го водят обратно към пиенето, аз мога само да споделям с него какво ми е помогнало, какво съм преживял, какво съм научил от греш­ките си, но решението, да се върне към алкохола или не, си е негово и ако то­ва се случи, си напомням, че аз съм безсилен пред неговия алкохолизъм, точ­но както и пред моя...

     В АА и особено в Ал Анон се говори за “твърда любов” – да оставим алкохолиците да поемат отговорността за своите действия и да не решаваме проблемите им вместо тях, защото така им помагаме да продължават да пият, да се държат безотговорно...

     Много често в стемежа си да помогнат на алкохолика, хората (неговите близ­ки обикновено) се опитват да му улеснят пътя, като поемат по-голяма или по-малка част от усилията и отговорността за тях. С това всъщност подпомагат за­висимостта. Не е познат нито един случай алкохоликът да се възстанови бла­го­дарение на чужди усилия.

     Ако искаме да помогнем на зависимия, трябва да подкрепим усилията му за излизане от какавидата, да му дадем надежда, че изходът е възможен, че бол­ка­та му има смисъл... Но не и да го вадим от дупката. Това трябва да осъ­ще­стви сам.

 

     На мен ми припомня началото на моето здравеене. Както много пъти спо­менавах, тогава изживях ужасни кризи и бях съвсем сама. “Изпълзях” от дуп­ка­та и след време се сетих да се запитам, дали щях да живея такъв прекрасен жи­вот, какъвто живея сега. Отговорът беше – НЕ. Ако някой ми беше помогнал да из­пълзя, аз щях да си я карам по старому – да си пълзя по земята с мокри криле. Аз със сигурност щях да съм като тази пеперуда – заблудата, че съм като дру­ги­те, действа безотказно, но никога нямаше да полетя! Сега летя, наистина. Чув­ствам се лека, весела, любопитна, отворена към света и към хората. Щастлива съм. И благодаря на Бог за болката от изпълзяването!

 

     Защо сме толкова често заети да помогнем на някого, да го измъкнем от кашата, в която се е забъркал, да го откъснем от опасните приятели, от кон­флик­ти­те, които създава, или от неблагоприятната среда, в която живее?

     Защо имаме тази тенденция да се опитваме да го измъкнем от местата и си­туациите, в които той съзнателно или несъзнателно се е оказал?

     Защо правим винаги това, понякога без да са ни молили, убедени че ПО­МА­ГАМЕ?

     Сигурно защото в нашата човешка същност е заложено да споделяме и помагаме. Искаме да спестим на този някой страданието и мъката.

     Но какво правим всъщност? ПОМАГАМЕ или ПРЕЧИМ?

 

     Никога не можем да издърпаме със сила един човек от мястото, където е, от ситуацията, в която се е забъркал, от другия човек, с който той иска да спо­де­ли живота си.

     Ако го направим, ние само забавяме процеса на неговото развитие. Рано или късно той ще се окаже на подобно място, в подобна ситуация или ще се свър­же с подобен човек. Как беше? Вместо да изпишем вежди, изваждаме очи.

     Какво трябва да направим? Да го оставим там, където е, и да му помогнем, но да му помогнем да се ПРОМЕНИ. Да промени какво мисли по отношение на не­щата, на живота, на СЕБЕ СИ. Да му се даде възможност да разбере кой е и да из­бере, кой иска да бъде. Само тогава вече няма да бъде на това място, в тази си­ту­ация или да се свърже със същия човек. Ще изпълзи от дупката.

     Улеснявайки живота на някого, ние не правим добро, а зло.

     И още нещо.

     Излизането от дупката ни дава смирение и разбиране, че някои неща в живота се ръководят от воля, далеч по-голяма и по-силна от нашата собствена (пе­перудата ТРЯБВА да мине през дупката, за да оживее). Но нашата воля и усилия са необходими за осъществяване на онази по-голяма воля (усилията на пе­перудата все пак да излезе от дупката). С други думи: това, което АА наричат Висша сила, така или иначе действа чрез нас...

      И още нещо.

     Успешното излизане от дупката ни дава и сила, каквато никога преди не сме притежавали. Сила, която може да ни помага не само във възстановяване от зависимостта, но и във всичките ни човешки начинания. Мно­го пъти успявах да се справя в трудни си­туации благодарение на мисълта: щом ус­пях да се справя с алкохолизма си, как няма да мога да се справя с каквото и да е друго!

     Нека Силата да бъде с нас!

     Нека нашите пеперуди излитат към слънцето!...

fShare
0
Pin It

АркА, брой 8, септември 2007 г.

АркА

брой 8, септември 2007 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректори: Йорданка Илиева-Цъган, Траян Антов

Снимки: Т. Кючукова, И. Добринов, П. Василев, А. Швед

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”