A- A A+
Pin It

 

 

“Conversations with my 13-year-old self”

 

     Преди няколко години може би бих дефинирала живота без булимия ка­то живот без повръщане, с малко къс­мет може би и без често пре­яж­дане... Настроеният ми на вълна ка­ло­рии счетоводен център в мозъка виж­даше нещата като или-или: или ядене и повръщане, или цял живот ог­раничение; или с няколко ки­ло­гра­ма по-лека и щастлива, или със се­гаш­ното си тегло и депресирана. Мо­де­лът “или всичко или нищо”, тол­ко­ва типичен за хранителните разстройства, не ми позволяваше да видя среден път. Помня, че започнах историята си във форума с изрезка от вестник (прилив на въображение може би, въпреки съветите на всичките ми учителки по ли­те­ра­ту­ра да избягвам да започвам с цитат), в която се казваше, че на болните от хра­ни­телно разстройство трябва да се помогне да започнат да се приемат такива, ка­квито са. Тогава искрено се присмях на това твърдение. Според двуполюсния ми модел на мислене този подход означаваше примирение с факта, че никога ня­ма да се харесам физически, а аз не бях готова да се примиря.

     И сега не съм. Виждам се по съвсем различен начин, но не защото съм се при­мирила. Когато всички около мен ми казваха, че съм слаба или даже “кльо­ща­ва”, се питах “абе, тия слепи ли са?!” и изобщо не си и помислях, че по­вре­да­та би могла да е в моя телевизор. Не мислех, че огромното чудовище, което виж­дах вместо това, би могло да е плод на “ефекта на кривото огледало” – бях абсо­лютно сигурна, че този термин е изсмукан от нечии пръсти, само за да даде ос­но­ва на световния заговор да стана дебела. Заговор, в който, разбира се, всички мои роднини и познати имаха безскрупулно участие.

    Мисля си за уместен начин, по който бих могла да обясня на тогавашното си аз, че себеприемането не означава примирение, че има начин човек да яде, да за­дър­жа храна и да се чувства щастлив; да не променя теглото си и да започне да се харесва; да види красота на места, които преди са му изглеждали от­вра­ти­те­лно. Може да работи за тази красота, вместо да се насилва да я види. Не мисля, че бих се разбрала, колкото и красноречиво да се напъна да си обясня. Явно чо­век трябва да мине през някои неща, за да отвори очи за различни идеи.

     Изобщо разбирането на себе си или на някого другиго е сложно нещо и изис­ква доста работа. Ето една хипотетична случка за илюстрация*.

     “Да речем, че имате проблеми с очите и отивате на очен лекар. Лекарят из­слушва оплакванията ви, след това си сваля очилата и ви ги подава:

     - Пробвайте ги. - казва - Нося тези очила от десет години и наистина мно­го ми помагат. Имам втори чифт вкъщи, тъй че този може да остане за Вас.

     Слагате очилата, но картината става още по-размазана.

     - Тези очила са ужасни! Нищо не виждам.

     - Че какво им е?! – пита недоумяващ лекарят - На мен ми вършат стра­хот­на работа, опитайте пак.

     - Опитвам - настоявате вие - всичко ми е размазано.

     - Каквъв Ви е проблемът?! Опитайте се да се настроите позитивно.

     - Добре. Абсолютно позитивен съм, че нищо не виждам.

     - Ама че сте неблагодарен - разочарова се лекарят – след всичко, което на­пра­вих за Вас!”

     На този пример попаднах в една книга миналата седмица и се видях и в две­те роли – в тази на пациента и в тази на лекаря... Винаги адски съм се ядо­сва­ла и раз­очаровала, когато се оплача на някого за нещо и набързо ми предпишат ре­цеп­та, без даже да изслушат какво ми е. А колко пъти съм казвала на други “знам как се чувстваш”, мислейки си, че ми е ясно през какво минават, само за­що­то и аз съм преяждала и повръщала, ме е срам да си помисля... Спо­де­ля­нето на болката, свързана с едно хранително разстройство, е толкова трудно и страш­но начинание и последното от което имаме нужда, когато решим да се из­по­вя­да­ме, е полуфабрикат с надпис “Знам какво ти е, защо не опиташ това и това?”...

     Когато се регистрирах във форума преди около година, реших да спазвам два принципа.

    Първият е честност, доколкото мога да си я позволя в анонимната си роля. Го­дини наред бях живяла в лъжа и прикриване от себе си и от другите. Реших, че ако искам да работя за оздравяването си, ще ми се наложи да мина през бол­ка­та на честността.

     Като втори принцип реших никога да не давам на друг съвет, който самата аз не бих последвала, или предложение на някого за нещо, което лично не съм опи­тала.

     Следвайки принципите си, се виждах като мъдра и мнението ми за самата мен растеше. Повечето от постовете ми, особено тези за “добре дошла” на но­ви­те момичета, изглеждат така: “не знам за теб, но при мен проработи това и това” или “разбирам как се чувстваш”... Когато в няколко случая разбирането ми уда­ри на камък, видях, че нищо не разбирам. Че диоптърът, който се опитвам да ре­кла­мирам, не е за очите на всеки и че преди да разбера някого наистина, има мно­го още хляб да изям...

     Преди десет дни празнувах една година от началото на “истинската” си бор­ба с булимията. Това не е една година без повръщане – тези вече са ми че­ти­ри и по­ловина. Нито пък е година без кризи – точно месец след началото ми се случи се­риозна  криза  (която, както повечето неща в ежедневието ми,  беше малко или много планирана), а след това не­вед­нъж нещата са били “на косъм”.

    Отпразнувах една година, от­как реших да съм честна със себе си. Точно пре­ди година и де­сет дни си признах, че имам про­блем, че животът ми е под контрол, но не под мой контрол, както се бях мъчила да се уверявам до този момент, а под контрол на нещо, което го съ­сипва. Бу­ли­мия­та вземаше решения вместо мен – не само по от­но­шение на храната, но дали и кога да изляза от къ­щи, с кого мога да се видя и с кого – не, какви те­ми да избягвам, на какво да посвещавам всяка буд­на минута; тя определяше самочувствието ми и ценността ми като човек в собствените ми очи.

     В същата книга, от която заех случката с очилата, авторът твърдеше, че вя­ра­та в себе си идва от спазването на обещанията, които си даваме – от най-дел­нич­ните до най-амбициозните. Мисля, че това със сигурност важи за мен и през по­следната година получих не едно до­ка­за­тел­ство... Което не идва да рече, че имам желязна воля. Преди години се мразех заради лип­сата на такава и за това, че не мога да доведа та­зи или онази цел до успешен край. С тогавашните ми цели като “гла­ду­ва­не” и “драстично отслабване” се радвам, че явно съм се успала, когато са раз­да­ва­ли тоя тип воля...

     Когато след стотния опит още не сме успяли да про­бием стената с глава, все още е много из­ку­ша­ва­що да обвиняваме главата. Често обаче се оказва, че сме я удряли в грешната стена...

     Безброй пъти се провалях да се доближа дори на сан­тиметър до цели като “никога повече да не пре­яж­дам” или “никога повече да не повръщам”. След все­ки “провал” обвинявах себе си и се самонаказвах за­ради липсата на воля. Не вярвах, че мога да си поставя важна цел и да я по­стиг­на.

     Преди година нещата потръгнаха съвсем иначе, може би защото смених сте­на­та, която исках да разбивам... Тогава имах смътната идея, че искам да спра пре­яждането и разхлабителните, но не си го поставих за цел. Не съм сигурна как и дали точно дефинирах някаква голяма цел изобщо, освен да бъда честна със се­бе си. Със сигурност не съм и смяла да мисля, че днес ще седна да пиша едногодишна рав­но­смет­ка, в ко­ято прогресът преобладава. В момента имам чув­ство­то, че този текст го пише друг човек. Много съм се променила за една година. Много неща на­у­чих и заедно с това много по-малко неща са ми яс­ни. Измина обаче една година, в която успях да спа­зя много обещания, които си дадох, като при­дър­жа­не­то към онези два принципа например...

   Нещо, което никога доскоро не бих си и по­мис­ли­ла, че мога да направя, е да говоря с близки хора за проблема си. Само преди година такава идея ми беше немислима, няколко месеца по-късно вече я об­ми­с­лях като възможност за далечното бъдеще (“когато всичко около булимията вече ще е в минало време”), а сега е реалност. Писането тук и дисциплината на чест­ността, свързана с него, ми помогнаха много – анонимността някакси ми помогна да изляза от ано­ним­ност и да споделя с няколко от близките си при­я­те­ли и, най-важното за мен – със семейството си. Бях се подготвяла да обяснявам, но не и да се оправ­да­вам, да се защитя, ако решат да ме съдят, но не и да отстъпвам и да си поръсвам главата с пепел. Нищо от това не ми се наложи – в отговор получих разбиране – по ирония точно това беше нещо, за което не бях под­гот­вена.

    Наскоро получих картичка с пожелание да си за­тво­ря очите и да си намисля нещо, но да бъда внимателна, понеже може да се сбъдне (благодаря на изпращачите!). Втората част на пожеланието ме възспря да стисна веднага очи. Има толкова много неща, които искам – ма­те­риални, нематериални, за себе си, за други или по прин­цип... Не се сетих обаче за нищо, което съм готова да получа на всяка цена. След еднодневен размисъл сти­г­нах до извода, че единственото, което си струва да сти­с­на очи и да си пожелая, е молитвата на АА:

     “Дай ми сила да приема нещата, които не мога да про­меня, смелост да променя тези, които мога, и мъдрост, за да различа едните от другите.”

    Истинското разбиране май се вписва и в трите неща – за да разбереш чув­ства­та на друг човек или даже своите в минало време, се иска сила да приемеш, че може би са различни от твоите и че различието е не­що, над което нямаш власт. Иска се смелост да подадеш ръ­ка, когато има нужда, но още по-голяма смелост е ну­ж­на да се въздържиш от “помагане”, когато е по-ве­ро­я­т­но да причиниш вреда с бързи решения или с примери от личния си опит. Явно е нужна много мъдрост, за да може човек да прецени кога да подаде ръка и кога – не.

 

     Поздрави на всички и на новото ми аз след година, живот и здраве. Кой знае как ще мисля тогава... :)

 

С.

Цитатът е взет от книгата на Stephen Covey The Seven habits of highly effective people. 

Pin It

АркА, брой 8, септември 2007 г.

АркА

брой 8, септември 2007 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректори: Йорданка Илиева-Цъган, Траян Антов

Снимки: Т. Кючукова, И. Добринов, П. Василев, А. Швед

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”