A- A A+
Pin It

     Преди две години бях за ня­кол­ко месеца мо­де­ра­тор на един от форумите в сай­та по пси­хо­логия на Со­фийския Уни­вер­ситет, който нарекохме заедно с неговите създатели “Un­der­ground пси­хо­ло­гия”. Беше ни лю­бо­питно, какво ще излезе. Е, из­ле­зе донякъде, но тъй като не съм от хората, които мо­гат да вършат задълбочено по­вече от две неща едно­вре­мен­но, накрая ре­шихме да затворим форума, за да не из­пор­тим нещата.

     По време на посещението ми в Полша през пролетта тази година, наред с обучението ми за консултант по зависимости във Варшава и с индивидуалния ми стаж в психотерапевтичния център за лечение на алкохолизъм в Розвадов, Сталова воля, имах възможност да направя и една друга обиколка, за която ми се струва редно да разкажа. Докато преминавах през различни като замисъл клубове на алкохолици във Варшава, затворнически групи на алкохолици, възстановяващи се по специфична програма (“Атлантис”), домове за бездомни алкохолици, терапевтични центрове за алкохолици, тая дума underground не ми излизаше от ума. В крайна сметка бях един от малцината, които имаха шанс да от­крехнат вратата към една невидима и недотам весела страна от живота. Един­ственото оправдание за подобен разказ е ценният опит и надеждата за промяна, ко­ято беше предизвикала съществуването на такава мрежа от структури, опит­ва­щи се да се преборят с проблема. Иначе като самоцел написаното нямаше да си струва. Парадоксът беше, че изписах първите 4-5 страници в парка Лаженки във Варшава, на една пейка край островния дворец, докато наоколо сред пауни и гъ­лъби се оттичаше празничната част от живота.

     Но така се случват нещата понякога.

 

     “Нововиейска” и “Петра”

     По време на обиколката си имах ангел-хранител, който по-рано често ме на­вестяваше месеци наред около полунощ, за да ми подсказва по нещо за мо­зайката от места, около която щеше да премине това пътуване. А после при­със­твието му – къде видимо, къде не – ставаше причина да се отворят всички врати пред мен.

     Пътуването започна от психиатричната болница “Нововиейска” във Вар­ша­ва, където в една от залите работи голяма група на АА (анонимни алко­хо­ли­ци) – така е почти във всяка болница там. Новото и любопитното за мен беше, че това е спикерска сбирка – открита сбирка на АА, на която ролята на водещ се поверява на човек, имащ зад гърба си няколко години трезвеност. Той раз­казва за го­дините си на алкохолизъм, после за първите опити да се измъкне, за про­ва­ли­те и успехите си, за трудностите, за рецидивите и за това, как пази своята трез­веност – изобщо една безценна гледна точка, свързана с автентични и досто­верни преживявания, както и личен пример за пътя, по който човек може да се измъкне и да направи такъв успешен обрат в живота си. На тези сбирки не се ра­боти по програмата “12 стъпки”, не се цитират пасажи от книгата “Анонимни ал­кохолици” (своеобразната библия на братството на АА), не се чете нищо.

     Залата беше голяма за моите представи за АА помещение. Присъстваха по­вече от стотина души, хора на всякаква възраст – от 18 до 80 години. Някои от тях по-късно щях да срещна и другаде. Бяха насядали като за театрално пред­ста­вление, имаше и правостоящи. Изобщо всякакъв народ, от тях с клошарски вид да са били най-много двама-трима, останалите бяха облечени като за празник, дре­хите на някои издаваха заможен вид. Имаше щандове с изложени книги и ди­пляни, свързани с движението на АА – една такава приветлива и празнична ат­мосфера, като за спектакъл. Отначало водещият попита има ли хора, при­съст­ващи за първи път на сбирка, и когато двама души вдигнаха ръка, ги запита от­ново имат ли проблеми с алкохола и имат ли намерение да престанат да пият. Отговориха утвърдително и всички им изръкопляскаха – всъщност това е и най-пред­почитаният начин в братството на АА за изразяване на отношение по време на сбирки.

     Спомням си, че спикерът се казваше Томаш. Беше млад, едър мъж, малко над тридесетте – навярно в определяне на авторитета за участие в подобни съ­би­тия възрастта нямаше особено значение. Беше видимо притеснен, явно повечето присъстващи го познаваха, но вероятно за първи път се озоваваше в подобна роля. Говори дълго, поне час, на моменти спираше и мускулчетата под очите му потрепваха, не успяваше да преодолее вълнението си от разказа. Никой не го прекъсна нито веднъж, докато пресъздаваше драмата си. Както споменах, аз пък си имах ангел-хранител, така че не беше трудно да схвана същността.

     Разказваше за бавното си и неумолимо свличане надолу, за смяната на множество работи, докато накрая се озовал съвсем на улицата. Последвали години на клошарство, живеел и спял по улиците и ровел по кофите за боклук, за да се изхранва. Направил няколко неуспешни опита да изплува – 6 пъти за няколко години му зашивали, на седмия път разбрал, че няма особена полза от него и го махнал. Вече знаел, че това не му решава проблема, но пък още не мо­жел да разбере, какво би могло да му го реши. Първият му сблъсък със смърт­та бил, когато видял свой приятел да умира пред очите му след запой – в по­след­ния стадий на болестта, когато настъпва адът. Тогава се уплашил ис­тин­ски и предусетил, че го чака подобна гибел. Започнали първите посещения на митинги (сбирки) на АА и бавното изплуване в рамките на две години. От време на време гласът му потрепваше и той правеше дълги паузи, явно все още пре­живяваше спомените си. Когато приключи, започнаха изказвания, но пак така – без никой да прекъсва никого. Представям си какво надприказване би паднало при по­доб­но стълпотворение в България, ако изобщо има шанс в близките 20 години то да се състои, като имаме предвид, че у нас я функционират, я не десетина групи на анонимни алкохолици с по 8-16 души за цялата страна. За сравнение: само във Варшава има 200 групи, профилирани с оглед на най-различните цели, които си поставят.

     Изобщо навсякъде ми направи впечатление тази форма на комуникация, при която хората се изслушват, без да се прекъсват. Удивително беше и другото. Никой тук не беше дошъл на театър, представление или спектакъл (аз дори се съмнявам, дали всички бяха алкохолици), това не беше шоу, не беше среща с виден творец, всички бяха там, за да изслушат монолога на един алкохолик – явно житейските му перипетии бяха по-вълнуващи от каквато и да била дра­ма­тур­гия, защото накрая дълго му ръкопляскаха.

     По-нататък, два дни по-късно пътят ни премина през “Петра”, в цен­трал­на­та част на Варшава. “Петра” е център за лечение на зависимостите, там се про­веждат също сбирки на АА – тази, която посетихме, започна в 9.30 часа су­трин­та. Освен всичко друго в Полша има няколко указателя на АА групите – коя в колко часа се събира, на какъв адрес и на какъв телефон отговаря. На мен ми по­дариха един за Варшава. Човек може да отиде на сбирка и през нощта, ако е ре­шил, че има нужда. Спомням си как преди 3 месеца Анна Швед настоятелно искаше за сп. “Арка” адресите и часовете за сбирки в отделните български гра­дове с аргумента, ако дойде човек от друг град, да има информация къде да отиде на сбирка. При което аз лично зяпнах от изненада, като знам колко трудно е да се съберат заедно и тези 4-5 души, с които обикновено работим. Но такава е разликата в културните традиции. В Полша няма град с 5-6000 души население, в който да няма функционираща група на АА. Розвадов например е едно унило градче с 4-5000 души (дори не знам дали е град), през което ако тръгнеш, след 5 минути си на полето, такива у нас, из Добруджа и Лудогорието ги има колкото щеш. И все пак в Розвадов от 12 години има група на анонимни алкохолици, която се събира 2 пъти седмично.

     В “Петра” сбирки се провеждат три пъти дневно, не си спомням всеки ден ли беше или два-три пъти седмично. Има една сутрешна, една следобедна и една вечерна сбирка. Спирам се на този момент, защото “Петра”, както споменах, е и дневен център за алкохолици, в който за тях се провежда и психотерапевтичен курс. Работи се 8 седмици по американската програма “Минесота”. Самата “Ми­не­сота” е психотерапевтичен вариант на известната програма на АА “12 стъп­ки”. Любопитното е, че едно от изискванията на “Минесота” е част от пси­хо­те­ра­певтите сами да бъдат алкохолици – естествено с дългогодишна ремисия. Вратата за групова психотерапия е в съседство с вратата, където се провеждат сбирки на АА, дори част от хората, които са се решили на терапия, посещават и сбирки на анонимни алкохолици и това не впечатлява никого. Подчертавам не за друго, а защото в България неведнъж съм се натъквал на едно типично на­шен­ско противопоставяне на АА братството и всякакви други терапевтични под­хо­ди. Зад което освен незнание няма нищо друго.

     “Минесота” е стандартизирана програма, одобрена от Държавната агенция за решаване на алкохолните проблеми в Полша – имат си хората такава и тя функционира успешно. Поляците правят успешни опити да приспособят “Ми­не­сота” към по-европеизирани стандарти. “Петра” е едно от местата за това. Но за да функционират центрове като “Петра” с такъв успех (20 % от преминалите осем­седмичния курс успяват да запазят своята трезвеност и след година) или пък за да има толкова много групи, работещи в рамките на АА, огромна роля иг­рае и държавата. У нас държавата кажи-речи е абдикирала от проблема, всичко за­почва и свършва май с детокса, докато в Полша се усеща съвсем явно законо­да­тел­ната помощ. Например стойността на осемседмичната психотерапия за един па­циент в “Петра” е към 500 $ и цялата сума се поема от техния Народен фонд на здравето. Което, честно казано, ме замисли, защото кой тук би отделил подобна сума месечно за лечение на алкохолик?!

     В “Петра” се опитват да хванат бика за рогата – пациентите се учат на мно­го неща през тези динамични седмици. Учат се да разпознават симптомите, пред­шестващи пропиването, особеностите на магическото мислене и типичните за алкохолизма психологични защити. Учат се да отказват на покани (в игрови ситуации), учат се на асертивно поведение, върши се огромна работа над чув­ствата и емоциите, изписват се дълги страници анализи на провалената част от живота, помага се на болния да влезе в по-задълбочена връзка със самия себе си, както и да интегрира по-добре тъмната част на своето Аз. Единствените лекар­ства, използвани в “Петра”, както спомена веднъж на майтап Виктор Оша­тински, са салфетката и носната кърпичка.

АркА, брой 8, септември 2007 г.

АркА

брой 8, септември 2007 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректори: Йорданка Илиева-Цъган, Траян Антов

Снимки: Т. Кючукова, И. Добринов, П. Василев, А. Швед

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”