A- A A+
fShare
0
Pin It

 

КАПАНЪТ

Текстово поле: НА НЕПРОСТЕНАТАОБИДА

 

 

   Зависимите са в повечето случаи чувствителни хора – са­мите те често прибягват до това твърдение. Чувстви­тел­ни, свръхчувствителни, бол­но и болезнено чувствителни. Един от големите авторитети в областта на зависимостите в Полша, д-р Бохдан Воронович, обича да казва, че алкохоликът е човек “без ко­жа”, който много по-болезнено от средностатистическия човек усеща всичко, ко­ето го докосва.

     Дали това е резултат от развитието на алкохолната болест, дали е една от ней­ните причини – този въпрос понякога занимава учени-теоретици, но на прак­ти­ка всъщност няма особено голямо значение за самите зависими. Оставяйки на­страна етиологията на явлението, факт е, че те са алкохолици и че са свръх­чув­стви­телни – и че тези две характеристики определят до голяма степен емо­цио­нал­ното им функциониране.

     Човек с такава емоционална структура много по-болезнено приема всички – ис­тински и въображаеми – обиди, става по-раним и по-уязвим. Същевременно за един пиещ алкохолик всяка обида и породената от нея болка са много добро оправдание за пиене. Затова обикновено зависимите по-често от “нормалните” хора се учат добре да се грижат за своите обиди, да ги отглеждат, да си ги пазят и хранят обилно. Със самосъжаление например. С гордост, с гняв. С недоверие и подозрителност. Със страха си.

     Затова и такива хора обикновено трудно прощават. Нали за да прости, човек трябва да се раздели с тези така грижливо отглеждани обиди!

     Много често ни се струва, че актът на прошка е насочен към друг човек, към то­зи, който ни е причинил обидата. Че с този акт ние все едно “подаряваме” нещо на другия, правим нещо за него и заради него, понякога даже “жертваме” нещо. Все едно се лишаваме от нещо, губим нещо... Най-малкото своя спра­вед­лив гняв, своите оправдани претеции, своята наранена гордост...

     А всъщност да прощаваме е нужно най-вече на нас самите. Това е ос­нов­но­то послание на книгата “Капанът на непростената обида” на проф. Йежи Мели­бру­да, която ни стана нещо като пътепоказател в работата с група “абсолвенти” (за­висими от алкохол, завършили основния цикъл на терапията, с ремисия над 1 го­дина). Проблемът за непростената обида стана осезаемо видим случайно, по вре­ме на работата ни върху чувството за собствено достойнство и вза­и­мо­от­но­ше­нията с хората в различни сфери на живота. Изведнъж се оказа, че ВСИЧ­КИ­ТЕ участници в групата съхраняват дълбоко в себе си някакви силни, стари и все още непростени обиди – кой към малтретиращия баща алкохолик или към за­ви­си­мата майка, отхвърлила детето си, кой към изневерилата любима жена, към по-малкото братче, отнело внимание и любов на родителите... Оказа се също (и то­ва беше шокираща изненада за някои участници, особено за тези с по-дълга, две­годишна и повече трезвеност), че именно тези обиди, макар и старателно “опаковани” във фалшиви представи за “оправяне” на проблема или “откъсване” от него, а дори за “забравянето” и “несъществуването” му, са основна пречка в тях­ното възстановяване; главната причина за спъване например на четвъртата, шестата или десетата Стъпка и за невъзможността да се продължи истински на­пред; същинска причина за неумението да общуват пълноценно с хората, за не­въз­можността да създават трайни и нетоксични интимни връзки, за повечето про­блеми в емоционалното им функциониране, които не позволяват трезвеният жи­вот да стане наистина пълноценен и щастлив.

     “Чувството за обида възниква тогава, когато в опита на идивида се съ­е­ди­ня­ват три важни явления – страданието, чувството за безсилие и за разрушаване на ня­какъв ред, определящ съществени аспекти на живота”, пише Мелибруда. Син­дро­мът на непростената обида се проявява като поредица от различни, понякога при отделните хора дори противоположни деформации на емоционалния живот.

     Може да се стигне до един вид емоционално вцепеняване, замразяване на чув­ствата, снижаване на интензивността на изживяването им, постепенно губене на контакт със собствените си емоции. Противоположната деформация е бо­лез­не­на свръхчувствителност, която е в състояние да отнеме цялата радост от жи­во­та.

     Човек, който е станал жертва на някакъв вид насилие, на разрушаване на фун­даментите на неговия ред и е изпитал болезненото чувство на без­по­мощ­ност, става особено чувствителен към всякакви ситуации, свързани с употребата на сила и оказването на влияние. Тук той пак може да прибегне до две съвсем раз­лич­ни, но и в двата случая вредни за него начина на поведение: или на всяка це­на се стреми към постигане на контрол, към собствената мощ и пер­ма­нент­на­та й употреба с цел постоянно да я доказва, или, поддавайки се на чувството за то­тална неконтролируе­мост на живота, на всяка це­на бяга от всякаква кон­фрон­тация, защото е убе­ден в лип­са­та на сво­я­та мощ и въз­мож­ността да променя не­щата.

     Около раз­ру­ша­ва­не­то на ре­да на човека се из­гра­ж­дат и про­тиво­по­лож­ни мо­де­ли на реа­ги­ра­не и мис­ле­не, свър­за­ни с пред­ста­вите на ин­ди­вида за света. То­ва мо­же да бъде или твъ­р­до, догматично при­вър­з­ване към определени оцен­ки и представи за дей­стви­телността (даващо по­не мнимо чувство за ста­бил­ност и безопасност, произтичащо от предвидимостта на нещата), или, от друга страна, тотално “потопяване в хаоса”, убеждение, че няма нищо сигурно и ед­нозначно. Първият модел води до липса на еластичност и не­пре­одолими трудности при нужда от всякаква промяна; вторият – до липса на жиз­нени ориентири и невъзможност за изграждане на стабилна ценностна сис­те­ма.

     За много хора травматичното минало и споменът за понесените обиди става един­ствена емоционална реалност – това поражда неумението за изживяване на ра­достни емоции и за отваряне към хората заради утвърдена недоверчивост и по­стоянно чувство за заплаха. Същевременно релациите със света изискват по­сто­янна защита, което означава също постоянна борба. Лесно можем да си пред­ста­вим, колко лавинообразно такова отношение към света повишава нивото на стреса и колко е пагубно за човешките взаимоотношения.

     В контекста на всички тези емоционални, ментални и поведенчески де­фор­ма­ции актът на прощаването трябва да се разбира не като жест към причинителя на обидата, а като дълбока вътрешна промяна на личността, в която утвърдената оби­да е извършила многобройни и болезнени щети. Същността на прошката се явява като изграждане на нов вътрешен ред, конструктивно подреждане на емо­циите, представите и начините на реагиране, които някога са били нарушени за­ра­ди чувството за обидата.

     Но пътят към истинското прощаване при хората, които са развили синдрома на непростената обида, е дълъг и болезнен. На този път човек трябва да се срещ­не лице в лице със старото си страдание и страх, с болката, гнева и безсилието си. Трябва да положи усилия за изграждането на нов ред, да се окаже до­ста­тъч­но смел, за да се сбогува със старите си утвърдени представи за себе си, хората и све­та, които досега са му давали привидно чувство за относителна безопасност. Но само това е пътят към вътрешната му свобода.

     Няколкомесечната работа на моите “абсолвенти” върху този проблем беше мъ­чителна и болезнена, придружена понякога от изблици на гняв, понякога от отчаяние, понякога от сълзи и от болка. Но всички сме съгласни, че това се оказа една от важните точки, които са трасирали пътя на по-нататъшното им трез­ве­ене.

Анна Швед

fShare
0
Pin It

АркА, брой 8, септември 2007 г.

АркА

брой 8, септември 2007 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректори: Йорданка Илиева-Цъган, Траян Антов

Снимки: Т. Кючукова, И. Добринов, П. Василев, А. Швед

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”