A- A A+
fShare
0
Pin It

 

Размисли за капана на непростената обида

 

     Беше случка отпреди 20 и кусур години, но никога не си позволих да я за­бра­вя. Бях наранена – много дълбоко. Не става дума за физическата болка, беше ми на­несена обида, бях наранена емоционално и на всички нива, беше всъщност по­се­гателство над личността ми. Обидата беше така дълбока, че разбрах какво оз­на­чава изразът “мразя този човек от дъното на душата си” (за разлика от мно­го­то видове любов, омразата е само един вид – този). Не можех да мисля за нищо дру­го. Няколко седмици по-късно разбрах, че ако продължавам така, ще проваля живота си. Не на шега.

     Просто нямаше да издържа на силата на това чув­ство. Така, както любовта ни дава сили и вкус към жи­во­та, така обидата и омразата действат с обратен знак. Не бих могла да възстановя веригата от мисли, разбира се: тогава бях страшно объркана и много млада. По ня­кое време осъзнах, че въпреки желанието ми, не мога да накажа този човек. После, че наказанието всъщност не е моя работа. А после му простих.

     И тогава усетих колко хубаво е чувството да про­с­тиш: то е като да свалиш огромен товар от себе си; ня­мах чувство на загуба, а напротив – станала бях сякаш по-богата и по-истинска. Омразата изчезна. Отново бях жива. И оттогава всяка волна или неволна обида към мене не наказвам с омраза. Мисля, че е по-лесно човек да намери силите да прости, отколкото да живее с нея.

     Така се случи, че имах повод да мисля върху оби­да­та и прошката повече и по-отрано, отколкото би очак­вал чо­век. Този спомен ми “светеше” с червена лам­пич­ка все­ки път, когато имах усещането, че някой навлиза гру­бо (по моя преценка) в личното ми пространство. Зна­ех си, напомнях си, че трябва да помисля, преди да се обидя – нали не исках отново да вляза в онзи капан и да се загубя в тъмните страни на душата си, в зло­ве­щи­те дебри на желаното отмъщение, в убийствената за мен ре­алност на омразата?! Та затова всеки път, когато ми идваше да се “фъчна” – да се дръпна обидено, все си напомнях да помисля. И излиза – след всичките години оттогава, че нарочни обиди към мен е нямало. Има­ло е истина, неудобна за мен в момента, която е по-лесно да бъде ква­ли­фи­цирана като “обида” – пред перспективата да приема факта и да се извиня. Имало е неразбиране на обстановки и реакции. Имало е мързеливо ин­тер­пре­ти­ра­не на ситуации. Всъщност след един по-честен размисъл би могло да се каже, че не съм била обект на преднамерена обида след онзи случай. Даже и за онзи слу­чай не твърдя, че човекът е бил с лош умисъл – та­ка е разбирал своите желания, така се е опитал да ги ре­ализира...

    Ами, не знам – от много години този спомен, кой­то не си позволявам да забравя, извиква у мен един­ствено радост и благодарност, че успях да съхраня се­бе си тогава. Затова и не го забравям – най-вече заради усещането за лекота, след като простих. Мисля, че умението да простиш е разновидност (или раз­кло­не­ние) на щедростта – но това е щедрост, насочена спо­ред моето виждане навътре, към самия себе си – това е да­ване на нова възможност за реализация на доброто, заложено у всеки от нас. Вероятно някой би казал (и несъмнено ще има такъв), че това е своего рода подхранване на егото. И какво от това? – всеки се нуждае от утвърждаване от околните и от себеутвърждаване. Ако винаги сме обидени на някого (а който търси защо – намира, нали?!), кога изобщо бихме успели да мислим за нещо друго, да се отдадем на нещо, да обичаме и да работим? Тук се сещам за едно изречение: “Който иска – намира начин, който не иска – си на­ми­ра оправдание”. То кореспондира и с желанието да намерим оправдание за пи­е­не­то си. Жалко е, че няма начин като в математиката всичко да е чисто и яс­но, под­даващо се на пресмятане. Защото всеки от нас е уникален, макар и не­мно­го различен от другите. А може пък и да не е жалко, всъщност и в това има очарование...

     Трудно е да се даде определение, какво е посегателството над лич­ност­та в сми­съла на обида. Това е едно от нещата, които всеки определя според соб­стве­но­то си усещане за лично пространство и лична свобода. На нас, ал­ко­хо­ли­ците, повече отколкото на останалите хора ни се налага да внимаваме да не се държим като капризни деца. Може би заради прословутата ни чувствителност, а може би заради склонността ни към самосъжаление и към търсене на самотата – все начини да се усещаме ценни и важни. А също и недооценени и пре­не­брег­на­ти, което пък подхранва още повече изолацията ни и ни затваря капана на от­ри­ца­телните емоции и саморазрушителното ни поведение.

     В нашия офис имаме обичай: когато някой от нас има идея, записва я в спе­циална папка, наречена “Сламки” (по аналогия на поговорката, че удавникът и за сламка се хваща). Почти 90% от записаните идеи вече сме намерили къде да бъ­дат приложени... Та има нещо, което прочетох преди време някъде (съ­жа­ля­вам за неточния цитат и че не предоставям името на автора, предавам смисъла): “Добрите, праведните хора са измислили справедливостта, съда и наказанието за съ­грешилите. Грешните (“лошите”) хора са измислили милосърдието, по­мил­ва­не­то и прошката”.

     Изглежда, че има върху какво да се помисли от това изречение. То може да ни бъде “сламка”. Коя съм аз, за да съдя някого, който ми е казал неудобна за мен истина? Колко точно съм “важ­на”, за да си присвоявам пра­вото да наказ­вам? Мога ли да понеса да видя изпъл­нението на дадеданата от мен присъда? Стру­ва ли си да живея в ада на жаж­дата за възмездие? Ще спе­че­ли ли душата ми от това – или само егото ми ще е отно­си­телно за­до­во­лено, когато чрез обидата се по­ставям в центъра на света?

 

МТ

fShare
0
Pin It

АркА, брой 8, септември 2007 г.

АркА

брой 8, септември 2007 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректори: Йорданка Илиева-Цъган, Траян Антов

Снимки: Т. Кючукова, И. Добринов, П. Василев, А. Швед

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”