A- A A+
fShare
0
Pin It

 

МОЯТА ПРИЯТЕЛКА – БУЛИМИЯТА

 

     Израснала съм в дисфункционално семейство – баща ми е алкохолик, а майка ми беше зависима към храната. Мисля, че храната и алкохолът заместваха любовта и общуването в моето семейство. Докато тръгна на училище, живеех сравнително нормално, бях единствено дете и ми се купуваше всичко, което поискам. Когато станах на шест, се появи брат ми, преместихме се в друг град, аз тръгнах на училище... Спомням си как, когато се местихме, майка ми изхвърли всичките ми играчки, имах чувството, че всичко мило и близко за мен остана там – в града, от който си тръгнахме. Явно трябваше да порасна – вече никой не угаждаше на капризите ми, брат ми беше детето, на което се обръщаше внимание, аз останах някъде настрани. В училище нещата тръгнаха зле – децата не искаха да си играят с мен, подиграваха ми се, биеха ме. И така – през деня съучениците ми ме тормозеха, когато се прибирах вкъщи започваха скандалите и разправиите и аз сядах на масата и почвах да се тъпча с храна. Храната за мен беше спокойствие, радост, едно от малкото удоволствия, които получавах от живота. Другото ми удоволствие беше четенето – потапях се в света на измислените герои и забравях за всичко, там вече аз не бях изплашеното малко момиченце, а приказният герой или героиня, който успяваше да се справи с всичко и държеше всичко под контрол. В шести клас се влюбих в най-красивото момче в класа – естествено несподелено. Изживях го много тежко, често изпадах в мрачни настроения, много плачех. Опитвах се да отслабна с диети, но не се получаваше – нямах никаква воля по отношение на храната. Докато веднъж, когато бях в осми клас, не чух една съученичка да разказва за един прекрасен начин за отслабване – чрез повръщане. Почувствах се длъжна да опитам. И така се почна... Постигнах мечтата си – отслабнах, мъжете започнаха да ме харесват, но проблемите ми не изчезнаха. Външно изглеждах добре, но вътре в себе си продължавах да чувствам душевна празнота, усещането, че не съм обичана, че съм излишна. Не след дълго моите родители разбраха за проблема ми с булимията. Майка ми започна да ме контролира. Много мрънках тогава, твърдях, че животът си е мой и че тя няма право да ми държи сметка какво ще правя с него. Обвинявах родителите си за всичко, булимията ми беше един вид протест срещу тях – те можеха да контролират живота ми, но аз все пак имах някаква власт – властта да се самоунищожавам. Настъпи един момент, в който все пак трябваше да спра да повръщам – принудиха ме. Тогава разбрах, че наистина имам сериозен проблем с храненето – не можех да задържам никаква храна в стомаха си – тежеше ми, изпитвах физическа болка от яденето, въпреки че ядях много малко. Освен това изпитвах панически ужас при мисълта, че може да надебелея и че никой няма да ме харесва повече. Този период обаче беше много полезен за мен, защото тогава успях по някакъв начин да овладея булимията си – започнах да не повръщам след всяко ядене, кризите ми се разредиха. С времето открих, че когато ям определено количество храна, не напълнявам. Булимичните ми кризи намаляха, но аз така и не се отървах окончателно от тях. Всъщност никога не съм и опитвала да се боря с булимията – тя ми харесваше. За мен тя беше приятелка, с която в никакъв случай не исках да се разделя. Помагаше ми да съчетавам две не­съ­че­таеми неща – храната – моята първа любов, и слабата фигура – втората ми любов. Хората казват, че има ли желание, има и начин. У мен желанието го нямаше... Булимията ми из­чез­на някак си без усилия, неусетно... не в ре­зул­тат на целенасочената ми борба с нея... За­поч­нах да работя по програмата 12 Стъпки, по­ради моята втора зависимост – към успо­ко­и­телни. Злоупотребявах с антидепресанти ре­дов­но – гълтах ги като бомбончета – по 2-3 опаковки на ден. Не можех да се справям с тре­вогата и стресовите състояния без тях. Про­грамата 12 Стъпки ми помогна да се справя и с двете си замисимости – с един куршум бяха улучени два заека – научих се да живея без успокоителни и без да се усетя дори как – спрях да повръщам, просто вече нямах нужда...

     Преди да открия моята Висша Сила, храната, антидепресантите и ал­ко­хо­лът бяха „висшите ми сили”. Те ми „помагаха” много – когато бях тъжна или ми бе­ше скучно – ядях и след това повръщах, когато бях отчаяна или се страхувах – пиех антидепресанти или алкохол. В началото беше храната, а след това ал­ко­хо­лът – още си спомням как рано сутрин, когато хората посрещат изгрева, аз оти­вах в кухнята, взимах една чаша, пълнех я до половината с ракията на баща ми, а ос­таналата половина доливах със сок от вишни, за да мога по-лесно да я пре­глът­на. След това можех спокойно да си пия направо ракия, вкусът вече не ме от­вращаваше толкова. После отивах да преподавам на ученици в девети клас – да им говоря за „Ветрената мелница” на Елин Пелин или за „Албена” на Йовков. Ко­гато веднъж споделих на майка ми, че се страхувам да говоря пред учениците по време на педагогическата ми практика, тя ми даде за успокоение едно хапче от антидепресантите, които използваше. Аз скришом си взех още две. Изпих ги и установих, че това е моят алкохол – няма странични ефекти като главоболие, га­дене, лош мирис в устата, могат да се пренасят лесно в чантата и да бъдат из­полз­вани, когато е необходимо. Лошото беше, че постепенно увеличавах дозите – докато накрая започнах да пия по 3 опаковки, често комбинирани с алкохол.

     Дълго време си мислех, че мога да контролирам моите „висши сили”. Ми­с­лех си, с малко усилие на волята, когато поискам (но аз естествено не исках), мо­га да контролирам храненето си, с антидепресантите (алкохола) обаче не бе­ше така – знаех си, че не мога да се справя без тях със стресовите ситуации.

     Когато започнах работа по програмата 12 Стъпки, намерих изход. Въз­ста­но­вяването ми не стана изведнъж, а лека-полека. Колкото повече се доверявах на моята Висша Сила, толкова повече тя ми помагаше да спра да търся любовта, вни­манието и защитеността, които ми липсваха, в храната, антидепресантите и ал­кохола. Сега вече знам – моята Висша Сила е винаги с мен, Тя ме учи да живея, имам Й пълно доверие, защото досега нито веднъж не ме е разочаровала. Ве­че ми е много по-лесно да се пусна по течението на живота, защото знам, че къ­дето и да отида ВИНАГИ ще бъда в най-сигурните ръце – тези на моята Вис­ша Сила. Вече знам, че не мога да контролирам храненето си, хората и об­сто­я­тел­ствата в моя живот, но Висшата ми Сила може да прави това. Тя знае и може мно­го повече от мен самата и винаги ще бъде с мен – никога няма да ме изо­ста­ви или отхвърли. „Невъзможно е да станеш щастлив, ако очакваш, че щастието ще ти го донесе някой друг или нещо друго отвън.” Аз точно това правех – оча­к­вах хората отвън да ме направят щастлива или пък външните обстоятелства да се подредят така, че да се чувствам добре и да не ме е страх. Програмата 12 Стъп­ки ме научи да търся вътрешната си опо­ра – Висшата Сила, която е в самата мен. Чу­десно е да знаеш, че имаш един невидим При­ятел, който винаги е готов да ти помогне, и че каквото и да става Той винаги ще бъде до теб.

Ала

fShare
0
Pin It

АркА, брой 8, септември 2007 г.

АркА

брой 8, септември 2007 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректори: Йорданка Илиева-Цъган, Траян Антов

Снимки: Т. Кючукова, И. Добринов, П. Василев, А. Швед

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”