A- A A+
fShare
0
Pin It

 

     ”Маркот”*

 

     Ако в “Петра” и в психотерапевтичния център за алкохолици в Розвадов, за който по-нататък ще разкажа, проличава ясно ан­га­жи­ра­ността на държавата с решаването поне на част от проблематиката, свързана с алкохолизма, то в “Монар” историята е друга. “Монар-Маркот” е полска не­правителствена организация, разполагаща с редица центрове за бездомни алкохолици и хора със зависимости. Финансира се изцяло от не­пра­ви­телствени сектори – проекти и програми, както полски, така и по линия на европейската общност; или пък от частни организации и дарения на частни лица. Всъщност в Полша има законова възможност за подобно финансиране, тъй като много от организациите, занимаващи се с подобна дейност, в това число и “Маркот”, са със статут на“обществено-полезни”. Общността се за­ни­ма­ва предимно със социална реадаптация на наркомани, алкохолици и други зависими. Подобен център за бездомни алкохолици от веригата “Маркот” е из­гра­ден и в периферията на Варшава. Един ден отидохме там с Каша и Анджей. Анджей е психотерапевт, самият той е алкохолик, който не пие повече от 16 години. Изобщо, прави впечатление, че тук повечето от психо­те­ра­певтите и консултантите, занимаващи се с групи на алкохолици, сами са алкохолици с по много за нашите стандарти години трезвост зад гърба си. Спо­менах, че това е изискване и на програмата “Минесота”.

     Първото, което ме впечатли в “Мaркот”, беше очовеченият вид на ком­плекса и чувството за домашен уют. Нямаше го подтискащото усещане за решетки, изоставеност, изолация, и високи стени, откъдето трудно можеш да се измъкнеш. На няколко пейки бяха насядали част от обитателите, които се взираха в нас любопитно. Нямаха вид на клошари или западнали и за­не­ма­рени физически и социално хора, после разбрах, че там им раздават и дрехи. Наоколо имаше четири едноетажни постройки с червени покриви, те повече приличаха на кокетни селски къщи, отколкото на приют – вероятно под вли­яние на Дикенс и Зола винаги съм си представял приюта като мрачно и ми­зерно място, където е някак несправедливо да се озове човек. Е, в “Маркот” ня­мах такова чувство. Центърът приличаше повече на дом, споменах, че в не­го имаше нещо приветливо и домошарско. Отпред имаше малка градинка с то­ку що цъфнали дръвчета, пясъчни алеи и езерце, над което се извисяваше статуя на Христос с разперени ръце – някакво миникопие на огромната статуя над Рио де Жанейро*. Имаше и голяма петоъгълна оранжерия, с много саксии с цветя, които все още не бяха изкарани навън. Стаите бяха семпло обзаведени, с по две и три легла. Залите за групова психотерапия бяха също две или три.

     Спомням си онази представа за Южна Каролина от 80-те години, която оставяше описанието на Виктор Ошатински от книгата му “Грях или болест” – зимуващите навън бездомни алкохолици, дошли на по-топло от северните щати, супата раздавана им от Армията на спасението, търкалящите се по земята празни бутилки и купчините кутии от бира по плажовете на Лос Анджелис, мръсотията. Това е обратната страна на монетата и един от важ­ните въпроси е, какво прави възможен такъв огромен скок, докъде точно до­сти­гат границите на вътрешната способност за съчувствие, която да транс­фор­мира разрухата в нещо градивно. Само че ще оставя тези раз­съж­дения висящи, тъй като не са ми цел.

     Споделих за усеща­не­то за уют и домашна атмосфера с мъжа, който ни развеждаше, беше по­редният терапевт-алко­хо­лик, казваше се Хениек и не пиеше вече от около 20 години.

     Говореше бързо, та­ка че не успявах да про­сле­дя изцяло монолога му.

     - Да – кимна сериозно. – За много от алкохолиците тук това е първият истински дом в живота. И когато излязат, вече имат критерий, какво трябва да представлява един истински дом. Някои правят опити да го изградят. Мно­го от тях не са имали никога през живота си дом, а само места за живеене. Дру­ги са били дълго по затворите и са забравили значението на думата...

     Докато говорехме, наблюдавах през прозореца обитателите, някои от тях разговаряха, други бяха заети с работа по двора, а трети преглеждаха някакви записки.

     И тук ще спомена мимоходом един друг интересен въпрос: за целе­съо­б­раз­ността на трудовата терапия, която се практикува в България в много от психиатричните болници и комуните. Има ли изобщо такова животно и стру­ва ли си напразно да се хаби енергията на болните, чиято главна цел в те­ра­пев­тичния процес е да се учат да живеят? Защото едно е да се погрижиш за ин­териора и екстериора на мястото, където живееш, в рамките на два-три ча­са, друго е да се блъскаш 6-7 часа. Тогава откъде сили и енергия за учене, за са­моанализ, за писане и изобщо за интравертиране в дълбочина навътре в се­бе си? По време на групова терапия един уморен от работа човек със скапала се психика най-вероятно ще заспи или ще гледа тъпо в краката си, докато чака да минат досадните два часа. На много места в полските центрове този проблем са го решили в полза на психотерапията. Труд да, но доколкото е необходимо, за да се поддържа хигиената, градината и дома. Останалото време е за работа върху себе си, защото една истинска терапия се живее; ако приключва с излизането от стаята, значи резултатът ще е половинчат или никакъв.

     В центъра на “Мaркот” работят няколко души щатни психотерапевти-алкохолици, които водят групова, а когато се наложи, и индивидуална психотерапия. Работи се по “Минесота” (с това центърът се различава от терапевтичните центрове за наркомани на „Монар”, където методологията на работа е съвсем друга – бел. ред.*). Още една специфична и ценна особеност на програмата е, че дава възможност за занимания и с ниско интелигентни пациенти. Трудни са високо интелигентните, макар че в “Мар­кот” те са рядкост. Доколкото си спомням, в “Монар” престоят е също 8 сед­ми­ци, като организацията след това прави опити да помогне на пре­ми­на­лите терапията алкохолици да си намерят работа и да се адаптират някак в об­ще­ството. Пациенти се приемат веднъж седмично след тридневно проучване и документ за преминат детокс. Всеки от тях си има папка, в която са побрани всичките му записки в процеса на терапията, попълнените въпросници, ана­мне­зата, заключенията и мненията на терапевта за това, как върви терапията – седмица по седмица. Забележителното е, че тази папка не може да се отваря от кой да е след излизането на болния. Това може да стане само с про­ку­рор­ска заповед.

     Остава въпросът, какво точно прави възможно пренасочването на пари от частни организации към подобни актове на милосърдие спрямо ал­ко­хо­ли­ци­те? Все пак това не е кухня за бедни алкохолици, а общност с големи еки­пи. Както и шанс за огромен завой в живота /аз лично не обичам този израз “ново начало”, защото в уж новото начало по нещо старо все се повтаря/. Вероятно пак опираме и до законодателството, но вероятно има и нещо друго, свързано със социалното съчувствие към болестта, което у нас е много по-малко..

АркА, брой 9, септември 2008 г.

АркА

брой 9, септември 2008 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Снимки: Анна Швед, Екатерина Мужановска, Николай Мужановски,

Даниела Шиварова, Петър Василев, Павел Павлов

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”