ПРОБЛЕМИ…

Ева Войдило

ДОБРА ПСИХОТЕРАПИЯ

     Коварно заглавие, признавам. Та може ли психотерапията да не бъде до­бра? За съжаление, може. По същия начин, по който един човек може да бъ­де добър, а друг лош, или дадено средство може да бъде употребено с добра или лоша цел, или пък един и същи метод може веднъж да е от полза, а друг път да бъде разрушителен. Изброих три елемента, от които общо взето се състои психотерапията. Първият от тях е терапевтът с неговата (или нейната) вън­шна и вътрешна нагласа, тип личност, знания и опит. Вторият са средствата, т.е. съдържанието и атмосферата на провежданото общуване, из­пол­званите въпросници или тестове и тяхното тълкуване, задачите за изпълнение, задаваните въпроси и даваните отговори. Третият елемент е методът, мо­де­лът, определената система, в рамките на която терапевтът дей­ства с помощта на съответните инструменти, задействайки и поддържайки про­цеса на про­мя­на в даден човек, съгласуван с него и осъществяван, съзнателно или не, с не­го­вото сътрудничество. Всеки един от тези три еле­мен­та може да има дефект. Достатъчен е един дефект, за да има пси­хо­те­ра­пия­та лоши, а не добри ре­зул­тати.

     Някога психотерапията не е била необходима, защото сме имали ле­сен достъп до натуралните извори на психологична, макар и не­про­фе­сио­нал­на помощ, предлагана от значително по-широк в сравнение с днес семеен кръг. Не и имало толкова голям избор, следователно не е трябвало толкова че­сто да се взимат повече или по-малко възвишени решения. Животът е течал по-бав­но и по-предвидимо. Не като цунами, а като полъх на бриз. А ако все пак се е по­явявало цунами – в буквален или преносен смисъл – то не е било така, че всеки да може да разчита единствено на себе си. Затова пък в днешно време почти всеки, че дори и неедно дете, познава чувството на самота – най-теж­кото от всички екзистенциални страдания. Или чувството на страх от са­мо­тата, което изобщо не е по-малко болезнено.

     Психотерапията може да замести подкрепата на лиспващите близки хо­ра, да компенсира липсата на житейска мъдрост и да задейства тренирането на функционални поведения, които много от нас не притежават. На едни им липсва поради недостиг на обич и приемане в детството или поради не­под­хо­дя­щи образци на поведение, на други – поради вродени ограничения или за­дръж­ки в развитието. Такива дефицити се отразяват отрицателно върху съ­сто­я­нието на духа, затрудняват отношенията с други хора, не учат на само­ди­с­ци­плина, така необходима за постигането на цели и сбъдването на мечти. Щом като днес човек може да разчита много повече единствено на себе си, от­кол­ко­то когато и да било, психотерапията има голям шанс да се превърне във ви­зит­на картичка на съвременния стил на живот, ако не на цялото земно кълбо, то със сигурност в нашата част от света. Все повече хора започнаха да оце­ня­ват тази изключително полезна за собственото развитие форма на контакт и съ­трудничество със съответно обучен специалист.

     Психотерапията като начин за подобрение на качеството на живот съ­всем не се е появила наскоро. Еволюирала е на базата на датиращия от XIXв. психоанализ на Фройд, Юнг и Адлер, а след това на десетки школи и модели, развиващи се през следващите десетилетия в Западна Европа и Америка. Ако броим само научните трудове, учебниците и наръчниците, то днес плодът на то­зи повече от стогодишен опит обхваща хиляди томове в хиляди библио­те­ки. Те съдържат неизмеримо емпирично и теоретично богатство, тествано в ла­бо­ратории, кабинети и клиники или съставено въз основа на проблясъци, вдъхновения и предчувствия на авторите, смятащи се са познавачи на човеш­ка­та психика, или както много обичат да казват: на душата. Защото в крайна сметка целта на всеки подход или модел на психотерапия е също така, и това е истина, излекуването на изпълнената с болка, болна, повредена, демо­ра­ли­зи­рана или изпълнена със страх душа. Срещу духовни страдания могат да се използват широк диапазон от предохранителни средства, започвайки от био­ло­гично насочена фармакотерапия или трениране на нови поведения (бе­ха­вио­ризъм), минавайки през втълпяване на конструктивни убеждения, мисли и тълкувания на факти (познавателна терапия), достигайки чак до повече или по-малко езотерични начини за оказване на влияние върху състоянието на ду­ха чрез повторно пре­жи­вяване на стари травми, тренировки на про­ща­ване и оплакване на загубите, отваряне на подсъзнанието (хипноза, психоанализ, психодрама) или каляване и стимулиране на по-по­ле­з­на фи­зио­логия на мозъка с помощта на движение, пър­ви­чен вик, медитация, му­зика, танц, общуване с коне, ку­че­та, делфини и природата като цяло. Не е въз­мож­но да се изработи завършен списък на вси­ч­ки при­ла­гани от пси­хо­терапевтите методи, тъй като по­ве­че­то от тях в своята работа съчетават раз­но­род­ни елементи от от­дел­ните школи и системи, защото понякога именно те са подходящи за дадения кли­ент или дадения про­б­лем, или пък отговарят на тем­пе­рамента и характера на са­мия терапевт. Случва се и така, че прилаганите методи произхождат от ек­лек­тичния репертуар на обучения, наизустени об­раз­ци и про­це­дури, които определят ин­те­грирания начин на работа на даден практик.

     Независимо от избрания метод, известно е, че съ­ществен фактор, предопределящ протичането и ефек­тивността на психотерапията е личността на самия терапевт. В някои школи ролята на провеждащия те­ра­пия­та е много важна, в други – по-малко, а има и та­ки­ва модели (напр. в груповата терапия), където тя е све­де­на до минимум и напомня донякъде ролята на пастира, който всъщност не храни овцете, не ги размножава, не им разнообразява живота, нито ги учи как да се справят в стадото, а само ги наглежда и се намесва в случай на кон­флик­ти. Следователно, в известен смисъл терапевтът е важен, та дори и неоходим, макар че не е задължително да бъде много активен. От друга страна при ин­ди­ви­дуалната терапия той трябва да бъде активен. Дори и ако се изказва рядко, самият факт, че слуша, задава подходящите въпроси, възлага задачи за ре­ша­ва­не по време на сеанса или вкъщи, изисква съсредоточаване, внимание, идейност, добра памет и ангажираност в процеса, в който участва клиентът, а за­едно с него и терапевтът.

     Някои се дразнят от думата „клиент” в контекста на психотерапията във връзка с нейния търговски смисъл. От своя страна определението „пациент” мо­же да предполага, че си имаме работа с болен в медицински смисъл човек. А това невинаги е вярно. Психотерапевтите помагат на хората да решават най-различни проблеми. Тези проблеми могат да бъдат поместени от нула до десет в скалата на функционалността и състоянието на психичното здраве на дадената личност. Колкото по-близко до нулата, толкова по-малък проблем или по-справящ се човек, а следователно и по-малко нужда от психотерапия. Колкото по-близко до десятката, толкова повече си заслужава да се пробва с психотерапия, защото сам може и да не се справи. Сред хората, посещаващи психотерапевтичните кабинети, изобщо не всички са с големи проблеми. Някои ходят, защото обичат да се занимават със своята вътрешност и да анализират своите преживявания. Не са им достатъчни разговорите с познати, четенето на психологични творби, нито по-дълбокото споделяне с доверен човек. Те търсят професионалисти. Искат да разгадаят тайните на своята ду­ша с помощта на специалист с опит в разшифроването на скрити мотиви и не­ви­наги разбираеми подтекстове на собствените преживявания и поведения. Няма да наречем такива хора пациенти, а по-скоро клиенти. Така, както по­ня­кога някой поръчва на художник свой портрет, така и те идват при психолога за своя психологичен образ. Това са клиенти. А пациентите при пси­хо­те­ра­пия­та са хора, които страдат от различни смущения, които имат нужда от ле­че­ние на психиката, душата и емоционалната сфера, защото тя не действа, дей­ства лошо или се отклонява от обще­стве­ната норма. Разликата между клиент и пациент ясно дефинирана, затова нека не настояваме за никое от тези определения. Нека оставим избора на клиентите, нека те ре­шат дали предпочитат да бъдат на­ри­ча­ни пациенти или не.

    Наименованието „психотерапевт” съ­що крие лека неяснота. Дали всеки, който по­мага на другите психологически, за­слу­жа­ва да носи тази титла? Дали може да се смята за психотерапевт човек без диплома – и именно, каква? Диплома на психолог или диплома на лекар? Ако на лекар, задължително ли със специализация по психиатрия? Достатъчна ли е само психиатричната специализация или психиатърът трябва да премине през някакво допълнително обучение, за да бъде признат за психотерапевт? А психологът – трябва ли задължително да има докторантура в дадената кли­нич­на дисциплина или е достатъчно разрешително, придобито на курсове и ста­жове в избраната област на психотерапията? В книгата на баща и син Ла­за­рус („Terapiawpigułce”, GWP2003) авторите питат реторично: „Психиатри или психолози, всички те лекуват главата, не съм ли прав? Каква е разликата при кого ще отида?”