A- A A+
fShare
0
Pin It

 

Албена Иванова

 

За наркоманите с любов

Да намалим щетата е новото мото в битката с дрогата

 

     Можете ли да си спомните последната публикация по въпросите на нар­ко­манията, която сте прочели в българско издание? Трудно ви е, нали? Раз­би­рам ви.

     Защото материалите по тези теми са кът в родното информационно про­стран­ство. Преобладават новини за заловени контрабандни пратки (кога по-големи, кога по-малки), за неколцина осъдени за притежание на дрога и от вре­ме навреме фундаментални статии за наркотрафика в световен мащаб и ка­къв бич за обществото са наркотиците. Понятието наркобарон се споменава в контекста на обширни четива в стил трилър за житието и смъртта на някоя застреляна отдавна или наскоро мутра.

     За наркозависимите не се говори много. Като за всяко срамно нещо от би­тието на българина. Истина е, че Би Ти Ви поне веднъж на два месеца в су­треш­ния си блок слага пръст в раната, но зовът на тази тревожна камбанка е твър­де слаб, за да се обърне сериозно вниманието на общественото мнение върху този злободневен въпрос. Какъв ти злободневен – въпрос на живот и смърт! Всъщност повече на смърт.

     И наркоманите мрат като мухи, бедните. Издъхват, заклеймени като отреп­ки, отритнати в канавката или в комуната си, или в затвора. Или в ръцете на майка си.

     Неотдавна прочетох недоволно интервю с лекар, занимавал се с ле­че­ние­то на наркоман, който в крайна сметка починал. Та въпросният лекар се ка­хъ­ре­ше как този неизлечим наркоман „изял” маса средства, които можело да бъ­дат похарчени за излекуването на други болни хорица, а видите ли, трябвало да се харчат грешните пари на данъкоплатеца за лечението на тази сган – нар­ко­маните… Е, той не ги нарече сган, но…

     Понятия като съчувствие, толерантност, съпричастност, желание за по­мощ, грижа, не фигурират в запаса от думи на българина по отношение на нар­команите. И никой не прави нищичко, за да се промени това статукво. Най-малко медиите, които уж са рупори на обществените проблеми.

     Ако влюбена двойка открие окървавен труп през нощта в храстите на пар­ка, на другия ден ще прочетете десетки страници за живота на жертвата от раждането до трагичната й смърт, за евентуалните извършители, за всички въз­можни конфигурации на взаимоотношенията им със загиналия. При вси­ч­ки случаи ще има интервю с роднина на убития, който ще каже какво добро мом­че (или момиче) е бил той и как никой не очаквал, че ще свърши така. От­дел­ни карета ще ви разкажат до най-малка подробност любовните при­клю­че­ния на откривателите на трупа.

     Ако обаче трупът в храстите е бил на наркоман, починал от свърхдоза, кал­пава дрога или просто ликвидиран от събратята си, мисля, че няма да от­кри­ете тази „новина” дори в колонката с кратки информации на кри­ми­нал­на­та страница. Както и никой не пише за труп на куче на пътя или в градинката, или все едно къде. За смъртта на кучетата не се пише, както и за смъртта на нар­команите. За кучетата пишат само ако до смърт нахапят някого, а за нар­ко­маните, или когато е световният ден за борба с наркоманиите, или когато наркоман пререже гърлото на таксист, защото нямал пари да си плати курса.

     С това се изчерпва „тръбенето” по въпроса. Настъпва едно шъткане след то­ва и „Да не дава Господ! Тц, тц, тц…”

     Така е в България, всички знаят че се случва нещо ужасно, че размерите му се увеличават лавинообразно, че всяка нощ ламята на новото време за­взе­ма още и още територии, че новите й завоевания и жертви са все по-млади и по-млади, че това ужасно нещо е подпалило вече чергата на съседа, на ко­ле­га­та, на приятелката, но българинът е свикнал да мълчи за срамните си болести. Никакви демократични процеси не са в състояние да променят закостенялата му психика, кована в продължание на векове от робуващи на криворазбран мо­рал гвардии от майки, бащи, баби, дядовци, лели, чичовци и пр. „чисти” роднини, окепазени от болния си зависим роднина за вечни времена.

     Много от тези роднини на зависим са готови лично да му доставят до­зи­те у дома, само и само да не се разчуе, че и тяхната къща е пламнала. И да до­ча­кат сетния му час на дивана в хола тихомълком с пресъхналите си очи и из­стра­далата си душица. Да се прекръстят и да изстенат като Йовковия Мо­ка­нин: „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже…”

     За това разговаряхме с колегите-журналисти от Русия, Молдова, Грузия, Та­джикистан, Узбекистан и Киргизия на семинара „Новата стратегия в сфе­ра­та на наркозависимостта”, организиран от Фондация „Стефан Батори” от 7 до 9 юни във Варшава.

     Иска ми се да видя очите на Бойко Борисов докато научава, че в Краков, на­пример, в един от парковете има будка за смяна на спринцовки. Влиза нар­ко­зависимият, изхвърля си използваните средства за боцкане и си взема сте­рил­ни. Колкото иска. Не го спират нито дилъри, нито полицаи, нито раз­гне­ве­ни майки.

     Възмутително, ще каже бъл­га­ринът. Но няма да се сети, че та­ка възможността детенцето му да се набоде на поляната слу­чай­но на изхвърлена мръсна игла или да се натъкне с риск за жи­во­та си на нея в пясъчника, където играе, силно намалява.

     Искам да видя и из­ра­же­ние­то на министъра на здра­ве­о­паз­ва­не­то, д-р Евгений Желев, когато научи, че в Полша се обсъжда отварянето на спе­циални стаи за боцкане на различни места в града, където зависимите да мо­гат необезпокоявани от никого и в стерилна обстановка да си вкарат до­за­та, без да пречат на никого и без никой да им пречи.

     Да кажеш на едно дете или подрастващ „Не бива!” не е достатъчно, раз­каз­ва Ева Войдило, директор на програмата „RegionalAlcoholandDrugPro­g­ram”. По силата на много закони то ще направи точно обратното (а и не само детето, възрастният също се отличава с липса на зрелост). Назряло е времето за друг подход – необходимо е възпитание и обучение във всички аспекти – ба­вно и постепенно, стъпка по стъпка. Лозунгарският подход „Не на дро­га­та!” вече не действа. Вече не се говори за изкореняване на наркоманията като со­циално зло. Вече всички усилия са насочени към задържане на употребата в етапа на платото, ако си представим кривата на развитието на тази зависомост в световен мащаб.

     Според Войдило наркотиците са новата традиция на човечеството. Те са на­влезли толкова навътре в ежедневието на съвременния човек, че са не­из­мен­на част от новата ни реалност. Както и алкохолът вече от десетилетия е заел своето „достойно” място там. Ето защо не можем да си затворим очите и да отречем съществуването на наркотичната зависимост с присъщите й мъл­ние­носни темпове на разпространение. Ето защо вече не се говори да се пре­махне употребата на наркотици, а да се намали щетата от употребата им.

     Другата основна цел на всички, които отдават живота си на работата със за­висими, е да се спре болестта в зародиш, да се хване в началото, обяснява Войдило. Както тя образно се изрази – „да се спрат заблудените в пред­две­рие­то на ада”. Да се мотивират те да поискат помощ, да бъдат упътени, за­що­то поединичното спасяване сам за себе си е невъзможно. Просветителство е дру­гата ключова дума в новата стратегия за работа със завсимите, по­тен­циал­но зависимите и зависимите без диагноза.

      Терапевтът трябва да се отнася към зависимия по такъв начин, че той сам да поиска да спре, да се мотивира, а не да се сплашва и да се мъмри.

     Вместо за профилактика, образование и просветителство десетки ми­лиар­ди долари годишно се харчат за война срещу наркоманията, за издръжка в затвора на задържаните с малки дози наркотик и осъдени, е мненето на проф. Виктор Ошатински, участник в програмата.

     Според Марек Зигадло, директор за Краков на неправителствената ор­га­ни­зация „Монар”, занимаваща се с наркомании, въздържанието от наркотици не винаги помага. Той смята, че някои начини за употреба на наркотици са по-безопасни от други. Както и че лошите закони не намаляват щетите от упо­требата на дрога.

     На четири стълба се крепи намаляването на щетите от употребата на нар­котици. Става дума за просветителска дейност, обмяна на спринцовки, за­мес­тваща терапия и психотерапия. Той също смята, че хванатия с една доза дро­га не бива да се изпраща в затвора за 6 месеца, защото дори ако дотогава не е бил зависим, то докато излежава наказанието си със сигурност ще стане. Хва­натия с една доза трябва незабавно да бъде упътен към лечение. Поне в Пол­ша възможностите това да стане са много.

     Важно е да се уточни, че говорим за програми от така неречения „нисък праг”. Става дума за намаляване на щетите от употреба при работа с упо­тре­бя­ващи. Сред тези методи освен раздаване на чисти игли и спринцовки, пре­зер­вативи, предпазване от HIVи хепатит С, влизат още разяснителната под­кре­па и усилията за мотивация за лечение на аутрич специалистите в цен­тро­ве­те за работа със зависими. Метадоновите програми също са свързани с на­ма­ляване на опасността със заместител на хероина. Програмите от „високия праг” са насочени предимно към психологическа и психо-социална работа на екс­пертите със зависими и техни близки.

АркА, брой 9, септември 2008 г.

АркА

брой 9, септември 2008 г.

Редакция и превод: Анна Швед

Коректор: Йорданка Илиева-Цъган

Снимки: Анна Швед, Екатерина Мужановска, Николай Мужановски,

Даниела Шиварова, Петър Василев, Павел Павлов

Графично оформление и предпечатна подготовка: Анна Швед

БЮЛЕТИН НА РЕГИОНАЛНАТА ПРОГРАМА
“АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ”
НА ФОНДАЦИЯ “СТЕФАН БАТОРИ”

Издателят разрешава препечатването на нашите статии с молба за поместване на следната забележка:

“Препечатано от списание “АРКА”, издавано в рамките на Регионалната програма “Alcohol & Drug” на Фондация Стефан Батори.”