ХРАНИТЕЛНИ РАЗСТРОЙСТВА

     Съавторки на тази рубрика, на които сме много благодарни, са моми­четата от Интернет-форума за взаимопомощ и борба с хранител­ни­те раз­строй­ства (http://together-ed.org).Надяваме се, че ще можем поне малко да подпомогнем тяхната борба, а също така, че в поместените тук материали ще могат да намерят много за себе си също и хората, зависи­ми от психоактивни вещества – съвпаденията и при­ли­ки­те са направо по­ра­зя­ващи. Чакаме и други текстове!

Една за мама, една за тате…

     Отношенията ми с храната са доста сложни още от най-ранна детска възраст. Още помня онези лъжички – една за мама, една за тате, за баба, за дя­до и т.н. И двамата ми родители са живели в семейства, в които е имало периоди на недоимък. Веднъж татко ми каза, че когато се оженили с мама, си обещали никога повече да не гладуват. За тях храната беше нещо много важно, чрез нея изразяваха любовта си.

     В детската градина също много се държеше на храненето. В съ­зна­нието ми все още стоят онези ужасяващи заплахи, които използваше една от учителките, за да ме накарат да ям: „Изяж си супата, защото ще ти я изсипя в гърба”, „Ако не си изядеш всичкото ядене, ще дойде дядо Торбалан и ще те вземе”, при което аз си представях един старец, облечен в палто на кръпки, който кацва на прозореца, грабва ме и аз никога повече не виждам мама и тате… Ужасът, който преживявах беше неописуем. Знам, че тя е правела това с най-добри намерения – все пак нашите родители пари са давали за тази храна, но за мен храненето насила и плашенето на децата с баба Яга, дядо Торбалан, мечката от гората и т.н., са неща, които дълбоко травмират дет­ска­та психика. Храненето насила като дете силно подронваше моето само­ува­же­ние – аз нямах възможност да защитавам своите лични граници, нямах пра­во­то да слушам вътрешния си глас, който ми казваше, че съм яла достатъчно, а тряб­ваше да ям и да ям, за да задоволя хората отвън. И това, което изпитвах, бе­ше безсилие и омраза към себе си.

     Далеч съм от мисълта, че само отношението на околните към моето хра­нене е формирало моята булимия. Най-вероятно има и много други фак­то­ри – психически, генетична предразположеност и др. Осъзнавам, че отго­вор­ност за моето възстановяване нося аз. Но си мисля и за това, каква е моята от­го­ворност за формирането на правилни хранителни навици у моето дете. Ста­рая се, доколкото ми е възможно, да го възпитавам добре. Говорих с учи­тел­ки­те му – да не го карат да яде, когато не иска. Забранила съм на всички род­ни­ни да го плашат с каквото и да било. Когато се страхува, му обяснявам, че е нор­мално, че всички ние понякога се страхуваме. Поощрявам го да изразява сво­бодно чувствата си, каквито и да са те – когато е ядосан, да ни казва, че мно­го сме го ядосали, когато го е страх, да не крие това. Мисля, че честността към себе си и към околните е едно от най-важните неща, за да бъде човек здрав и щастлив.

П. М.